Преди година работех в компютърна фирма. Млади хора я управляваха. Бях се запознал с тях, когато започвахме бизнеса. Бяха минали петнадесет години от първите ни стъпки в това трудно занимание. Бяха стигнали моята тогавашна възраст, когато ме приеха на работа. Фирмата ми вече не вървеше. Защото те крачеха с крачки на Голиат, а аз на Давид. Бях малко и мързелив, не дотам гъвкав, щадях клиентите. Все пак на тях не им тежеше обременеността на колективното мислене. Аз никога не съм си падал по колектива, но не бях така устремен към успеха, а те притежаваха този заряд в излишък. Млади, образовани, много обаятелни, такива бяха в далечната 91 година.
Офисите ни се случиха един срещу друг. Народът се стичаше при тях като на петъчен пазар. Главният шеф, къдрав, много приказлив и вечно усмихнат. Малкият шеф, току-що уволнил се от казармата. С него ни делят двадесет години. Когато започнах преди три години във фирмата им, той ми каза, че тогава съм изглеждал много авторитетно в неговите очи.
- Майтапиш ли се с мен? - го попитах аз. - Такова нещо никога не съм мислел за себе си.
Шефката, жената на къдрокоското, беше голяма хубавица. Тя и сега е такава, но тогава можеше да ти извади душата с памук. Наричаше ме господин. Какъв господин бях, аз си знаех. Едновременно ми беше приятно, но и неудобно, все пак колеги по бизнес бяхме.
Работата ми след постъпването при тях не беше трудна. Но нещата се бяха променили много. Навремето ни посрещаха навсякъде като спасители. Като че ли върху предприятията, банките и административните служби беше паднала лавина, ние бяхме планинските обучени кучета, които ще ги измъкнат от проблемите им по доставката на консумативите, от които се нуждаеха. И ние го правехме. Но сега, след толкова години или сняг не падаше достатъчно, или те самите бяха разработили свои кадри, които да ги измъкват от такива ситуации.
В края на първата година настъпиха изменения в задълженията ми. Около четири месеца пътувах с един пикап, голям екшън беше. На сума ти години, но моторът му ромолеше супер яко. Нямаше глезотии като климатик, обаче имаше радио. Това ми беше достатъчно. През ден пътувах командировки. Обикалях три, четири града, най-големите търговски вериги бяха в краката на шефовете. Стоката беше много търсена. Къде ли не съм ходил. Обядвах обикновено в два-три часа. В една от веригите постоянно имаше промоция на готова скара, тройка с лютеница или горчица, една бутилка минерална вода и бях готов. И за вкъщи даваха по две порции, не беше зле.
Имах едно много забавно пътуване до морето. Трябваше и в още два града да разтоварвам. В началото антифризът започна да се губи. Говорих с централата. После някаква пратка изчезна. Тя си беше при мен, в пикапа, но списъкът за доставките не беше точен. Случва се. И накрая, вече на връщане стартовият ключ започна да прави номера. А, и чистачките отказаха. Сутринта имаше порой по пътищата. Извадих късмет, че не отказаха тогава. От морето потеглих след обяд. На връщане, на магистралата, изпреварвайки два тира попаднах в белоснежна пелина, докато ги задмина. Вдигаха от асфалта все още неизтеклата в канавките вода, сякаш минавах през пароструйка. Страшничко си беше. Разтоварих под сините скали, вече се мръкваше. В тъмното без чистачки до близкия на стотина километра град, където пренощувах при роднини. Пак роднините ме спасиха, както преди години.
На сто и двадесет километра, при голямата река ми бяха любимите командировки. Там освен на мощните вериги доставяхме стока и на частни фирми, те много уважаваха двамата ми шефове. Никакви проблеми не съм имал.
Още на първото ходене си намерих любимец. Когато се прибрах в базата казах, това е моят приятел. Беше пристигнал с колело. Всички с модерни коли, той с колело. Обикновено взимаше най-много кашони. Товареше ги на багажника отзад, придържаше ги с едната ръка, с другата държеше кормилото. Не му се давали триста лева, да си купи кола. Много ме развесели с това изказване, каква ще е тази бричка за три стотака, аз такива коли не знаех, че се продават.
Истински жонгльор. Пристигаше винаги със закъснение, беше обут с джапанки. С къси панталони, с обикновена тениска, с къса, почти оредяла на темето коса. Посред късна есен. Беше много учтив. И многословен. Вече се бяхме опознали, не млъкваше да мрънка. И когато се обаждаше на малкия шеф, веднага го познавах. Все пак през ден пътувах и често бях в централния офис. Нямал продажби, трудно му било.
- Ами ти и интернет нямаш, рекламата ти е никаква, язък за хубавия магазин, на центъра си. На идеалния център - кротко го мъмреше шефът.
- Ама как да си го позволя, тези наеми са направо разоряващи. И заплати трябва да се плащат.
- Я си вземи едно младо момиче, какво си сложил майка си да продава, какви заплати ми разправяш - смееше се малкия шеф. - Сложи и една голяма цветна табела отпред, после пак ще говорим.
На третото ми ходене предложих да ходя при него, до магазина му. Все пак и за мен беше добре, само по пътищата, трябва и разнообразие. Уби се да ми благодари, вече му бях примъкнал кашоните до вратата.
- Нищо не ми струва, нали съм с кола - отговорих му.
Беше инженер по слабите токове или радиотехника, не помня. Веднъж стана дума за съвременната музика, имаше големи познания за хитовете през 70-те. Продавал в хубавите години много дискове с музика, дори малко загазил, нещо данъчните го сгепили. Тогава пиратските дискове много вървяха.
- Големи пари правех - чешеше се зад ухото той. Гласът му беше тънък, леко писклив, говореше бавно, усмихваше се притеснено сякаш. Оправяше се, на тези, които мрънкат вяра не трябва да имаш много. Но мрънкаше безобидно, беше ми симпатяга.
Ремонтира ми и грамофона. Не бях го пускал години, скрибуцаше толкова тихо, че трябваше да имаш усилватели в ушите си, за да чуваш музиката.
- Ако можеш, виж го. Не, че ще слушам плочи, цял кашон имам вкъщи. Но така, да знам, че работи - занесох му го един ден.
Бая тънка била повредата, но той се беше справил. Говорихме си веднъж за Бийтълс. Голяма група, бяхме единодушни. С две, три години беше по-малък от мен, от едно поколение сме. Чорлавците бяха символ на нашата ранна младост. Предложи ми да запише от първата им тава най-доброто на диск. Често пускам двата диска. Help, Girl, Yellow Submarine, Yesterday, Michelle. Толкова нежна музика, сегашното е сякаш дращиш с грамадните си нокти по ламарината на первазите, за да изплашиш нежеланите скворци, които осират на жена ти прането, проснато на терасата. Или когато се чудиш с какви дивотии да си запълваш времето. Музиката е от тавата им, събрала най-доброто от 62-66 година. Жълта ли ми каза, синя ли, пембяна ли, не помня такива работи. Едвам го придумах да почерпя с една малка торта, която купих за благодарност. Иначе трябваше да я изям по пътя, беше някаква жега посред есен, на бричката само климатик ú липсваше.
Но помня, като че ли вчера беше, малкия шеф, къдравия бос, русата фурия, двете им ситни деца, едното току-що родено. Сега момчетата едва влизат през главната порта на офиса, а той много отесня, двамата братя здраво действат. Скоро ще се местят в голям логистичен център извън града.
Да са живи и здрави. А пък гражданинът с колелото е обещал да ми запише Бийтълсите и от по-късния им период. Може и да стане някой ден.
Не знам, когато при нас отмине лавината от световната криза, може пак да отида при тях. Тогава сигурно ще ми дадат нова кола, не онази бричка, на която дори чистачките създаваха проблеми. Не вярвам да се кротнат, много бизнес ги чака още.
Стига да ме поискат, готов съм. С млади хора съм готов на всичко, за един бизнес ли ще се ослушвам!
16.04.2009 Любомир Николов
© Любомир Николов All rights reserved.
Мир и любов да бъде,
Капка, Нели, благодаря ви!