Господин Кил

       През 2003 – та година‚ реших да се омъжвам за художник от Перник. Беше луда любов с Дани, впрочем коя ли е нормална, но тогава бях на деветнайсет и тая дивотия така ме беше превзела, че ходех като член на секта и не се бях прибирала в Кюстендил при нашите, от цяла година. В онзи следобед обаче, най-накрая стоях на пернишката спирка, потях се в цветната си рокля и високите сандали, подарени ми пак от Дани и чаках автобуса за Кюстендил. В главата ми все Дани – черните му очи; красивите му думи; разкопчаната му риза – с няколко показали се лъскави косъмчета; потното му голямо чело, докато се любим и най-вече онази картина, на която аз лежа гола и недовършена, покрита само с влюбения му поглед.  

-          Не мърдай! Не говори! – повтаряше той, – нощ, подир нощ, защото ме рисуваше все след полунощ, поради това че се прибираше късно, а през деня работеше като управител на галерия.

Поглеждах си часовника, тогава бях млада, носех такъв и времето лазеше в краката ми като инжектиран ухажьор. Ядосвах се на жегата, на това, че няма тяло на спирка. Освен това бях сама и понеже бях подранила доста, извадих си телефона и започнах да си щракам на змиорката, имаше една такава игра.

-          Како си? – чух след малко съвсем близо до мен и, когато вдигнах очи, един голям македонец ме гледаше похотливо и ми се усмихваше през големите си зъби.

-          Добре. – отговорих, смутена от нарушената ми дистанция и направих крачка назад, за да я запазя.

-          За Кюстендил ли си?

-          Да. Трябва да дойде скоро автобуса. – измърморих, леко притеснена, оглеждайки се.

Всъщност, тази спирка беше на някакъв главен път. Наоколо нямаше жива душа, изключвайки здравеняка срещу мен. Колите минаваха покрай нас с бясна скорост и всичко беше сиво, прахливо и пожълтяло от дъха на август. Тогава много гледах трилъри и цялата тази гледка нямаше толкова да ме притесни, ако мъжът до мен не беше проговорил отново:

-          Мене ме викат господин Кил! – съобщи гордо и подаде великанската си ръка, в очакване и аз да подам своята.

-          Браво на теб. – казах и тръгнах напред, като вече се чудех дали не беше по-добра идея да не му отговарям.

-          А теб как те зоват?

-          Аз съм Милена. – излъгах през рамо и се показах на пътя с надежда да видя предницата на автобуса.

-          Ах, каква си убавица, Милено! Я че те земем за жена. Имам пари – показа една дебела пачка в почернялата си космата ръка - ке те направим моя царкиня, сакаш ли?

Последните думи минаха през лицето ми като клаксон на кола с отрязани спирачки идваща срещу мен.

-          Абе ти луд ли си? – извиках и направо се разтереперах, долавяйки налудничавия му поглед втренчен в мен.

-          Луд съм Милено, у Македония таквиз жени като тебе нема.  Я съм сам у триетажна каща. Тука съм дошел да правя бизнес. Я съм бизмесмен. Имам пари.

Не ми беше необходима повече от минута, за да прехвърля набързо възможностите си, докато македонецът се приближаваше все по-близо към мен. Изглежда сгреших, като накарах Дани да се връща на работа. Автобусът го нямаше.  Преди време имах спрей, но с Дани до мен, ходех  като гангстер. Галерията беше далече, поназнайвах и таекуондо. Изобщо този нищо не може да ми направи, си мислех. Просто си чеше езика, жегата му влияе като афродизиак и след малко от климатика в автобуса ще се охлади, а аз ще седна до някоя леля с гримиран поглед на пепелянка, за да не припарва този до мен и пак ще мога на спокойствие да си мисля за Дани.

-          Питай за мене у Кюстендил. Питай за Кил, мене там всички ме знаят. - повтаряше той.

Това беше единствената молба, която можеше да прозвучи в България така обещаващо. " Питай за мен. Мене всички ме знаят." Сега вече беше време да взема по-решителни мерки срещу този разгонен,  македонски нерез. Той не спираше да говори. Автобусът го нямаше никакъв. Взех телефона от чантата си и имитирах, че набирам номер. Чух го да ме пита дали си имам приятел.

-          Ало? Спиро? – извиках силно, без да откъсвам очи от учуденото червендалесто лице на македонеца. - Абе тук някакъв господин Кил вика, че целия град го познава. – направих пауза. – Как изглежда ли? – огледах го внимателно – Като започна от мръсните му дънки, мина през окапаната му риза и стигна до нечистата му глава, това трябва да е вашия човек. – Да! Той! – извиках злобно,  да ме чуе - взимай другите и идвайте. – направих пауза заслушвайки се в псувните на македонски и отдалечаващите се стъпки. – Тук съм на пътя, на спирката, хайде, по-бързо, че г-н Кил го хвана срам. Да, каза че бил по-стеснителен, като се запознавал с мъже.

Видях бялата муцуна на автобуса да лъска на слънцето в далечината. Македонецът стоеше на три метра от мен и си гледаше прашните черни обувки. Изглежда езикът му се беше стопил като сладолед в устата. 

Качих се в автобуса, а после намерих подходящата спътничка. Господин Кил седна зад мен и се канеше да продължи да ме замеря с достойнствата си. Обаче след две негови реплики, лелята го прати с две думи обратно под мазната му риза. А аз се облегнах назад спокойна, затворих очи и пак Дани, и пак потното му чело надвесено над мен, и пак онези лъскави черни косъмчета, показващи се над ризата му и пак в огледалото на черните му очи.