Глад

              Не помня, дали беше събота или неделя, но си спомням, че се забих странично в един стълб на тротоара. Естествено, това нямаше да е толкова фатално, ако ходех пеш, но понеже се движех с любимото си колело, много се изплаших. Затова на връщане реших да спра в парка, да си отдъхна от случката и да огледам пораженията. Там обикновено се навъртат по-големи кукувци от мен, а пък аз както вече споменах, исках да стабилизирам кръвното си налягане и за всеки случай огледах района. Имаше само две свободни пейки, харесах си една и подпрях колелото. Видях, че насреща ми, симпатичен мъж притваряше очи и се унасяше в дрямка. Колелото се беше одраскало малко на рамката. То всъщност беше мъжко колело, преди това го караше брат ми, но той ми го подари. Видях, че съм си изцапала клина и потника от падането. Изтупах се и седнах. Мъжът отсреща ми изглеждаше спокоен и безопасен. Тогава се сетих, че имам сандвич в раницата и го извадих. С лютеница, сирене и краставички.

- Обичаш ли такъв сандвич? – попитах го наум, но той си спеше. Значи не чува мислите ми, което е добре.

Отхапах и веднага се завъртяха и две мухи. Едната ме ухапа злобно по рамото. И мухите се озлобиха като човеците. Последните сме станали като тъжни зверове. Иначе яденето спомага за късата памет. Ядеш, а след това не си спомняш много добре, блъснал ли си се, паднал ли си, окуцял ли си, или какво точно е било. Лековито е, от една страна за духа, от друга е жизнено необходимо за организма, но от трета е направо опасно. Но да не се отплесвам.

Докато преживях забелязах, че между сключените пръсти на корема на заспалия мъж се мяркаше сгънат вестник със заглавие, което не можех да прочета до край. После видях, че над главата му се беше разцъфтяло дръвче с бели букети и сипеше по раменете му цвят. Пчелите жужаха сънливо в цветовете, зашеметени от аромата на пролетта, а от време на време две чучулиги извиваха гласчета и си пееха нещо. По някое време си изядох сандвича и се облегнах. Отпуснах глава назад, заглеждайки се в разлистващите се клони. Ама и небето ми стоеше едно задрямало. Слънцето се беше скрило в утробата на облак и го подритваше от време на време. Започваше да става хладно, по всичко личеше, че ще вали. В далечината дочувах детски гласове, хората минаваха покрай мен. Не исках да виждам, тъжни лица сега. Просто ги пропусках машинално пред взора си. Фигурите преминаваха на зелен, маргаритен и син фон, преместих поглед – ето го и мъжа на пейката, все още си спи там. Има хубави черти. Малко е брадясал, добре  е подстриган. Не му тече слюнка от устата и не хърка. Значи е лек пролетен сън. Всички тези звуци и на мен ми действат успокояващо, знаеш ли, красиви човече? Дори бих постъпила като теб, ако можех да се отпусна така. Какво ли докосват ръцете ти обикновено? Нещо грубо и студено, като оръжие, например.  Представих си го с тази жълта тениска с надпис и тези големи ръце, сигурно работи като пазач. Пък и начина по който пази вестника, особено главната новина. Сигурно му е подействала зле. Търси спокойствие. Пази хладнокръвието си. И добре прави. Иначе как ще живее. Дъждецът ще го събуди пречистен. Ето, стана ми студено и ми се наежиха косъмчетата по ръцете. Трябва да тръгвам, принце. Сладки сънища. Станах, сложих си раницата и се метнах на колелото. Тогава внезапно, мъжът се извика:

- Ау!

Когато се обърнах, го видях изправен да си бие шамар. Вестника му лежеше на земята, аз завъртях и оставих колелото на алеята. Приближих се.

- Какво ви е? – попитах, малко нервно и като вдигна очи, видях, че едната му буза е почервеняла.

- Ухапа ме пчела. Нищо работа. Уф, ъх, мамка ѝ!

- Имам вода. – изрекох и докато се усетя, вече му мокрех ръката. Мъжът се наведе и наложи ужиленото. 

- Алергичен ли сте?

Той се изправи и ме загледа. Не знам дали от въпроса, но лицето му изглеждаше по-хубаво и някак развеселено.

- Алергичен съм към хубави момичета. – каза  - Развалят ми спокойствието.

Ужас! Не можа ли да измислиш нещо по-оригинално? Сега сигурно, ще ми искаш и чадър, защото заваля. – това само си го мислех.

- Аз ви питах сериозно. – смотолевих, гледайки как кожата му си възвръща нормалния от преди малко цвят, попадайки под танца на капките дъжд.

- Нищо ми няма.

Заваля още по-силно. Той хвърли вестника в близкото кошче. Явно го беше купил само за дегизировка, или да се завива с него. Добре, че не си направи шапчица. Спящият принц вече беше мокър. Каквото можех помогнах. А пък и защо спи под храната на пчелите? Трябваше да тръгвам, но тогава той се обади.

- Елате да се скрием на сушина, че под това дърво да не ни тресне някоя мълния. 

Изтръсках си косата и го огледах още веднъж.  Гласът му в дъжда, звучеше някак топъл. Непознатият ми се усмихваше. Миглите му бяха мокри,  а мястото на ухапаното не личеше. Тръгнах с него към близкото читалище. Стори ми се, че вътрешният ми компас си прави шантави номера с преценката на ситуацията и се чувствах особено. Нямаше почти никакви хора наоколо, само колите прошумяваха по локвите. Животът покрай нас притичваше под счупен чадър. Градът плувна във вода, улиците блеснаха, а ние джапахме напред. В тази раница мъкнех какво ли не, само не и спасителен пояс. След малко той купи чай от една кафе машина, взе колелото и ми подаде чашата. Ръцете му се бяха сковали от студ. 

- Студено ли ти е? – го попитах

- Не, не ми е студено. – отвърна, разкривайки бялата си усмивка  – Просто съм гладен като вълк. Не ти ли остана още един сандвич?