Jun 3, 2015, 9:04 PM

Гошко 

  Prose » Narratives
564 0 2
2 мин reading

ГОШКО

 

 

Момчето беше доста пълно, с черен анцуг и бели маратонки. Вече повече от десет минути слизаше надолу по ескалатора, после се обръщаше и се качваше по другия. Сигурно цял ден можеше да прави това, личеше му. Плезеше се, въртеше очите и главата си, ръкопляскаше и понякога целия се кършеше от удоволствие. Беше около дванайдет-тринайсетгодишен и затова ми стана ясно какво му е, когато придружителката му го хвана за ръката и му се скара:

- Гошко, престани вече. Ще ни се скарат и може да ни набият.

Гошко погледна тъжно, устните му образуваха плачлива дъга и току да заплаче, когато жената се смили:

- Добре, но по-тихо. Още малко може. И внимавай да не пречиш на хората.

Момчето така се зарадва, сякаш бе получило най-големия подарък на света. Подскочи, тромавото му тяло се разтресе, после хвана лявата си ръка с дясната, сякаш за повече сила, и помилва по рамото придружителката. Тя беше добра с него, това се виждаше.

Това дете бе пострадало от нещо. Не зная от какво, нищо не разбирам от медицина, но не беше добре. То се лигавеше, гърчеше лицето си, правеше физиономии, но излъчваше такава прелест и преклонение пред живота, че му е предоставил щастието да се вози на ескалатора, че просто няма как да не му се порадваш. Да благодариш на живота, че намира сили да твори добро дори тогава, когато несправедливостта упорито отнема щастието на някого, изтръгва му го така, сякаш не е за него.

Стоях отстрани и наблюдавах тази негова глупава игра, която го правеше безмерно доволен, когато група младежи наближиха, вкупом скъсаха черния анцуг, белите маратонки запрепускаха без ред надолу по ескалатора, тялото на Гошко се блъскаше по острите върхове на стъпалата, нямаше какво да го спре... Младежите умираха от смях. Гошко не бе готов за това, той не очакваше да го спънат и да го блъснат, нали беше обещал да не пречи на хората, вярваше някак, че и те няма да му сторят зло, защо ще го правят. Наивен беше Гошко и сега тази негова наивност кървеше, главицата му се удряше във всяко стъпало и докато стигне до долу, вече не приличаше на нищо.

Последният от групата го ритна – „Как си, олигофренче смотано?” Последва нова порция смях.

Придружителката му се хвана за устата, затича се към него, заплака, не търсеше помощ от никого, надвеси се, избърса кръвта от слепоочието му, заговори му нещо.

Гошко се беше свил на кълбо, а погледът му гледаше левия ескалатор. Той вървеше нагоре. Стъпалата изникваха като по чудо от пода, нещо им даваше сила и те тръгваха едно след друго, бавно и спокойно, сякаш знаеха къде отиват и знаеха защо; искаше му да се качи и да замине далече, много далече.

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??