ГРАФОМАНИ НА МОРЕ

Още не разопаковали багажа, моичките се шмугнаха в банските, награбиха дюшеци, топки и чадъри и за мое най-голямо удоволствие се изнесаха на плажа. Заменил маратонките с прохладни чехли, тесните дънки с бухнали бермуди, ризата с тениска без ръкав, моя милост си турна лап-топчето под мишница, ароматна пура между зъбите и тръгна на обход из зелените площи около хотелчето.

Невероятно, под сенчеста смокиня, с изглед към северния плаж, беседка малка с масичка от ратан и канапе, дори контакт за зарядното, като че ли си ги бях заръчал. Само ще се върна до барчето за бутилка сода и тройно кафе, и ще се потопя в глъбините на собствената си фантазия, където една измислица за 11-тата любовница на племенницата на Василевса, започваше да се превръща в блестящ роман.
Барманката, синеоко коте с руси букли (идеално за прототип на 11-тата), като че ли прочете мислите ми и услужливо нареди на сервирна количка, каничка кафе, голям пепелник, литрова бутилка сода „Девин” и чинийка с бишкоти. 
Съоръжен с лап-топа, зарядното и тикайки количката, аз се отправих към заплютото място за творческо уединение и... „о небеса”, на моето ратановото канапе, срещу разтворен лап-топ на ратановата ми масичка, с поглед втренчен в северния ми плаж се беше настанил женски индивид, по чехли и в шарени бермуди. Явно съм възпроизвел някаква нечленоразделна реч, щото тя се обърна, изгледа ме, изпусна едно „хм-м-м” и отново се вторачи в скрийна си.
„Бре-е-е, поне да бях си оставил пурата и да бях включил компа”, затюхках се мислено аз, но нали съм си нахално копеле, закрих с мутрата си изгледа ù и като извадих най-мазната си усмивка, проточих:
- Нали може? Няма да ви преча!
Бях удостоен с красноречив поглед от рода на „- разкарай се, навлек”, но чух:
- Да, заповядайте!
Сгризах върха на пурата, запалих и изпуснах огромен облак миризлив дим, точно срещу конкурентката ми - реакция никаква. Оная си тракаше по клавиатурата и толкоз. Сръбнах от кафето, отворих газираната, тъй че олях ратановата масичка, отпих и се оригнах – реакция, същата. Забарабаних по масата – тя бръкна в бермудите, изкара тапи за уши и си ги запуши.
Тогава се реших, станах и застанах зад гърба й. Реакцията беше мигновена: хлопна се капака на лап-топа, изкараха се тапите, към мен бе насочен най-убийствения змийски поглед и:
- Вие, граница на наглостта си, нямате ли?
Аз пак си изкарах оная, мазната усмивка:
- Само любопитство, дисертация ли пишете?
- Не, фантастичен роман и ако веднага не се разкарате от тука, ще ви направя главния герой в него – изтрака дамата като картечница.
- Я, колежка – протягайки ръка изгуках аз и се представих. Разбира се не беше чувала за мен, както и аз за нея, но след като се оказа, че задръстваме с творбите си едни и същи литературни сайтове и си „изплюхме” нико-овете, излезе че дори се харесваме.
Какво стана после ли? Ами ухилихме се и двамата един срещу друг, изтичах аз за два бърбана и един разклонител, настаних се отстрани й и тъй дорде моите не ме прибраха за вечеря. На другия ден рано-рано си бяхме по местата и така-така, до края на отпуската.
Ама, пък как сме си омешали сюжетните линии, разбрах едва при прочита на творението си, кога установих моя Василевс да заповядва: „ – Севастократоре, включи ускорителя на 11-ет ЖЕ и ни телепортирай на Сириус”.
Какви ги е натворила колежката, нека ако смее, да си го каже тук!