Началниците пак бяха оплескали цялата работа. Понеже както винаги избутваха всичко до последния момент, едва успяхме да резервираме полет до Варшава. А пътувахме с един тон мостри и никой не се сети да уреди транспорта на служебния багаж. На митницата сигурно щяха да ни разнищят. Добре че поне синът на счетоводителката успял да ни резервира хотел през интернет.
Че паспортите излязоха навреме си беше цяло чудо. На моя от снимката ме гледаше бледо пухкаво създание с воднисти очи, а и фамилията ми се оказа лекичко сбъркана – вместо Вълева, служителката ме беше писала Вълевска, сигурно под влияние на тумбите македонци, чакащи пред паспортното за български документ. Беше ми вече все едно, и Айше да ме бяха кръстили - трябваше да заминем.
Митничарят на варшавското летище хвърли един поглед на паспорта, след което ме изгледа с любопитство. Да, бе, знам, прическата ми е отвратителна, от много тичане не остана време даже да ида да ѝ ударят една боя, давай сега, стига си ме зяпал! Униформеният с ...