Графинята се плъзгаше като призрак по мраморния коридор. Полите на дългата й тъмнозелена рокля се влачеха зад нея, прошумолявайки леко. Гледката бе толкова странна, че се стреснах и отстъпих назад към входната врата. Сърцето ми забумка в бърз ритъм, започнах да се потя. Тя ме изгледа изпитателно и пусна тънка усмивка. Имаше красиво лице, чиито черти бяха с финеса на скъп порцелан. Очите й бяха с един тон по-светли от роклята й и проблясваха като изумруди.
Бях объркан от редицата дребни наглед факти, на които не можех да намеря обяснение. На първо място това призрачно движение, сякаш тя не стъпваше по земята, а летеше – нямаше го нормалното полюшване при ходене и не се чуваше трополене на обувки, а само тихо поскърцване. Друго, което ми се стори адски неестествено бе разстоянието между талията й и пода. Просто не бе възможно краката й да са толкова дълги! И тази огромна старомодна рокля. Защо по дяволите бе облякла такова чудо! Усещах, че постъпвам невъзпитано като я зяпам, но не можех ...