Едно малко вълче с детски очички ме побутна по бузата и се мушна между ръцете ми.

- Ей, сладурче, какво правиш тук? - казах аз и всички мои приятелки, които бяха с мен в гората, се натрупаха около него. Яна го погали нежно, метна му една бисквитка и то се скри в мрака. Лиа натрупа събраните съчки, запали огън и когато той запращя, всички протегнахме ръцете си напред, за да усетим нежната му топлина. Навън беше страшно тъмно, нищо не се виждаше, дори сенките на стволовете, трудно ми беше да си представя, че е възможно този  мрак да отстъпи на деня. Мисълта, че може да се изгубим ни беше събрала край огъня, сгушени като малки дечица. Някои хора обаче не притежават това благоразумие и за тях се разправят страшни истории как са се отдалечили, от сплотените тъми се е протегнала ръката на някое чудовище, сграбчила ги е и оттогава никой не ги е видял. Аз лично не вярвам в чудовища, торбалани и разни такива неща  по простата причина, че последното чудовище, което се бях опитала да хвана, се оказа сянката на съседката от горния етаж, която си тупаше зловещия чаршаф.

 В гората беше страшен мрак и до огъня също беше  зловещо, гушкахме се една до друга и не смеехме да се пуснем, около огъня бяхме наредили камъни и постлали шума и мек мъх, над пращящите   дърва се печеше едно зайче, което Лиа беше успяла да убие с острия нож на баща си. От очите на Яна течаха сълзи.

- Как можахме да избягаме, какво ли правят родителите ни сега? - изплака тя.

- Споко де, избягахме само за едно денонощие, утре ще се върнем пък и огънят гони зверовете. - Лиа се разсмя и каза:

- Да не би да ти липсва Стефан, който написа в поемата си, че винаги, когато дъвче дъвка, ще си мисли за теб?

- Не, освен родителите ми ми липсва класният.

- Моля?

- Да, точно класният. От първия ден, когато го  видях, той ми хареса, направи ми впечатление, че в началото на учебната година неговите минали ученици го  затрупаха с цветя, те го обичаха, спомням си, че очите му бяха насълзени. Много хора казват, че ако учениците харесват учителя, тогава той за нищо не става, но това не е така. Още си спомням насълзените му очи, още си спомням тъгата, дълбочината, мъдростта и самотата в тях, още си спомням неговата бащина усмивка, когато някой сбъркаше, неговия  мил, но треперещ от огорчение глас, с който упрекваше преписвачите. Искам да се върна назад във времето и да прегърна този човек, който нямаше семейство, неговите деца, неговите приятели бяхме ние. Обичта ми към него стана още по силна, защото знаех, че ще се разделим.   

 И денят дойде, дадох му букета и му казах сбогом, но след години отново чух неговия глас вън от класната стая, където чаках да започне часа, трябваше да отворя вратата, трябваше да отида при него, да му кажа нещо, но не исках, всичко беше свършило, всичко беше спомен, а споменът  беше замръзнал в миналото и исках да го запазя все така красив, боях се да не го изгубя като видя учителя остарял или като разбера, че не ме обича. Споменът, това остана.

- Споменът, това остана. - повтори един глас, тънък и тъжен като на цигулка.

 Погледнахме стреснато и видяхме, че зад гърбовете ни стоеше едно малко момиченце на около шест години, кожата му беше бяла бледа и безплътна като мъгла, а очите студени, тъжни и с преливащи нюанси синьо от сълзите, които бяха извирали от тях дълго време, но сякаш след като се бяха докоснали до студения вятър на света, до жестокостта и безразличието, бяха замръзнали в малки блестящи кристалчета, отразяващи не външния свят, а тъгата в нейната душа.

- Аз съм момичето от езерото и след като момчето, което обичах умря, отидох и се удавих в това езеро. Не искам повече да стоя на земята, не искам да гледам как тате и мама плачат за мене и всеки ден ми носят рози и лалета, не искам да стоя отстрани и да гледам как влюбените се целуват, как се прегръщат, как се смеят и радват, защото аз загубих своята любов. А  той беше толкова хубав и красив! 

 Аз нямах приятели и бях много самотно момиче, всички ми се подиграваха и ме обиждаха. Единствена утеха ми беше да гледам през прозореца на класната стая едно самотно младо дръвче на един хълм.То стоеше далече, далече забравено от другите, точно като мен, и винаги когато ме обидеха, аз оставах в празната стая след часовете и гледах дръвчето и си мислех, че и то е като мене там захвърлено и забравено, блъскано от ветрове и стряскано от гръмотевици. И веднъж така както си стоях и плачех, видях до себе си момчето, за което ви говорих, и започнахме да си играем заедно и после разбрах, че баща му бил алкохолик и го убил. А той беше толкова хубав и красив!

- С какво да ти помогнем?

- Трябва да намерите гроба му, да изровите сърцето му и да го изгорите, защото неговото сърце беше толкова голямо, че цялата пръст на света не е достатъчна, за да го погребе.  

 Колкото и да ни беше страх, тръгнахме през гората и скоро стигнахме в старото порутено селско гробище, обрасло в бурени, което вече почти никой не посещаваше, защото повечето, които го посещаваха, вече бяха мъртви. Но за наша изненада чухме една весела песничка и видяхме подскачащ гробар с лопата в ръка и се скрихме зад един храст. Момичето от езерото каза:

- Този човек е отдавна свикнал със занаята си, но моят приятел беше толкова добър човек, че дори гробарят се просълзи на погребението му.

 Аз подскочих, когато чух зловещото  щракане на челюстите на черепа, който гробарят побутна с лопатата. Може би това беше черепът на някой самоуверен селски епископ, който приживе си беше въобразявал, че е безсмъртен, неприкосновен, свят и поставен от бога, а ето сега тук щеше да бъде поставен в кална яма от една проста износена лопата.

  И така известно време стояхме зад храста и кротко и тихо наблюдавахме голфа с човешки черепи, който гробарят разиграваше с безпощадно безразличие.  Най-накрая той си тръгна и ние след много обикаляния и търкания на плочите от прах, за да разчетем имената, се довлякохме до гроба на момчето, разкопахме го, Лиа го разпори с ножа, присви очи и извади сърцето му. Побягнахме бързо като вещици на метли през мрака, стигнахме до лагерния ни огън и го запалихме. Стояхме и гледахме зловещото зрелище - горящо човешко сърце. Докато гореше, то крещеше „Аз съм пълно с любов, аз съм пълно с любов и няма да умра.“  Бавно то изгоря и се превърна в пепел. Мислехме, че с това е свършено, но после от пепелта се показаха бели ангелски крилца, то се появи отново, възкръснало като феникс и отлетя високо, високо в небето.