Невиждана суша споходи селото. През май не капна капка дъжд, а юни беше още по-сух. Бог бързо натиряше малките облачета в разни посоки и скъпернически стискаше небесата си. Нивите изгоряха, барите и кладенците пресъхнаха. Настана мор. Хората гледаха с тревога нагоре и все по-често се молеха за дъжд – на нивата, на софрата, в църквата.

В селото за трети път играеха Пеперуда. Попът избѝра три пъти различни момичета, белким някое успее да умилостиви небесните сили. Но без резултат. Последното сираче, Митка, беше третата пеперуда. Този път спазиха и най-малките подробности в обичая. Съблякоха я както майка я беше родила, окичиха я със зелен венец от щир, троскот, детелина и клони, направиха ѝ зелена дреха от бръшлян, бъз и върба и под ръководството на старата Андреица, младите моми заиграха от кладенец до кладенец, от бара до бара, по къщите на хората в селото:

Пеперуда лята,

над вода съ мята.

Дай, Боже, дъжд!...

Жените се кръстеха тревожно и ги ръсеха с вода, донесена от най-далечния кладенец. Само той не беше още пресъхнал. Момите пееха гърлено и песента им се носеше над Добруджанската степ като заклинание.

И Бог сякаш ги чу. Дорде обходят селото, сушавото небе притъмня и по хоризонта плъпна сиво-бял кълбест облак. Като стигнаха до къщата на преселката, облакът вече бе разперил снага над нивите, къщите и дворовете на хората. Момичетата доиграха ритуала, преселката ги наръси с вода, поклони се доземи и... се започна. Град като орехи зачука по покривите на къщите, по сухите градини, по нивите... Небето се продъни и божието наказание се изсипа върху главите на хората. Каквото не беше унищожила сушата, довърши градоносният облак. Гърленият звук на песента се изви горестно и дълго ехтя по краищата на селото. Старите баби каканижеха като за умряло.

На другия ден мъката и отчаянието на хората, прерасна в злоба и яд. Безнадеждността – в желание за мъст. Сутринта, на най-далечния кладенец, отзад Ломборджука, жените нападнаха преселката – първо с обиди и клетви, а после, още по-ожесточени, я погнаха с камъни и буци пръст:

– Пу! Яловица! Вещерица!... Беж отука, мари!

– Да та убий Бог дано! Тебе искаше да убий Господ, не нивите, не житото! Пойди си, жено грешна!

– Ако да беше у́ свет, на мъжа си за осем годин щеше барем едно дете да родиш. Яловица! Пу!

– Чунким тъй издалеч щеше да съ задомиш.

– Мискинка с мискинка!

– Беж си у гисношака, яловице! Байнова булка си ти!

Нищо не рече преселката. Стисна устата си като зашиени. Няколко камънака я уцелиха по гърба. Друг я уцели по главата и тънка струйка кръв рукна от веждата ѝ. Като подгонена сърна хукна по баирите към гората и се скри в оределите, пожълтели и изпочупени от градушката дървета. Там плака, плака... дорде плачът ѝ не се удави в смях. Устата ѝ кривна леко на една страна и очите ѝ светнаха налудничаво.

Надвечер мъж ѝ Вълчу тръгна да я дири. Храненичето, дето двамата гледаха, първо му обади, че я няма цял ден. Пита тоя, пита оня – всички мълчаха, никой добра дума не му продума. Три часа обикаля връз селото, дорде не я чу как се смее отнейде. Намери я, легнала на една поляна, с ръце разперени връз изгорялата трева. Гледаше небето, луда-полудяла, и се смееше гръмогласно.

– Ялова ли съм, а? А-ха-ха!... Затуй ли мъ мене отдалече зема? Дóма да ме караш? А-ха-ха!... Хранениче да гледам къде осем годин? Чуздото дѐте сестрица да ми е? А ти? Осем годин, брат да си ми. Право рекоа сичките жени в село. Яловица съм. Кукарджа. Вещерица!... За осем годин ни веднъжка мъж да не си ми. А-ха-ха!... Бог мене сакаше да убий, че те тука, в душичката ми, сей гмеж, Вълчо! Ха-ха-ха... Ялова ли съм, а? Ялова... А-ха-ха!... От мъж не пипната яловица съм азе...

Като я видя, Вълчу се смръзна. Устата му зяпна, а калпакът се килна на една страна. Свали го и обърса челото си с длан. Гаче градушката го повтори. Кога Керан, изгоре край Орловата могила, в село ни го питаха, ни го чакаха, ам‘ го ожениха за жена му – трудната Кераница. После и тя си отиде на оня свят, а той за чуздото дете, Кера, за чуздите имоти остана да се грижи като за свои. Осем годин все работа, работа и то по Керановите ниви. От бедняк и сираче, стана имотен. Ама нахалос. Грях стори с хубавата Неделя. Отдалеко я открадна, за храненичето Кера майкя да найде. Не ѝ продума що я в чуждата къща чака. Да оживей Кера. Да порасне. А пустото дете – убаво, убаво! С дълга руса коса, навита на масури и очи сини, като полски метличини.

Като писано яйце го гледаха с Неделя. За себе си нищо не сакаха.

Ами сѐга! Що да стори! Яловица не е Неделя. Той е виновен, че толкоз годин ни веднъжка не посегна към нея. Щадеше я. Като мила сестрица. като майчица на храненичето. Дорде поотраасне. Зер проклятието над Керановия род тегнеше до девето коляно. Сега Вълчо видя как то се прехвърля и над неговия род.

– Ами сèга! Що да сторя?... – гледаше жена си луда-полудела в тревата и по изпръхналата кожа на лицето му се отърколиха две горчиви мъжки сълзи.

– Май не си мъж... – бърбореше лудата. – Не си, не си, Вълчо. Не си. Саде мустака ти й възголям, а оная ти работа – малка. За нищо не стая. Саде потурите цапа. А-ха-ха!... Не стая, не стая... Ялова ли съм, а? Ялова... А-ха-ха!... – после кресна. – Мъж ми требе на мене, не брат, тъй да знаш... Яловица не съм... – и тя се пресегна и го сграбчи между потурите.

Вълчо падна на колене и смъкна пребрадката ѝ.

– Прости ми, Недельо! Прости ми, слънце ненагледно! Прости....

Гали я дълго по главата, по раменете, по шията, дорде Луната търколи снагата си по поляната. Лунните лъчи осветиха бялата пазва на жената, щръкнала от лудостта и нощната хладина, и угаснаха в клоните на дърветата. Вълчу се пресегна в тъмното и както бе коленичил, завря глава в разкопчаната пазва на жена си. После запретна престилката ѝ на една страна. Скоро мъжът в него надделя и той удави хихикането на лудата в задъхано пъшкане. Беше им първата брачна нощ.

На сутринта я извлече сънена от гората, и като затуляше устата ѝ, да не се чува хихикането, я скри в къщата. Да не рекат ората още нещо за нея. Каквото е, в къщата да остане.

Грях стори Вълчо, жена си изпусна заради чуждото дèте. А греховете на бащите падаха върху синовете и децата им до девето коляно.

Синът на Вълчо се роди след девет месеца.