Димитър Иванов, познат още като Чудовището, седеше в офиса си и пушеше отегчено. Не бързаше да се прибира у дома, защото истеричната му жена най-вероятно беше подготвила поредния скандал. Обикновено не u обръщаше внимание, което допълнително я вбесяваше и разпалваше болната u фантазия.
След напрегнатата седмица не му се щеше петъчната вечер да завърши с още нерви. Стигаше му, че същия ден през ръцете му минаха около тридесет разказа на разни надъхани келеши, които литературният сленг сложи в графата "нови български писатели". Повечето от разказите бяха абсолютни глупости, изпъстрени с наркомански или алкохолни опити за разсъждения, които биха породили погнуса у всеки средно интелигентен човек.
Митко неслучайно носеше прякора си, защото постът на главен редактор и сприхавият нрав му даваха правото да стрива на прах самочувствието на младежите, претендиращи за гениалност. И то доста често. Днешните не правеха изключение.
Написа препоръките си, след което ги прочете една по една:
„Пълни глупости. Вместо да цапаш литературата с опитите си за оригиналност, по-добре се насочи към друг бранш. Джебчийството може повече да ти се отдаде. Ако ли не, то полицията ще сложи край на жалкото ти съществуване."
„Пушенето на трева е голям кеф, но преди да ми носиш нещата си, ги чети. В твоя случай тревата е убила и малкото останали мозъчни клетки."
„Обичам да чета порнографски сценарии, напомнят ми за Сад. Лошото е, че твоят опит е по-близо до последната част от живота на маркиза - в лудницата."
Чудовището беше страдалец, който всеки ден си причиняваше болка с хорските писания и всяка вечер я лекуваше с малко уиски. Шишето бърбън го гледаше в очакване от далечния край на масата. Не можа да устои дълго на изпитателния му поглед. Сипа си едно голямо, пусна „Kill 'Em All“ на Metallica и се отпусна в креслото.
*всяка прилика с действителни лица и събития е случайна; ако някой се познае - халал да му е.
© Милен Милотинов All rights reserved.