Господин Цветарко Светлинчев

 

Част 1 

 

Завърших за ландшафтен инженер в Софийския - почти с пълно отличие. Заради добрия успех ме включиха към Еразъм - програма магистратура в Нидерландия - специалност „Адаптация на екзотични растителни видове към умерените географски ширини.“ 

Еее…

Да! Да! Да!

Малко доста в страни от това да привеждам в естетика паркове дворове и градини... 

Нооо... Смирих се с мисълта, че: „На харизан кон зъбите не се броят.“

Но пък в Амстердам си изкарах чудничко. 

Та там имах една колежка – китайка. Тя  голяма симпатяга! Пък аз не съм пръв красавец. И не знам как и защо, но тя много си падна по мен. 

И така един път ме кани на купон по случай рождения си ден. Там не знам как, но някак си стана дума за една съвместна разработка на БАН и Института по розата в Казанлък. По някакви си странни прищевки на Съдбата аз участвах в нея като ръководител. Касаеше се адаптация на нашата легендарна маслодайна роза - Дамасцена към тежките атмосферно-почвени условия на Афганистан. Като цяло идеята беше тамошните селяни от полупустинните райони да гледат рози за масло. А не мак от семето на който се прави наркотик. 

Съвсем разбираемо онази вечер на купона имаше доста сънародници на въпросната китайка. Не съм очаквал, но това което разказах явно много им допадна. След което  един от тях макар и под сурдинка сподели, как в някой от техните подобни на Афганистан климатични зони имали подобен проблем с местните земеделци.  

Мина време.

Кой какво е говорил там не помня в детайли. 

Но няма как да забравя, че после останах да помагам на мацето да разтреби квартирата. 

Та въпросното посткупонно шетане приключи с един по-така нежен пискюл. 

Хубава връзчица завързахме. Ама и нея много си я в динамиките между постелите. Че значи да е било, къде две или три седмици преди да се прибера в България. Онази симпатяга с дръпнатите очички ми звъни. Казва че ме кани на китайски чай. Аз наивника си помислих, как ще е пак нещо като прощална среща с поредния нежен китайски пискюл. 

Ами – не познах! 

По някое време в чайна където ни беше срещата се появяват един костюмарини китайци. Ама с доста по сурови усмивки от тази на колежката. Учудващо за мен тя ги кани на нашата маса. След изискуемите куртоазно встъпителни реплики без много увъртане костюмарите ми предложиха да бъда назначен като ръководител на екип, занимаващ се с разработка подобна на това, което нашите са правили в Афганистан. 

Условията бяха доста примамливи. Самостоятелно двустайно жилище. Автомобил на денонощно разположение. И възнаграждение в желана от мен валута. Колкото до размера на заплащане щяло да е съизмеримо с това на специалист магистрат в Западна Европа. 

Имах седемдесет и два часа за размисъл. 

Мисля час...

Мисля ден...

Мисля и нощта… 

И нали утрото е по – мъдро от вечерта призори стигам до извода, че никак няма да е зле да видя и на живо, и на практика всичкото това, което бях разработвал като чиста теория в БАН. 

И на другия ден се обадих, че приемам. 

Та така почти без време се озовах с три годишен договор в Китай. 

Аз от тях научих Мандрин. 

Те от мен - как се отглежда Дамасцена. 

Останаха много доволни.  

Нооо… Това не бе всичко.

За най-голяма моя изненада след приключване на три годишният договор ми предложиха да остана за още две години. Вече нещо като консултант в надзорния съвет на организацията, занимаваща се с поддръжката на самите плантациите от рози. Които между другото китайците изградиха само за два месеца през втората година на моето пребиваване. 

Обачеее… Вторият ангажимент щеше да е на половин работен ден. Със съответното полвинчато възнаграждение. Причината - простичка. Надзорът не бил към частна фирма, като онази изпълняваща проекта. А част от държавна институция. То пък аз ако съм честен вече доста се бях затъжил за приятелите си. И  това двойно по-ниското заплащане сякаш ме разколеба - за това и им отказах.

Минаха две седмици   

Почти бях стегнал багажа. 

Една сутрин онази моята китайска дружка отново  ме кани на чай по залез. 

Срещаме се. 

Там тя ми съобщава, че понеже важни хора от нейното правителство били много доволни от мен Китайското министерство на земеделието проявили творчество. Предлагат ми в свободните четири часа от деня да ме включат в безплатна за мен двугодишна магистратура за чужденци. Която програма била наситена с много практически занимания, които ще ми бъдат заплащани. Така според падащата си по мен китайка сумарно месечно ще получавам сума, много близка до тази, която получавах в изтеклите три години. Не знам какво имаше в този чай, но по изгрев се събудих в нейното легло.  

И след нейното нежно плътско Добро утро се замислих: 

„Ами то в България трудно бих имал такива чисти доходи“ 

Щото отново щях да имам безплатна квартира и кола на разположение. 

И приех!

В магистратурата всеки поток беше разделен на групи. Като във всяка с по осем китаеца и осем чужденеца. В нашата чужденците бяхме аз, холандец, италианец, поляк, французин, британец, египтянин и унгарец. С другите колеги нямахме проблем. Но британецът, французинът и полякът се държаха някак си доста високомерно. Мине не мине час… И те все намираха повод да си мерят самочувствията, кой от коя по-велика нация на Европа произхожда.

 Единият се перчеше с Лувъра, с Наполеон и колко непобедим пълководец бил той. Още и с това, че е родом в държавата основателка на необоржуазната демокрация. 

Вторият се пъчеше с техническите, географските и астрономическите заслуги на предците му сънародници. Не пропускаше и да се изпъчи с факта, как нулевият меридиан на Гринуич се намира точно в неговата страна.

Полякът пък не спираше да се хвали с това, как полският крал Собиески прогонил Осмалниите, спасявайки Виена. И как Владислав Варненчик насмалко да капичне Османската империя.  

Пък то аз нали съм скаран с историята… Никак си не можех да се похваля с нищо. Още по-малко да впечатля някого в исторически план. И да, да! Нито мога пея… Нито да свиря на някакъв инструмент. Поради което не блестях с нищо по така пред това толкова колоритното интернационално обкръжение. 

Колкото до самата специализация, тя бе насочена към тънкостите при грижата и отглеждането на растения, служещи като лечебни чайове и отвари. Най-вече, растящи на територията на Китай. Сега вече не мога да кажа дали домакините бяха провокирани от перченето на онези трима колеги или си беше предвидено... 

Нооо...  

След дипломирането от кампуса на университета организираха екскурзия из китайските историческите обекти. С които пък те като една много древна нация се гордеят.

Заведоха ни на едно от разклоненията на Китайската стена. Разходиха ни из Забранения град. Отскочихме до легендарния Шао лин. И по горещото настояване на трима от аспирантите след известни уговорки включиха и посещение в Тибет. 

Въпреки, че донякъде всички чужденци вече знаехме Мандрин от университета се бяха погрижили към всеки аспирант да има персонален преводач, за симултанен превод на майчиния му език.

Всичко бе много впечатляващо.

Китайската стена - ясно! Грандиозен артефакт внушителен като обем, мащаб и визия - но все таки - мъртва материя. Докато в двата манастира – там си беше съвсем друго. Бяхме посрещнати топло и радушно. 

В Шао Лин, ни показаха много неща. Като се започне от тамошния аскетски режим... И се стигне до присъствие на живо из трудно достъпните за екскурзианти зони за подготовка в тайните на източните бойни изкуства. Спахме в монашески килии. А на другия ден по изгрев слънце ни направиха спиращи дъха демонстрации на бойните умения на монасите. 

Що касае Тибет там бяхме в манастира Ганден. Тибетците наблегнаха на техните чайни церемонии. Както съвсем очаквано и на традиционните им методи за медитации. Но може би, виждайки отегчението при някой от колегите решиха да ни изненадат приятно, поканвайки ни на Гонг сесия. Това е духовна практика, провеждаща се под звуците на тибетски купи и бамбукови тръби пълни с пясък. При която сесия, присъстващите изпадат в нещо като транс. Състоянието много наподобява психоаналитична практика наречена по нашите географски дължини - регресивна хипноза. При нея подложеният на терапията човек може да бъде върнат назад във времето. И то в точно указан от лекуващия лекар момент, касаещ живота на пациента.  

Съществената разлика при гонг сесията е, че слушайки мантрите на монасите и мекия звън на гонговете подложилият се на тази практика може да достигне дори до нивата на Реинкарнационна Регресия. Сиреч да се пренесе толкова далеч назад в миналото, че да види как, къде и кога духът и душата му са били в нечие тяло от някой предишен живот. По този начин у участника в сесията е възможно да се появят спомени от събития извън рамките на настоящия му живот. Или по друг начин казано, присъстващите в този ритуал в едно с главният водещ мероприятието монах при добро стечение на обстоятелствата имаха възможност да надникват в събития случили се из дебрите на по-предишните свои животи. 

Всички сме много заинтригуване. 

Поради което единодушно приемаме поканата. 

Явяваме се в уречения час.

Започваме с първата подготвителна част от ритуала. 

Нареждаме се в два концентрично разположени кръга.

Чужденците сме във вътрешния - монасите във външния. 

Някъде около петнайсетина минутки сме в медитация. 

В почивката  единият от домакините ни разказва, как монаси от различните манастири в Тибет си пият чая, контактувайки телепатично. Всички сме в захлас  от споделеното. 

След като емоциите поутихват има известно преразпределение. Голяма част от монасите се нареждат на нещо като амфитеатрална зона. А всеки от нас - гостите е отделен в по-така отдалечено място. Там съответния монах, който е бил най-близо до всеки от нас по време на гонг-сесията, се явява нещо като медиаторен патрон, въвеждайки ни в дълбочина и детайл относно принципите на този времево регресивен тип ритуал.  

Следва връщане в нормалното ни състояние всеки от нас разбира се по свое желание разказва какво е видял. Някой от нашите хора споделиха едни чудесии, които дори не можех да си ги представя. Аз и още двама обаче не можахме да кажем почти нищо впечатляващо. Съответно водещия медитацията се опитва да тълкува някои от разказите на колегите. 

И тук настъпва един много интересен поне за мен момент. Може би за най-голямо учудване на всички мои колеги аз ставам център на вниманието от страна на домакините. Първоначално не мога да схвана това на какво се дължи. От пояснението на водещият медитацията обаче се оказва, че по време на техните си редовни медитации седмица назад във времето на няколко от монасите се явил дух на мъдрец. Та той им споделил, как в манастира ще гостува представител на една от най-древните цивилизации на планетата. Даже им посочил за кой от гостите става дума. 

И ти да видиш този някой се оказвам точно аз.  

А връх на всичко бе, когато всички присъстващи монаси със склопени за молитва ръце минават пред мен и смирено свеждат глава.

Леле...

Като видях как ме гледат ония тримата дето преди време се кущоперчиха от колко велики нации произхождат... 

Леле...

Само дето не ме изядоха с поглед.

Накрая церемонията приключва с връчване от страна на домакините на символични подаръци, които да ни напомнят за това ни посещение. В моят подарък обаче има доста интересен свитък, който липсва при другите колеги. 

Оказва се че текстът е на някакъв архаичен диалект и аз моля преводачът да ми го разчете и разясни защото доста трудно се справям и със самия смисъл на древната стилистика.  на текста.  

В началото са описани две места находящи се в  земите от които идва гостът – сиреч аз. Като второ е наблегнато на това че въпросните зони допринасяли  за повишаване, както на духовните нива така и на някой чисто физическите възможности на всеки един от жителите родени или перманентно пребиваващи в този район.  

 В едно от местата се намирал куполообразен градеж от обработен „жив“ земен камък. Въпросният култов монумент бил най-голям от този тип за въпросната земя. По-голям имало само в съседна по посока на екватора държава. 

Върху второто място пък имало градеж от камъни и червена печена глина. За която се уточняваме, че ние в България ги наричаме тухли. Този градеж бил единствен по рода си в света. Подобен имало в държава, чиято територия приличала на ботуш както и няколко аналога. 

  Молбата на Мъдрецът-Видение към монасите била да ми бъде предадено, че в интерес на моето душевно здраве и духовно израстване той горещо ми препоръчва минимум два в годината  аз да посещавам тези две светилища. Но още по-добре щяло да бъде ако ходя до там по време на четирите годишни слънцестояния. Съответно, когато съм там, било препоръчително да изпълнявам едни конкретни процедури.  

Писанието завършваше с това, че ако стриктно спазя указанията това щяло да ми даде неочаквани за мен възможности. Като например че ако по стечение на обстоятелствата попадна в обострена от към то конфронтация обстановка - дето се казва само от едното му мое физическо присъствие - ситуациите щели да се променят към по-добро. 

И то нали когато на човек нещо не му е ясно обикновено му става любопитно - че и аз така. 

Но ако трябва да бъда честен много добре си спомням, че тогава ме стрелна мисълта: 

„Как ли пък ще стане така че аз от простосмъртен ландшафтен инженер, извършвайки някакъв си мистичен и никому неизвестен ритуал ще се превърна в нещо като Миротворец.”  

И може би точно тази ми мисъл ме подсети, как някъде из снимките на телефона имам карта на България. Показвам я и питам, може ли някой от петимата монаси да ми помогне с местоположението на тези светилища.  

Ами! Греда! 

Ръководителя на медитацията кимна към един от монасите. Той склопи ръце. Затвори очи. Постоя така минутка две. След което дойде до мен и посочи върху екрана на умнофона ми място близо до Бургас. И още друго едно - близо до Хисаря.

И те така!  

Но като се прибрах се порових из нета. 

Попитах и този-онзи по вещ по подобен род  неща.

Ами да!

Оказа се, че става дума за Светилището в Старосел и за Кухата могила край Поморие. 

Та следвайки натрапчивите пориви на силно зародилото се у мен любопитство - реших да си направя експеримент. И съответно да изпълня - точ в точ - заръката на мъдреца явил се като видение на петимата монаси. За целта намерих познати в Поморие и Старосел, които през зимните месеци да ми осигуряват достъп в зимните и пролетните дни на слънцестояние. 

И да! На въпросните дни чинно бях там, стриктно, следвайки инструкциите. В смисъл първо заставах за осем минути в най-южната точка на съответната могила. След което правех осем обиколки обратно на часовниковата стрелка. Като при всяка обиколка заставах последователно на някоя от осемте географски посоки на земята. Че така де! Вече трета поредна година по четири пъти се отбивам сутрин на едното място - след обяд на другото.

Ако трябва обаче да съм честен в личен план не откривах никаква просветлителна промяна у себе си. А и представите ми за света си оставаха все същите. Това обаче което определено усещах бе, че и на двете места се чувствам прекрасно.  А още и къде две седмици след всяко едно посещение ми е едно такова лековато. 

Та така. 

Знания, опит или лични впечатления от тук и там на света далеч не ми липсват. 

Но дори и с тези ми дипломни наличия, пък и с този ми флорално практически актив се оказа, че в нашите условия не съм кой знае колко интересен фактор за работодателите.

 За това и по тибетски реших да приема така предопределеното ми от Съдбата моментно положение – смирено, кротвайки се в един закътан отдел на БАН. 

Е! Вярно БАН! Но в действителност не е нищо велико. Всъщност си бях един прост научен консулт - сътрудник в ландшафтния отдел на академията. 

По-скоро тъжното бе другото… 

Че заплатите в БАН са ефирно символични. Поради което реших да следвам профила на  монашеската аскетична скромност в очакване на някой по-добре платен международен проект. 

Е да!

Всъщност ако трябва да съм честен към момента нямах някакви конкретни финансови болки за умиралки. Все пак нали петте години в Китай бях на европейска заплата.  

Колкото до другото – имам си сестра. 

Аз съм по-малкия. 

Тя се задоми рано. 

Имат си момче и момиче. 

Момчето е девети клас момичето е в четвърти. Учат в едно и също училище. Не че аз притежавам кой знае какво, но сестра ми и мъжът и не са много добре финансово.  За това на едно коледно събиране със сестричката решихме, че дойде ли реч за дарения към училището, аз като техен вуйчо ще се явявам нещо като трудово апортна вноска. Все пак съм ерген. И нямам никакви задължителните семейни разходи по деца и други подобни – изключая гаджетата, които юркам събота и неделя.

И така аз съм се включил плътно, играейки го нещо като човекът оркестър. Един път като ландшафтен инженер се грижа за естетиката на парковите площи, и красотата на зоналните кътове с цветята по коридорите. Втори път като общак мъкна торове и копая градинките бранувам и реголвам, периодично подменяйки сезоните цветя.

Конспирацията обаче е пълна.   

Отрочетата на сестра ми имат изрична забрана да говорят каквото и да е за мен. Още по-малко пък да споделят, че съм им вуйчо. А засечем ли се някъде по коридорите се разминаваме като напълно непознати. 

Поради тази ми дълбока забуленост никой от учениците в училище не знае нито за моите престижни дипломи, нито за богатия ми далекоизточен практикум. Но нали редовно ме виждат да се ровичкам из градината, явно някой от по-така отворените ми измисли прякора - „Господин Цветарчев!”

Над тези неща съм. 

И изобщо не обръщам внимание на дечорлийските подмятания. 

Бачкам си и си свиркам.

Един ден рутинно съм на апортно-градинарския си пост. Донесъл съм си един мой стар компютър. Е – вярно. Тук таме е малко хардуерно тунигован. Но това е друга тема. На него съм инсталирал семпличка програма, управляваща система за капковото напояване на ботаническата градина. За беда обаче е имало профилактика на водопроводната мрежа. Съответно налягането е излязло доста извън техническите параметри на уредите. 

Нооо… 

Системата е умничка. 

Има си защитни механизми срещу замръзване и спад в налягането. Само дето при рестартирането се налага да изчакам къде половин час, че и отгоре докато софтуерът тества хардуера на поливачките и те съответно влязат в синхронното си русло. Че накъде насред тази ми техническа пауза съм забил нос в умнофона и щъкам из нета. В един момент телефунцията изпиуква, показвайки ми, че имам нещо препоръчано. 

Ми да!

Три статии ми предлага он‘я умник Чичо ни Гугъл. 

Двете не ми хващат око. В третия материал иде реч, как някъде из Чикаго учител попаднал в интересна ситуация. Докато коментира пред учениците си тест за седемте древни чудеса на света получава интересен отговор от една ученичките. Ако съм честен статията ме грабва. И то не за друго, а понеже квалификациите на момичето за световни чудеса, досущ съвпадаха с едни формулировки, които навремето чух от монасите в Китай. Та точно се нося из гората от чуденки, когато усещам, как някой ме тупа по рамото.

Обръщам се. 

Я – директорката! 

В интерес на истината само тя от целия учителски екип е наясно с моята ситуация. Е! Причината е простичка. Тя е майка на един колега от БАН. За това и е плътно в час с нещата. Ама то именно тя бе и основен сценарист на моята дълбока конспирация. 

Както и да е!

Началството ме поздравява сухо и служебно, миг след което започва да се жалва. Как в семейството на една от учителки възникнала неочаквана ситуация. Как се наложило тя се спешно да излезе. И как класа, в който трябвало да води оставал в свободен час. За неин най-голям ужас това бил най-буйния осми клас в училището. Че молбата и е ако не възразявам да вляза в следващия час при тези така наречени от нея хиперактивните тинита. И без да се ангажирам с кой знае какво, да се опитам поне малко с малко да поддържам реда в класната стая.

Съгласявам се, но все пак моля за разяснение с какво по-точно да ги занимавам. 

Отговорът е кратък: 

- С каквото намериш за добре. Нали имаш някакъв опит с племенниците си. Ползвай го. Важното е твоите ученици да не шумят и да не смущават другите класове.   

Мдаа…

Това „твоите” не ми се понрави много, много... 

Особено като отговорност...

Нооо… 

Няма как и да откажа на Началството – нали така!

После обаче разбирам, че часът трябвало да бъде по история. Това в началото малко ме стъписва. И то не за друго, но от към то тази учебна дисциплина самият аз на времето бях доста слабоватичък. 

Но така или иначе влизаме с директорката и както си му е редът тя ме представя, обяснявайки пред класа ситуацията. Явно обаче някои от по-така отраканите сканирайки ме веднагически почти без време надушват силното ми притеснение. 

Ааа... 

Кога го разбрах всичкото това ли?!

Има няма пет секунди след като директорката затвори врата от към външната и страна... 

А как го разбрах ли?! 

Ами към мен веднагически полетя лавина от подмятания: 

- И сега господин Цветарчев, Вие точно кой урок по история ще ни изнесете? – подхваща някой от дъното на стаята. 

-  Как кой бе! – отговаря му друг, седящ близо до прозорците - Ония! Сложният! За Наполеон и киселите краставички, с които си е замезвал докато пие любимия си Курвозие! 

- Не пък и ти ве! Какви курви и зиета ти се мъдрят из главата. Ще ни преподава, как Борис Първи Кръстител, сваляйки главния прокурор на Първото Българско Царство е извършил съдебната реформа в древна Месопотамия. 

- Да, да! Или как в Египет по времето на Амон Ра неговия братовчед от български произход на име Крум написал Египетската конституция. 

- Ахааа! Така! Така! И после пак нашичкият човек предвидил закон за рязане ръцете на крадците и езиците на лъжците – завършва историческия си каламбур един юнак дегизирал се като Боно и поглеждайки през рамо самодоволно добавя - Яко нали!? – но след последната му реплика аз събирам кураж и далеч не му оставам длъжен:

- Прави сте млади господине! И понеже в вашата градина имах много, много работа не успях да си подготвя нито един материал по история. За това мисля докато успея да си спомня някой и друг урок от моето времеее... Амии... Като за начало да проверя за присъстващи и отсъстващи.

- Млади господине ли му викате?! На тоя?! – избухват в хорово възклицание три момичета, а едната, превивайки се от изкуствено префърцунен смях подмята  – Боже – Господиии! Неее! Това не е истина. Корковата фукня с очила на Боно - господин… Неее... Ще падна.

- Млъквай ма рошло! – роптаее набедения – Що пък да не съм му господин…  

- Знаете му реда господин Цветарчев! – прекъсва спора им една доста нагримирана особа от третия чин в редицата до вратата, а седящата на съседния чин вляво от нея, кискайки се изломотва:

- Явно преди да го изключат от шести клас господин Цветарчев е бил доста окорен!   

- Е! Ами може и да съм само с пети клас, но това с проверката си беше нещо като неписан закон по мое време – отговарям неглиже и започвам да проверявам, колкото се може по-бавно с идеята да си спечеля време. 

За мой късмет проверката върви доста мудно, защото почти при всяко прочетено име има кратки сплетни около хапливите коментари към този или онзи. Но тук и сега както и при всичко в света тази проверка също си има начало и край. 

След последния проверен се чува:  

- Ами сага! Господин Цветарчев, сега какво ще правим по нататък! – пита същия онзи дрезгав глас, чието лице е накичено с очила на Боно. 

-  Намислил съм си да ви разкажа една случка, касаеща историята. Или по-точно археологията. 

- Охооо! Видяхте ли веее! Господин Цветарчев прави разлика между история и археология – подвиква пъпчивкото, седящият до дегизираният кат‘ Боно ученик. 

- Колкото от обща култура може да се каже – донякъде  разбирам! – усмихвам му се аз - Във всеки случай сигурното е че не бъркам Неолита с Френската буржоазна революция. Нито пък си мисля, че фараонът Рамзес Втори е прадядо на футболиста от Уелс - Анри Разми. 

- Ехааа… Това с Рамзи и Рамзес е яко! Браво бе господин Цветарчев! Вие сте можели не само да ровичкате из гюрлюците – ръкопляска някакъв друг умник.  

- Ааа… Господине ще ни подскажете ли, за какво става дума в тази случка? – надига глава ученичката от втрия чин в най-дясната редица.

-  За седемте древни чудеса на света. Предполагам не възразявате да научите нещо за тях? Но първо да попитам знаете кои са те? 

- Уаууу! Градинар и древна история – уаууу! – подхвърля някой от средната редица наместо отговор. 

- Да! Да! – подкрепя го друг - Сега ще видите, как може би ще ни разкаже, за слугите на принцеса Амитис, които косят райграс насред висящите градини на Семерамида.  

- Тъй, тъй! Или още как капризната царска особа от древния Вавилон забавлявала гостенките си принцесите от минойската династия, с надумванка чия фиников палма е с по-плодороден прашец! 

- Еее…  Това дето го говорите може и история по градинарски да е но пък звучи много обещаващо – обажда момичешки глас от средната редица, при което аз махвам пренебрежително ръка и се запътвам към дъската.  

-Не! Не! Не! – чуват се възгласи от различни страни в стаята – Господине не ги слушайте тези мрънкала – Ние не възразяваме да ни разкажете за седемте чудеса. 

- Да бе! Ама нека да не е някоя тъпа блювочница с куп имена или поредица от сухи до присядане дати - недоволства някой от ляво.

- Чакайте! Чакайте! – изправя се Отворкото и вдигайки ръце започва да замерва с книжни топчета ученикът, седящ на първия чин в средната редица псе провиква, но тъй като в началото явно е игнориран се провиква  – Тихо! Тихо ви казах де! Дайте първо да попитаме Смотльо! Защото, както се казва по записите на Мобилните Императори неговото мнение е важно за нас! – спира за секунда с пледоарията си нахакания момък, хвърля още едно топче към момчето и в подчертано заповеднически тон подвиква – Ей Смотльо ! Смотльооо! На теб ти говоря! Не се прави на по-глух от колкото си тъп! Я докладвай тук на старшия, какво мисли Смотльо по въпроса? – завършва наставленията си ораторът, но преди да успея да реагирам замерваният започва да отговаря с доста неуверен трепет в гласа:

- Ами щом господинът е цветаро-градинар - спира, поглежда плахо към мен след това към Отворкото вижда, че няма опасност да бъде замерен и продължава – А пък и щом ще ни разказва за седемте чудеса на светаааа – отново се колебае набеденият за смотльо, пооглежда към класа и явно след като установява, че никой не се кани да го прекъсва, събира смелост и добавя - Може би господинът ще иска да ни обясни подробностите от гледна точка на мелиоративно техническите съоръжения характерни за тогавашната епоха. 

- Как, как? – провиква се някой от дъното на стаята. 

- Какви са тези мелиратотативни съоръжения бе Смотльо!? Я говори на български! – скастря го Отворкото. 

- Ами мелиоративни - означава поливни – лаконичен е замервания с топчета. 

- Добре де поливни да е! И какво от това! Какво ще поливаме?! Я говори по-ясно! –  мъмри го някой от дъното на стаята.  

- Искам да кажа, че може би господинът ще ни говори за особеностите при организацията около обслужването с вода на Висящите градини в Баби Лим – било за денонощие, било на годишна база. 

- Какъв е този Бабин Лим бе Смотан?

- Баби Лим на древния Акадски език означава Божия Врата. Днес Баби Лим се произнася Бабилон или Вавилон. 

- Много си тъп бе Смотльооо. Абе еййй… Какво общо има Семирамида с промишленото напояване?! – мърмори отново някой от дъното на стаята. 

- Абе смотааан! Тогава ония тъпунгери между Тигър и Ефрат не са и чували за електричество. Камо ли за помпени станции - бе еййй! – намесва се и Отворкото. 

-  Ама защо им е електричество – вдига недоумяващо рамене говорещият -  То се предполага, че там са използвали нещо като древни механично помпени системи...

- Помпени системи без ток ли бе? – пак недоволства някой от редицата до прозорците.

- Ами да! Или така неречените винтове на Архимед. С помощта на които са качвали вода от нивото на реката та чак до горните етажи на градините.   

- Смотльоо… Вече ти казаха, че Тогава въобще е нямало ток - бе еййй – не спира да го апострофира Отворкото - Кой ще ги врътка тези помпени винтове? Я стига!

- Ама то се предполага, че винтовете на Архимед са били задвижвани от воденичен тип колела, развъртани от проточното налягане, образуващо се от течението на Ефрат... 

- Ефрат  ли?

- Ами да! То това е реката, която е текла точно до градините. 

- Смотльоо… Знам я аз реката... Ама по принцип водата която тече върху воденичното колело пада от високо. Пък там до Вавилон е било равно бе еййй! Я стига си си измислял бе!

- Моля! Моля! – намесвам се аз с ясната идея идеята да се опитам да потуша още в зародиш очертаващия се конфликт - В мое присъствие няма да позволя да издевателствате над никого. И защо му викате Смотльо ? Той няма ли си име?

- Има си! - отговаря ми Отворкото и хвърляйки поредно топче по посока на момчето  пояснява – Викаме му така, защото Смотльото му със смотльо знае какво ли не за света. И най-вече за нещата на възрастните. Но пък си няма микрон идея, как се танцува в дискотека.

- Да, да! И господин Цветарчев можете ли да си представите наш Смотльо не знае коя е Ким Карандашиян – киска се авторитетно някаква девойка от чина до вратата.

-  И Криско и Азис също не ги знае – допълва някакво звънкаво гласче някъде от стаята.

-  И за бандите, които ние слушаме също нищо не знае – обажда се пъпчив момък облечен като рокаджия.

- Добре! Добре! – вдигам ръце аз – Нека си е такъв какъвто си е. Сега последно искате ли да чуете историята или не?       

- Ама наистина за онези Висящите градини, за Фарът на Александрия и за Родоския колос ли ще ни говорите? 

- Това са само три от чудесата бе нашичкия – обажда се една доста стилно облечена ученичка и почуквайки по чина си с маникюр добавя подигравателно - Някак си не те помня да си завършил пети клас с отличие по история. 

- Кой аз ли веее?! – пита засегнатия 

- Ти ами. Така като те слушам - даже и тези не ги знаеше! Така че млъквай – засича го някакво друго момиче. 

- Ооо… Кой ми вика да млъкна. Може и да не ги знам всичките по име, но знам, че имаше нов конкурс с нови седем чудеса – сопва и се в отговор засегнатия.  

- Да де! И щото си много умен знаеш само клюкините, но не и нещо конкретно по-съществото на въпроса… И като гледам май не си по на ти в темата от господин Цветарчев - нищо че е градинар! Така че си затвори голямата уста защото осмърдя всичко наоколо. 

- Ооо… Зубрачко я млъквай! Ако искаш да знаеш за разлика от теб аз съм ходил на много повече подобни места по света от теб. 

- Моля! Моля! – вдигам ръце аз – Без да се препирате за глупости. 

- Вярно, че имаше конкурс за седем нови чудеса – прекъсва ме някакво момиче от първия чин до вратата - И там май насред кандидатите бяха включени и нашите Белоградчишки скали. Но не успяха да се класират. А си мисля, че трябва не само те да са включени там. Мисля трябва и Харман кая, а и Побитите камъни около село Слънчево Варненско да бъдат в списъка. 

-Хайдееее... Занзизубър кълвачевите пак нагазиха в тематиката с изчипканите си до розово боси крачета.

- К’ви ти боси крака бе мой… Направо му налетяха челно на господина с конско назубросаните си еднорогови израстъци. 

- Я там от коневръза млъквайте с вашите нечифтокопитни простотии! Нека да чуем какво иска да ни каже човекът – тропва по чина си една доста добре сложена като фигура девойка и поглеждайки ме предразполагащо, добавя - Слушаме Ви господине:

-  Днес в нета прочетох как в една гимназия в Чикаго учениците изучавали седемте чудеса на света. В края на урока им било зададено упражнение да направят списък на това, което те разбират под седемте чудеса на света. Въпреки, че имало няколко несъгласия, повечето избрали следните неща: „Египетските пирамиди. Тадж Махал в Индия. Големият каньон в Аризона. Панамския канал. Импаеър Стейт Билдинг. Айфеловата кула. Великата китайска стена!” Докато преглеждал гласуването, учителят забелязал, че една от ученичките още не си е предала листа. Попитал я дали има някакъв проблем със списъка. Момичето тихо отговорило: „Имам малък проблем господин учителю. Не мога да реша от тези които са ми в главата точно кои да избера.“ При което учителят я окуражил: „Добре! Кажи ни какво до момента си написала. Може пък ние да  сме в състояние да помогнем“. Момичето доста се поколебало, но накрая отговорило: „Мисля, че седемте чудеса на света това са онези чисто човешките умения, които ние изразяваме с думите: Да докосваш! Да вкусваш! Да виждаш! Да чуваш! Да се смееш! Да чувстваш! Да обичаш!“

И тук най-неочаквано за мен след последната ми дума класът сякаш изпада в нещо като в словесен ступор. 

- Ееехее! Че красивооо! – разцепва след двайсетина секунди натежалата тишина една девойка от задните чинове. 

- Право е момичето! – обажда се друга от противоположния край на стаята – В живота точно така стоят нещата! Господин Цветарчев можете ли за още някакво друго такова житейско чудо да ни разкажете?

-  Мога! 

-  Ама нали няма да е скучно, като датите на госпожата по история – отново се обажда Отворкото.

-  Еее! Аз си знам, че е вид чудо. Но пък няма как да знам дали ще ви хареса - или не. 

- Давайте тогава да го чуем!