Бе някъде три часа сутринта - тогава, приемано още като времето на всичко зло и греховно, каращо те да се предаваш на греховните и изкусителни грехове, часът на  злия дявол. Алис, която бе едва пристигнала в имението, а вече бе достатъчно оплетена до конци в едно голямо приключение, за което дори и не предполагаше, все още не можеше да заспи. Поради някаква причина клепачите й не хващаха ни умора,нито пък сън. Тя бе сложена да спи в една стая с Мариян и Сефра - приятни по характер прислужнички, но за сега, твърде дистанцирани от нея, всяка, лежаща на отделно легло, тип креват. Маркъс, Оугъст и Максимус спяха в съседната, намираща се на отсреща, стая. Така че, всички бяха съседи, но в този случай-заспали, близки, но... заспали в непробуден сън, дълбок, съседи. Стаята,в която се намираше тя, бе тъмна и някак неприветлива. Леглото, на което се въртеше, бе също тип креват, като на останалите, голямо колкото да побере един-единствен човек. Бе застлано с бели чаршафи и бяла тънка покривка, с която да се наметнеш. Възглавницата бе като всички останали възглавници - най-обикновена на вид, обвита с най-обикновена бяла калъфка, на места на които, се появяваха малки жълти копчета за промушване в направените по мярка за тях, дупки. Най-отстрани, в помещението се откриваше малък, стъклен прозорец. Той бе мръсен, обсипан с прах, но това не пречеше да се види какво става навън, като направиш опит да погледнеш или съзреш нещо през него. От друга страна, откъдето и да се стоеше, от който и ъгъл да се погледнеше, навсякъде успяваха да се сформират някакви сенки в много внушителни образи - на хора, на диви животни, дори на горски, величествени дървета. Но това нито правеше някакво впечатление на Алис, нито пък я плашеше, тъй като тя не обръщаше никакво внимание-съзнанието на младата девойка бе изпълнено с толкова много мисли, а сърцето й бе пълно с бушуващи, заедно туптящи в един ритъм с него, емоции. Мислише за баща си, за неговото пристигане, за това каква щеше да бъде неговата реакция, когато разбере, че дъщеря му е била пратена да работи в онова имение, което всички хора от цялото село, познаваха със страх, скован в сърцата. Дали баща й щеше да направи нещо по въпроса? Или пък нямаше да си помръдне и пръста, за да я върне отново в добре познатото родно гнездо? - сега, намиращо се далеч, далеч, на много дълги километри на разстояние от нея. Мислеше и за пристигането си - твърде много образи вече се бяха запаметили в съзнанието й - на сегашни събития и на нови хора, които й предстоеше да опознае тепърва. Най-вече, тя се питаше кой бе този жесток и така внушителен, и страшен Господар, от който всеки се боеше и  дума не смееше да промълви, и кой бе мъжът, появил се най-неочаквано в тъмната, загадъчна нощ. За съжаление, нищо не подозирайки, Алис вече го бе срещнала отдавна-именно,мъжът от онази вечер,спасил я от бясната хрътка и показал й как да влезе в имението. 

        Никой обаче не подозираше, че освен русокосата, новодошла девойка,имаше още една будна,жива душа,решена да се отърве от тежките окови на срама, който сега носеше под формата на ужасно бреме, лежащо най-вече над леките й, крехки рамене. Въртейки се все още, тихо, но непрестанно, Алис чу странен шум, който идваше някъде от тъмния,обширен коридор. Стори й се, че чува някакво хлипане или нещо подобно на ронене на сълзи-някой плачеше, но... чувайки се, едва доловимо. Макар и по нощница-бяла, феерична рокля, стигаща до коленете,русокосото момиче реши да провери какво се случва. Тя стана леко от леглото си и проходи тихо на  малките си пръсти. Отвори нежно вратата на стаята и много изкусно успя да се промъкне между малкото разстояние свобода, което вратата й позволяваше в този момент. Затвори я внимателно след себе си, така че да не събуди, спящите Олга и Сефра, и тръгна да ходи. Мина по коридора на първия етаж и ориентирайки  се откъде идваше звукът, реши да се качи по стълбите, отвеждащи я точно на втория етаж на имението. Чу стъпки наблизо и някакъв глас - той бе женски, под формата на страдални ридания. Алис бързо се сля със сенките и зачака. Никой не можеше да я види, никой не можеше да я различи от тъмнината - бе скрита в близост до едно перде и малко отделно помещение, в близост до него. Сенките толкова много се сляха с тъмното, че за миг тя изгуби представа и адекватност къде се намира. Запазвайки самообладание и спокойствие, тя съзря - някой минаваше точно до нея и продължи своя поход – това бе Оливия, но за Ал, която все още не я познаваше, бе просто една жена, просто едно момиче като нея, но голо, бягащо без дрехи и с лице, обсипано със стичащи се като буйна река, сълзи. Ето откъде идваха ,,тайните” ридания. Но уви, бягащата девойка бе бърза и момичето не можа да я огледа хубаво, не можа да си даде сметка защо плачеше и търчеше гола.  Синеоката Алис все пак реши да я последва. Но първо бързо се върна в стаята, откъдето първоначално бе излязла, и  взе дрехи под ръка-искаше да ги даде на момичето. Слагайки ги в една торба, тя бързо тръгна по следите на Оливия. За нейно  най-огромно нещастие, тя трябваше да премине през близката гора. А колко много я беше страх, но  нямаше как.Трябваше да я последва и най-вече да разбере защо момичето, което беше видяло от преди малко, бягаше сега с всички сили в посока на страха и тъмата, в посока на неориентираността и загадъчното - необятната, близка гора.