Част 2

- Знаете ли, че тибетските монаси ползват телепатичен месинджър по между си?

- Какъв, какъв месинджър!? – възкликва някой в най-лявата редица, процъква няколко пъти с език и с кисело иронични нотки в гласа продължава - А бе господин Цветарчев… То в Тибет едва ли и до ден днешен има интернет!? 

- Така е! – съгласявам се на момента аз - Но нали се сещате, как те ползват този телепатичен начин на контакт, далеч преди изобщо да бъде изобретено електричеството. А какво ли остава за интернета... 

- Ехааа… Мозъчен интернет в пред електрическата епоха.. Ехаааа… Това вече е мно‘о якооо – тропа с длани някой от средната редица.

-  Значи по някакъв начин все пак ще има нещо историческо! Нали господин Цветарчев? – някак с облекчение пита момичешки глас в редицата от към прозорците.

- Ехааа…  - не спира с удивлението си тропащият с длани по чина -  Градинаро – цветар, падащ си по историография! Ехааа…

- Ами да! Нали все пак не бива да забравяме, че сме в час по история – кимам с глава аз.

- Добре! Добре! Не им се обяснявайте на тия кухи лейки – надига се отново Отворкото - Казвайте да видим тогава, какъв е този месинджър, на който не му трябва нет!

- Та значи след сутрешната молитва монах от един манастир, на който иска да пие чай с компания сяда и започва да медитира. В това си състояние той търси в ментала мисълта на друг монах – естествено, на който също му се пие чай по този начин. И попадне ли на такъв започва обмен на информация между тях. 

- И как пък ще стане това бе ток компютри и интернет? 

- Млъквай глупако. Човекът нали вече ти каза! Става въпрос за мозък, мисъл и ментал. А не за интернет, на който му трябва ток. 

- Ама как така без хардуер и софтуер? – продължава да упорства задалият въпроса. 

- О Боже – геймар тъп си ти! Само хардуери и софтуери са ти в главата… Ще млъкнеш ли!?

- Щом пък толкова го интересува ще му го обясня. Но разбира се по начина, по който го разбирам – усмихвам му се аз и продължавам - Всъщност всеки един от монасите се явява нещо като сървър. А ментала си го представи като обширен многофункционален нет-облак. 

- Нет облак ли? 

- Да! Съответно в тази ситуация мислите на монасите са нещо подобно на Ейч Ти Ти Пи протоколи. Или образно казано те се срещат в зоната на Акаша, след което се синхронизират. Естествено после между монасите-сървари започват двупосочен информационно Ейч Ти Ти Пи протоколен обмен. Така по-ясно ли ти е?

- Опаааа… Господин Цветарчев Вие градинар ли сте, или нещо по-така техническо - ааа… Ааа… - закачливо върти длани една луничава ученичка от крайната редица до вратата, поглеждаме закачливо и продължава - Май, май за градинар сте доста в джаза на хардуерните неща… 

- Еее вярно си е, че поназнайвам това онова и по тези въпроси… 

- Лелеее… господин Цветарчев… Вижте го тъпото геймърче! Вие направо му отнесохте гейминг - тиквоча. Хи, хи, хи! Вижте го само! – хихика злобно някой в дъното на стаята. 

- Да, да! Май, май Геймо с оскъдните си мозъчни гънчици още не може да сдъвчи, това което му казахте – прави констатация и някой от централната редица. 

-  Така, така брат! И не само това! Той амй  Геймо не може да вдене не само какво, но и защо изобщо това му беше казано! – подкрепя го друг най в дъното от ляво. 

- Еее… Ай млъкнете ве? Нали искахте човекът да ни разкаже нещо… Пък после само го прекъсвате. 

- Вярно бе! Ай млъквайте всички – изправя се Отворкото – Чак на мен ми стана интересно. Давайте господин Цветарчев. Разкаже го сега! Пък после, който иска да си пита! 

- Ми то обикновено ти най-много се заяждаш с даскалите – засича го момичешки глас. 

- Добреее аз млъквам  – млъквайте и вие! Давайте господин Цветарчев. Какво по нататък става с монасите в това дето му казвате ментала?

- Ами Първия си седи и изпраща мисъл към Втория. В смисъл какъв по-точно чай иска да пие. Другият прихваща мисълта му. И я запомня. След това става обратното. Втория сяда и медитирайки изпраща мисъл на Първия какъв чай пък той предпочита. И Първият запомня предпочитаната рецепта от билки на Втория. След което двамата монаси от двата отдалечени на стотици километри манастира се захващат за работа. Първият приготвя рецептата на Втория, а Вторият прави чая по рецептата на Първия.

- Да, да! Ясно! – подема една силно изрусена ученичка от крайно дясната редичка - И после си ги разменят по Еконт или Спиди. А на другия ден си ги притоплят на микровълновите фурни. И всеки си пие любимата рецепта, но приготвена от другия. Тъпо!

- Тъпа си тиии – чува се момичешки възглас някъде от ляво.  

- Ама Блондиии... Мно‘о си тъпа мааа! – подкрепя я и друг глас някъде в дясно.

- Що бе! К‘во пък толкоз казах?

- Първо вече сто пъти обясняваме, че в манастирите най-вероятно няма ток. Това значи – какви електрически печки ти се моткат из русата глава?! Още по пък - точно микровълнови. Трето Еконт си е чисто българска компания. И изобщо я няма в Тибет. Щото Тибет е в Китай.  

- Точно така мой! Хубаво и натри носа на Блондито! Давайте нататък господин Цветарчев!

- Ами нататък Първия монах пие чая направен по рецептата Втория и му предава по ментала усещанията си докато го пие. Втория прави същото, но в огледална посока. Така, разменяйки си насладите по между си те се тренират в този тип насочено предаване на мисли и емоции от разстояние - наречено телепатия. 

- Абе глупости! – обажда се отново Блондито – някой друг ша са кефи вместо мен. Че ще ми праща и тръпката по телепатия. Аре стига ве! Това са си пълни глупости.   

- Ай ма Блонди - млъквай! Нали се разбрахме да не прекъсваме човека. Поне се опитай да видиш колко красиво звучат тези другите седем чудеса, които е изредило момичето.                 

- Да бе красиво било! Седем архитектурни или душевни чудеса… – надига се един момък с ясно видимо акне около носа, намества телените си очилата и авторитетно добавя – Я стига мистични романтики. Няма никакви чудеса. Това което са построили на времето си е имало начин да го направят. Това, че ние не знаем точно, как е станало, това е въпрос на незнание, а не на чудо. А всичкото друго, което ни се струва, че е някакво си чудо всъщност са недоизяснени от научна гледна точка природни феномени. 

-  Айдеее… Зубърокълвачовите пак са изнесоха на първа линия! Я стига с тези ваши правила и постулати. Хайде да се посмеем. Дайте да видим, каква ли тъпотия ще ни каже нашият Смотльо по въпроса. Я бе образ! Я ръсни някой от твоите бисерни смотльовщини?! Ама гледай да си в темата ей! – спира с инструкциите си Отворко, хвърля поредната книжна топка, тя отскача от рамото на младеж, който без дори да трепне вдига глава и отговаря:

 - Ааа… Ами ето! Преди е имало едни седем чудеса. Но от тогава е минало много време. За това и преди няколко години чрез допитване бяха избрани нови седем чудеса. Ааа… Което ще рече, че изброените от въпросното момиче душевни или духовни чудеса са много по-чудни от онези, които са направени като сгради от инертни материали.

- Нищо не ти разбрах. Я ни открехни, какво имаш предвид! – подканя го Отворко.

- Ааа… Искам да кажа, че по-принцип инженерно архитектурните чудеса са твърде преходни във времето. Ааа… Докато седемте чудеса на света, за които е говорило онова момиче - да докосваш, да вкусваш,  да виждаш, да чуваш, да чувстваш, да се смееш, да обичаш - те са си вечни. 

- И какво пък толкова им е вечното? 

- Ааа… Ами то е защото няма значение какво се говори за понятието „Чудо“ по научно -престижните конференции, или пък по големите телевизии. Всъщност истината е, че между малките на вид хората има големи човеци. И на тях ей така от вътре си им идва да докосват, да вкусват, да виждат, да чуват, да чувстват, да се смеят и да обичат. Ааа… За това то и точно тези са те чудните дарове на човешката природа, подвизаващи се из нашите глави. Ааа… Надявам се докато свят светува.

И отново в стаята настава онази трудно описуемата с думи тишина. Но след има няма секунда, долитаща от дълбочината на стаята реплика нарушава така създалото се безмълвие:   

- Бреййй… Смотльо и от къде у теб такива умотийни мисли бе…

- Ааа… От господина, който наричате Цветар Градинчев – почти светкавично отговаря набеденият за смотан ученик, след което спира за миг, оглежда се плахо и пояснява – Ааа… И ако искаш да знаеш аз съм му много благодарен за това, че той прогони от мен онзи сивите облаци.

- Сиви ли!? Че нет облаците цвят имат ли? – пита ни в клин ни в ръкав Геймъра. 

- Не, не Геймо! Ааа… Господин Градинчев разбута онези ми душевни облаци, които ми пречеха да ви разказвам за неща, за които вие дори не подозирате.

- Юхуу… Явно току що в класа се излюпи още един зубър – провиква се с нещо като откривателен възглас Отворкото. 

- Млъкни за малко с твоите глупости – скастря го добре сложената ученичка – Смотленце остави го този фукльо. Много те моля! Я кажи на мен! Какво по-точно е изгонил господинът? И как така точно сега и точно от него ти е дошло вдъхновението? Понеже той господинът нищо не е споменавал за душевни облаци.

- Ааа…! Не го каза – така е! Но съм сигурен, че си го мислеше. 

- Сигурен ли си бил?

- Ааа… Ами да! Видях го в мислите му. Ааа… И още видях, че той не е обикновен градинар!

- Да бе! Не бил обикновен! А какъв да е?! – недоволства Отворкото.

- Ааа… Господинът няколко пъти в годината ходи до места, в които има много, много стара духовна светлина. И когато той стои там тя попива в духа и душата му. Ааа... После, когато отиде на места където има хора с много облачни мисли - като моите например… Амии… Ааа… Той ги разпръсква чрез осветляване.

- Да бе осветляване! Това сега си го измисли – нали!? 

- Ааа… Неее… Не съм си измислял нищо!

- Измисли го! И то е само, за да не те замервам с топчетааа. Признай си Смотльо иначе щете скъсам от замерване – клати заканително глава Отворкото, хвърляйки ново топче към и без това притеснения си съученик.  

 - Ааа… Не е заради теб – оправдава се по детински замереният – Ааа… Ако толкова ти се иска да научиш, как всичкото това се случва, когато господин Градинчев е сред хора, трябва да се научиш да виждаш, как той преследва облаците на недоброто. Ааа… И ако искаш да знаеш…

- Кои, кои облаци? – прекъсва го смеейки се с глас ученика с очила на Боно.  

- Ааа…Тези същите облаци, които правят лошо на такива като мен. 

- Смотльооо! Не Градинчев, а Цветарчев – поправя го някой от средата на стаята. 

- Добре де добре! Ааа… Извинявайте господин Градин Цветарчев! – обръща се към мен набеденият за Смотяло и млъква сконфузено, свеждайки глава. 

- Ама моля те Смотленце. Не спирай така в нищото. Какво още искаше да кажеш? – ласкае го някаква ученичка, от което явно на Смотльо събира кураж, вдига глава и пояснява:

- Ааа… Още – да! Исках да кажа, че когато натрупалата се по господин Цветар Градинчев светлина докосне душите и духът на хората... Ааа… Особено такива преследвани от сивите облаци, като мен… Ааа… И по този начин той прогонва лошото на тъмнината и сивотата… Ааа… И още и онова гадното слузестото от тях. Ааа… Така че ако питате мен ще е в пъти по-добре да не му казвате Градин Цветарчев, а господин Светлинчев. 

- Опааа... Пак се оплете бе смотан! Цветарко Градинчев му казваме, а не Градин Цветарчев… 

- Чакай, чакай! - намесва се отново Отворкото – Я кажи! И що пък да е Светлинчев? 

- Ааа… Защото той това дето го разказа за тибетските монаси, си е чистата истина. И на тях не им трябва ни ток ни интернет. Ааа… Те си имат тяхна си вътрешна енергия, с която могат да светнат всяка една крушка. Ааа… И всъщност тази им духовно светлинна енергия им позволява те да контактуват, препредвайки си през пространството информацията по нещо като невидим светодиоден кабел. 

- Как? Как? – възкликва някой в ляво. 

- Ааа… Ами така. Те с мисълта си правят нещо подобно на това което се случва в световодни кабели, по които ни идва нета до дома. Но трасетата на тибетските монаси не са от земен материал или пък стъкловлакно. 

- Ми от какво са? – пита Геймо. 

- Те са си от поле. Аааа… Ама то и за това тези им връзки не могат да се видят с просто око от такива като вас. 

- Охоо... Ти май много взе да се отваряш – а Смотльооо?! – подвиква Отворкото.  

- Млъквай бе! Остави го да се доизкаже – намесва се отново добре сложената ученичка – Давай Смотленце! Довърши си мисълта! 

- Ааа… Ами това е. Такива духовни техники си ги е имало и преди много хиляди години. Ааа… Даже и у нас. В началото по време на прототраките. Ааа… Но и доста по-късно пак ги е имало. Ааа…  Казвали са им монаси исихасти. 

- Исихасти ли? 

- Да! Ааа… Те са живеели в скални манастири. Ама после по време на робството са ги прогонили. Ааа… Господин Градинчев нали ходи по тези старите тракийски места… Ааа… И то тогава и там е имало такива невидими мисловни трасета на прототраките. И той от там господин Градичнев е зареден със светлина. Ааа… И с нея той премахва онези сиво черните облаци и създава чистота и лекота. Ааа… То обаче това не е само при мен. Това господинът го прави на всеки от нас в класа. 

- И как да ти повярваме, че всичките тези невидими светлинни трасета съществуват? 

- Ааа… Ако не ме юркате… Ааа… Или не ми се смеете… Ааа… Мога да ви го покажа даже нещичко и на  яве. 

- Ехааа... На яве! Това ще да е яко! – обажда се онзи с очилата на Боно. 

- Давай да те видим тогава – подканва го Отворкото – И ако го направиииш... Да си знаеш, че от Ааа - Смотльо ще те повиша на Бъъъ - Несмотльо. 

- Добре! – отговаря моят ласкател, вдига телефона над главата си, изключва го и подавайки ми го казва - Ааа.. Вземете го господин Градинчев. Да, да! Ааа… С дясната си ръка го подхванете. Но така ,че фенерчето му да е насочено към класа.

- Добре готово – отговарям аз, поемайки умнофона му и с нескрит интерес питам – И сега какво?

- Ааа… Сега затворете очи и си представете, как сте застанали в центъра или в най-южната точка на някоя от могилите, на които ходите всяка година. Ааа… Дръжте телефона си до челото. Но така, че всичките Ви пръсти да са изпънати. Ааа… Важното е никой от класа да не се съмнява, че по какъвто и да е начин докосвате екрана. 

- Добре! Готов съм! Вече мислено съм в центъра на култовия комплекс в Старосел! И какво сега? 

- Ааа… Сега започнете настойчиво да си мислите по посока на това, как искате да облеете със светлина целия клас. 

- Само това ли? – питам малко притеснено аз.  

- Да! 

- А може ли докато правя това да съм седнал? 

- Ааа… Разбира се господин Градинчев. 

- Цветарчев бе Смотльо! – провиква се ученикът с очила на Боно. 

- Еее... Нали му обещахме да не го юркаме – скарва му се стилно облечената и добре сложената ученичка. 

- Добре де! Добре! Извинявам се! – сяда си покорно на мястото ония с очилата ала‘Боно.  

Няма как! Присядам на стола зад катедрата. Опирам лакти в нея и насочвам камерата от фенерчето на умнофона към класа. След което изпълнявам и другата част от инструкциите, влизайки в определената от ученика мисловна насоченост. 

 Странно! Но само след няколко секунди губи ясна представа за времето. За това и не мога да кажа колко съм стоял така. В едни момент обаче ясно осъзнавам, как в стаята днес пред мен всичко за трети път пропада в някаква Космическа тишина. 

Миг след което от всякъде започват да валят възгласи: 

- Якооо!

- Неее...

- Божеее...

- Стига беее...

И всякакви такива подобни. 

Отварям очи. В първия момент не мога да видя нищо, което би предизвикало чак пък такава реакция - и то групова. Обръщам умнофона към себе си...

Яяя!

Лампичката му свети! 

Още не съм осъзнал точно, какво се случва и онзи намаханият Отворко почти се провиква: 

- Не, не, не! Това определено е някаква постановка на Смотльо. Ако господин Цветарчев не възразява ще го помоля това да го направи пак. Нооо… Ще настоявам да е с моя телефон. Щото ми се струва, че Смотльо направи някаква мушенгия, докато предаваше умнофона си на господина. 

- И какво пък да е направил? – пита някой от ляво на стаята. 

- Предполагам, че Смотания ползва някакво приложение свързващо таймера на телефона с лампичката. За това много искам да видя Господин Цветарчев, как ще пусне светаквицата на моя телефн. Който е с двойна защита. Какво ще кажеш Смотльо?

- Съгласен. Сам си му го подай тогава. Ааа… Пък ако искаш даже и стой до него. Ааа… Да го гледаш в ръцете. 

- Добре! Но ако не светне за това, че се опитваш да ме правиш на маймуняк след училище ще ти набия най-малко десет табана и пет комбала! Така да си знаеш!  

- Ааа… Ще светне! 

- Ще видим! – отговаря Отворкото, изключва си телефона и се запътва към мен. 

- А аз какво трябва да направя сега? – обръщам се малко притеснен към онзи ученик на който казват Смотльо.

- Не берете грижа господин Градинчев. Ааа… Той импулсът си е във вас. Направете същото онова, което направихте и с моя телефон – успокоява ме ученикът на който казват Смотльо. 

Повтарям мероприятието

Ефектът е същият. 

Възгласите обаче са два пъти в повече. 

А Отворкото стои до мен с широко отворени очи, държи се за главата и с наведено лице повтаря: 

- А стига ве! Това не може да е истина! Стига ве! – при което няколко човека от класа започват тихичко да хихикат, най-вероятно това мотивира мислите на чудещият се Отворко, който секунда по-късно, обнадеждено вдига поглед и казва – Чакайте! Чакайте! Искам това да го проверя и на по-обикновен като модел телефон. 

- Какво ще рече по-обикновен телефон? – учудено питам аз. 

- Имаме си в класа един дето е с телефон кажи речи от миналия век. Има Нокиа с бутони. Ха да Ви видим господине, на него как ще му включите фнерчето?

- Ами не знам! Защо мен гледаш? Идеята не бе моя, а на твоя съученик – след което се обръщам се към този, на който казваха Смотльо и питам – Младеж, ти как мислиш? Мога ли да опитам?

- Ааа… Разбира се господин Градинчев... 

- Цветарчев бе смотан – подвиква някакъв доста дрезгав глас от дъното на стаята. 

- Добре, добре – вдигам ръце и казвам сериозно – Нали се разбрахме без лични нападки. Кой е ученикът със стария телефон?

- Аз съм! – обажда се едно момче, което до сега дори не бях го забелязал – Ама нали обещавате, че няма да ми го повредите. Защото аз нямам възможност да си купя друг.

- Бедньооо... Айде стига си хленчил – подвиква отново дрезгавият глас от дъното на стаята, след което допълва - Нищо няма да и стане на тая дърта тухла. Тя е от каменната епоха.   

- Не се притеснявай момче! – окуражавам го аз - Даже и на телефончето нещо да му се случи - обещавам да ти го възстановя.

Младежът идва, но му личи, как с крайно свито сърце ми подава една въз-старичка Нокиа. Моделът е къде от две хиляди и петнадесета година. Наистина си е направо антика. 

Потретвам опита. 

Лампичката отново светва.

Връщам телефона на притесненото момче, което още едва ли не с поемането проверява дали работи. В това време Отворко започва да крачи нервно из стаята, подритвайки краката на някой друг чин, сприхаво мърморейки си нещо под носа.     

 Разбирам, че в така създалата се ситуация авторитетът и лидерските позиции на Отворко са драматично е подронен. Което като нищо може да доведе до неконтролируема агресия от негова страна. И то най- вече към ученика, който той нарече Смотльо. За това скорострелно започвам да прехвърлям на ум няколко успокоителни варианта и спирайки се на един от тях питам: 

- Младеж, ти как се справяш с мобилните телефони? – при което Отворко  застава на място, хвърля ми мълниеносен поглед изпълнен с неприязън и пита троснато:

- Нямам никакви проблеми с тях. Защо?!

- Днес на път за насам си платих таксата на телефона – започвам от далече аз - Оказа се обаче, че ми се полага нов пакет с някаква си промоция. С две думи взех си нов телефон – и докато му обяснявам всичкото това вадя промоционалната си машинарийка, поставям я на катедрата, след което продължавам - Ще възразиш ли, ако те помоля да вземеш един стол. Да седнеш тук до мен. И да прехвърлиш данните от стария ми телефон в новия.  

- Амаа... Започва доста сконфузено той и след като ме поглежда възучудено добавя - То това е много лично... 

- Знам! Но аз ти имам доверие. Точно докато го правиш, ще мога да разкажа на другите от класа с какви демонстрации ни запознаха монасите от манастира Шао Лин. Ще я бъде ли моята работа?

- Добре господин Цветарчев. Но ако е през Блу Туут ще стане много бавно. А то до края на часа има-няма и петнайсетина минути. 

- Няма проблем! Аз си нося флашка с куплунг Тайп Си. В кутийката на новия телефон има и игла за сим картата. Виж ако можеш после прехвърли ми и сима в новата фонция. А данните от стария ги изтрий изцяло.    

- Охо! Господина разбира от куплунги? – обажда се някой от стаята.  

- Така си е! Както вече казах поназнайвам това онова за тази техника... 

- Така по-става – взема си стол Отворко, сяда до катедрата и се заема със задачата.        

А аз както обещах започвам да разказвам за Шао Лин, като същевременно хвърлям по едно око на Отворкото до мен. След някоя и друга минутка разбирам, как той вече е приключил с прехвърлянето на данните. Явно е поставил и картата в новия телефон, но незнайно защо се е вторачил във все още разглобения ми стар умнофон и питам: 

– Какво става?! Да няма някакъв проблем?

– Не! Но ми хрумна нещо. 

– Какво!?

– Ако махна батерията на стария Ви телефон, ще се съгласите ли да ни направите още един път онази магия, при която включвате светкавицата? 

– Имам ли право на тридесет секунди размисъл? – питам аз, поглеждайки на мига въпросително към ученика с прякор Смотльото. 

– Разбира се – отговаря ми Отворктото и докато ми побутва телефона аз виждам, как Смотльото едва забележимо ми кимва утвърдително. 

– Добре! - отговарям аз и след уговореното забавяне продължавам – Редно е след като сме казали „А“ да кажем и „Я“. Вади батерията и ми подай телефона.         

Правя точно същото упражнение.

Резултатът не закъснява. Лампичката на умнофона светва въпреки, че той е без ел-захранване. И отново след момента на космическата тишина в стаята се разнасят възгласи. Поглеждам към Отворкто, а той някак си се държи за ушите и клатейки недоумяващо глава сумти в почуда. Явно обаче бързо се окопитва. Вдига глава и с подчертано комаден нюанс в гласа се обръща към срамежливия си съученик:  

- Я да ни открехнеш Смотльо, Смотлин ти как разбра, че всичкото това ще се случи?

- Ааа… Ами видях го в него!

- В кого него?

- Върху Духа и в Душата на господин Градинчев има нещо като татуировка с формата на слънце. Тя е точно върху гърдите в зоната на сърцето му. Ааа… Този знак означава, че  той може да го направи това със светлината. 

- Добре! Той че го може – видяхме всички. Но ти как така изведнъж прогледна за тези душевни татуировки на хората?!

- Ааа… Защо пък да е изведнъж. Ааа… Аз на всичките ви виждам Духовете и Душите? 

- Опааа... И от кога това!? 

- Ааа… Още от първи клас. 

- Ай Смотан! Я стига с тези глупости. 

- Ааа… Защо да са глупости. До най-малка подробност знам какво се случва в Духа и Душата на всеки и от вас. Кой какво харесва. Кой кого мрази. Кой в кого тайно е влюбен. И кой от какво страда. Ааа… Или на какво се радва Душата на този или на какво се удивява Духът на онази.         

Миг след последната дума на Смотльо класната стаята отново потъва в оная дълбоко мистична тишина, в която казват, че се спотайвали купищата от знайни и незнайни земни и неземни чудесии.

Тук малко се стряскам защото усещам, как съвсем неволно съм преметнал крак върху катедрата, спускам го сконфузено и докато се почесвам с една дървена линийка си мисля:

 „Ти да видиш! Направо не е за вярване. Един ученик с подчертано невзрачен вид и с още по-смешен прякор, за има няма пет минути на кръст, как само с думи прости съумя да укроти най-буйния осми клас в училището. Ти да видиш!” 

Ама то много хубаво не е на хубаво. 

Щото тази силна тишина започна да става някак си още по-тягова.

 За това и решавам да я разчупя: 

- Момче! – соча към онзи на който казаха, че е Бедньо – Да, да! Ти с Нокиата! Точно ти - да! Ще дойдеш ли за малко при мен? 

- Много Ви моля господин Цветарчев. Много Ви моля! От душа и сърце Ви се моля не си правите повече опити с моя телефон. Много Ви моля! Защото като ви виждам колко Ви е силен тока този път телефона ми може и да не издържи. Пък нали Ви казах...  

- Ела! Ела! - прекъсвам го аз - Не се притеснявай! Не ти искам телефона. И няма да правя повече светлинни спектакли.

Той се приближава и класа притихва в очакване. Аз се протягам, подавайки му стария си Самсунг и казвам: 

- Заповядай! Подарявам ти го! 

- Амааа... – явно недоумява момчето, но аз го прекъсвам: 

- Съжалявам, че е втора ръка, но все пак е само на две години. В сряда ще бъда тук в ботаническата градина. Ще ти донеса и зарядното, и слушалките му. Намини там да не търся класа ви по кабинетите из училище.

- Амааа... Как така ми го подарявате!? Това Вашия телефон е много скъпо нещо! – почти се разтреперва от вълнение момчето. 

- Няма проблем. На мен вече не ми е необходим – и му се усмихвам, а той с явна неувереност протяга ръка, поема го и притискайки го до гърдите си, с треперещ глас проронва:

- Много, много Ви благодаря Господин Цветарчев.  

Уви.

Може би сгреших или с действието или с момента!

Защото явно първоначалната ми идеята да разчупя тишината се проваля. 

За мое най-голямо учудване безмълвието в стаята става все по-космическо.     

Добре, че къде пет шест секунди по-късно звънецът, оповестяващ края на часа звънва и  приземява всички ни в реалността. Отдъхвам си успокоен, че все пак успях да удържа фронта на дисциплината. Събирам пръсти пред гърдите си и казвам: 

- И така момчета и момичета от мен толкова - след което махвам с ръка за довиждане, поемайки с бърза крачка към вратата, но по път ме застига реплика изречена от дрезгав глас от дъното на стаята:

- А ве господин Цветарчев Вие да не би да сте някакъв магьосник? 

- Защо така реши? – питам, крачейки без дори да се интересувам точно как изглежда задаващият въпроса, но отговора не закъснява. 

- Вече осем години сме в този клас. Всички се познаваме много добре. Ама ша трябва да знаете, че преди Вашата появя Смотльо никога до сега не ни е говорил по този умен начин. И то за такива интересни неща. Само тъпотии ръсеше! Вие да не би да го омагьосахте с нещо умно?

- Градинар съм – не съм магьосник! Но въпреки това съм уверен, че и най-простичката магия на света се състои в това във всеки един момент, всеки един от нас да умее онези неща, за които ви казах, че е говорело момичето от Чикаго. Нали помниш?! Да докосваш! Да вкусваш! Да виждаш! Да чувстваш! Да се смееш! Да обичаш! Да чуваш! Явно този когото съвсем неоснователно наричате Смотльо прекрасно го умее всичкото това – соча аз към набедения в смотаност ученик и продължавам – Може би пък и проблемът на всички от този клас да се крие точно в това!

- В кое?

- Че вие не му давате възможност той да ви научи, как се правят тези седем неща. 

И излизам от стаята. 

На поредното си посещение в училището пак съм се заровил в нета и някой ме побутва по рамото. Обръщам се – някаква жена. Усмихвам ми се и пита:

- Знаете ли коя съм?

- Позната Сте ми е по физиономия. Предполагам, че Сте учителка от това училище. Но лично не Ви познавам. 

- Класна ръководителка съм на класа, в който директорката преди време Ви е помолила да влезете. 

- Ахааа… Ясно! И какво! Да не би да е възникнал някакъв проблем след това. 

- Напротив. От най-неуправляемия клас в училище се превърна едва ли не в класът образец. 

- Браво! Поздравления! Щом Вие сте класната явно се справяте прекрасно. 

- Нищо подобно. Дължи се точно на Вас. За това и исках лично да Ви благодаря. 

- Ааа… На мен ли?! Че от къде на къде пък на мен? Аз се видях с този клас само за един учебен час!

- Оказва се, че е достатъчно. 

- Това сериозно ли? 

- Абсолютно! И трябва да Ви призная, че от тогава те са неузнаваеми.

- Честно не мога да повярвам! 

- О да! Така си е! И не спират да се хвалят на съучениците от другите класове, как сте им поднесли на тепсия седемте човешки чудеса. Много са впечатлени от начина, по който според тях Сте омагьосали един мой ученик със специални потребности. По скромните и неуверените пък са възхитени, как сте съумели да поставите на място тарторите на класа…

- Е ама аз нищо силово или доминиращо не съм предприемал…

- Не става въпрос за сила или агресия.  Някакъв фокус с телефона си сте направили. Да не говорим, че всички ученички вече се превъзнасят по Вас от това, как по най-непринудения начин сте подарили скъп телефон на най-бедното момче в класа. Но това, за което най съм Ви благодарна е, че след срещата си с Вас, двамата лидери и двамата аутсайдери коренно се промениха.  

- За учениците, на който казваха Смотльо и Бедньо ли говорите? 

- Да! Бедньо е дете от сиропиталище. Живее на общежитие и е на социална пенсия. А този, който наричат Смотльо е дете със специални потребности. Страда от синдром на Чупливата хромозома. Някой от тези хора имат слабоумие. Някой са с по-бавни реакции. А трети са изключителни ерудити, но имат проблеми при изявите си в по-така агресивна среда. 

- Ахаа... И този ученик всъщност от кой тип е? 

- Всички колеги си мислихме, че е от онези със слабоумието. Но след срещата си с Вас всъщност се оказва, че е от третия високофункциониращ тип. Дори някой от наблюдаващите психолози започнаха да го диагностицират като Савант Аутист. Явно агресията срещу него от страна на неговите съучениците до момента на Вашата поява не му е позволявала той да се изяви. 

- И сега?!

- Сега както казах вече е съвсем друг. Всички учители са в недоумение. 

- От какво?

- Как изведнъж всичко в него се обърна на сто и осемдесет градуса. Но най-комичното в цялата ситуацията е, че от тогава помага не само на съучениците си да разберат трудните задачи... 

- И на кого още?

- Колкото и да звучи самокритично от време на време помага и на нас учителите. Но до някъде и той е учуден от вас.   

- Така ли?! И от какво?

- Твърди, че до сега градинар с по-човечно отношение към хората не бил виждал в живота си.

- Интересно! А какво означава това един градинар да е човечен към хората?

- Ами той нали е с малко по-особени представи за света. 

- Особени ли!?

- Да! Много често самите изрази този тип хора ги приемат в доста буквален формат. 

- Извинявам се, но отново не Ви разбирам!

- Понеже той знае, че сте градинар и до пряката си среща с Вас си е мислил, че Вие можете да проявявате човечност само и единствено към растенията. 

- Момент, момент! Мисля че той твърдеше, как вижда какво става в душите на хората. 

- Именно! До този момент, минавайки мимоходом край вас единственото, което е виждал е, че имате светла душа. И докато се грижите за растенията в училище им отдавате част от светлината си. Но когато сте разказали на всеуслошание онези Ваши истории за монасите от Тибет, той много внимателно Ви е наблюдавал. Твърди, че тогава е разгледал Духът и Душата Ви в дълбочина. От което се в повила и почудата му. 

- Почуда за кое по-точно?

- Как въпреки, че той не е растение Вие сте проявили доброта към него. Особено пък когато сте подарили телефон на другото момче. Според него Вие Сте проявили... Сте проявили... Много интересно се изрази... Момент да се сетя... А - да! Проявили Сте към тях големи количества непринудено светла човечност. Но и не само към тях. 

- Охо! И  към кого още?!

- И към целия клас! При това въпреки първоначалната словесна агресия на която сте бил подложен от почти всички ученици. А това, че Вие не сте отговорили на агресията и подигравките с агресия, строгост или подигравки дълбоко го е впечатлило. Което е разбира се е било в пълен разрез с представите му за Вас. А този тип хора малко по-бавно и малко по-трудно преживяват резките промени в средата в която живеят!  

- Аха ясно! Ами ако съм го затормозил с нещо, моля да му предадете личните ми извинения.

- Не, не, не! Напротив. Случилото се е отключило в него огромна доза увереност. Най-вече доказвайки му, как и той най-малко може да участва в диалозите наравно със съучениците. И то дори извън рамките на учебната програма.

- Еее радвам се, че съм помогнал. 

- Да, да! И пред психолога той Ви нарече градинарят спасител. 

- Еха! Чак ласкателно ми прозвуча това! 

- Не, не! Далеч не е куртоазно ласкателство. Даже трябва да Ви споделя и нещо малко по-така в сферата на клюката. Нали ще позволите?!

- Разбира се! Слушам Ви. 

- След като научихме за всичко това в учителската стая имаше доста дебати. Най-учудени от всичко са двамата ни учители по физика. Та те ме помолиха ако разговарям с Вас да Ви попитам, на какво се дължи светването на лампичката на мобилния телефон, особено когато той е без батерия. 

- Аааа... Там вече наистина не знам! Аз съм просто един градинар. Той вашият савант ученик ми предложи да го направя. Аз също не знаех, че това е възможно. Най-добре е него да питате. 

- Питахме го.

- И?

- Той повтаря все едно и също. Господин Светлинчев има светъл Дух и Светла душа. За това по време на насочено мислене, докосвайки който и да е телефон дори и да е без батерия - лампичката му ще произвежда светлина. 

- Ами значи е това. Честно наистина не мога да добавя нищо повече - почесвам се там където не ме сърби, защо си е ясно, че няма как да обяснявам другите подробности около това, което са ми казали монасите в Тибет. 

- Ясно! – усмихва ми се жената и продължава - Още веднъж Ви благодаря! Ааа... И как щях да забравя. Да си знаете, че учениците са си наумили да ви поканят на завършването си. Много ми се иска да не им отказвате. 

- Благодаря! Предайте им, че ще направя всичко възможно да се отзова на поканата. 

- И още нещо!

- Слушам Ви!

- Да знаете, че вече имате ново име

- Така ли? 

- Вече не сте Господин Цветарчев!

- Я! Това наистина вече е клюкина! И какъв съм сега? 

-  Вече сте господин Цветарко Светлинчев... 

Та така де.

Оказва  се вече съм господин Светлинчев, който освен няколкото дипломи, от които две от магистратури, вече мога да включвам светкавиците на умнофоните - дори и те да са без батерии. 

Е! 

Ама това нали не е професия... 

Но пък значи въпреки новото си знание за самия мен - ситуацията не се променила. 

В смисъл чакам нов шанс да поработя някъде на по-добро място от тази ми позиция в БАН. 

КРАЙ