Беше топъл есенен ден, когато автобусът спря в центъра на селцето. Дърветата бяха в златни одежди. Слънцето хвърляше топли лъчи от небесния лазур. Хората се изнизаха от автобуса и Елена се придвижи към вратата. Смъкна двата си куфара сама. Никой не й помогна, но тя не очакваше, че помаците ще се втурнат да й помагат.
Огледа се. Джамия с високо бяло минаре се виждаше на стотина метра между дърветата. Разхвърляни по склоновете къщи се кипреха в цветни дворове. В ниското буйна река ромолеше между бели, обли камъни. По бреговете жълтееха паднали листа.
На мегдана видя кметството, един магазин, училището и кръчмата. Там бяха седнали няколко старци, които въртяха кехлибарените си броеници и пиеха чай.
Тя се спря и ги поздрави. Те я огледаха от глава до пети и се чудеха на тази младата жена. Любопитни бяха да разберат.
- Таа, що щеш тук, къзъм? Коя си ти? – попита я дядо Али.
- Аз съм Елена. Ще бъда учителка в селото. Търся си квартира. Да знаеш къде мога да намеря една стая?
Али впери сивите ...