Гробът на Димо: Покойници

Това е последният откъс от "Гробът на Димо", който публикувам тук. Книгата е почти готова и остава сладката мъка по издаването. Благодаря на всички, които пред тия 15 години четоха и продължават да четат за Димо. Благодаря ви, наистина! Димо е жив!

Върхът си беше същият като в старото време. Остра скала ръбеста, върху която да се изправят двама-трима души. Стърчи горделиво и надменно, а току до него – малка полянка, потънала в треви и цветя всякакви. Все едно нарочно за гроб създадена. Наоколо – побити камъни, Изправени, силни и мъжки. Като боили. Като багатури. Ето, точно до тоя балван стоеше Шуна, когато ни каза: „Дайте ми цар и аз ще ви дам корона”. Спомням си, все едно днес е било.

Днес е. Чувам и виждам. Също като някога. Когато бях млад. Усещам ви, духове на старите българи! Защо сте се събрали? Какво искате от мене? А ти тука ли си, вещице? Покажи се, не ме е страх от сянката ти!

Студен ветрец пролази по врата ми и потръпнах.

И тогава духаше ветрушка.

И нивга да спре няма. Добре ще ти е на това място, Димо. Сам го рече: свеж дъх се носи и не мисли човек за умирачка, но за живот.

Развързах кирката и лопатата и те изтрополиха гръмливо по кремъците на превисокия чукар, а екотите се понесоха на вълни към съседните върхове.

Сега ще трябва и ковчега да сваля. За последно.

На мога. И не искам. Как всичко да свърши просто ей така?!? Досега все на чудо се надявах. Такова едно – неочаквано, справедливо. Но чудеса се случват само на децата. Защото само те вярват.

Гледам ръцете си. Не са детски. А на старец. И треперят. Не от немощ. Току от страх и умиление. Протегнаха се те, погалиха ковчега. И го прегърнаха, та понесоха и положиха меко сред цъфналите иглики и глухарчета. Сред тая красота. Тука си вече, Димо! На върха! И ще останеш. Завинаги...

Вземам лопатата. Добре е наточена. Звънти. Ковачът си разбира от работата. Забивам я в пръстта. И очаквам на скала да удари, на твърдо. А тя пропада цялата. Поема я земята гостоприемно, като че досега все това е чакала – някой да копае гроб. Такава е мека, рохкава и пърхава, да ти е мило и драго да я дълбаеш и обръщаш. За нива или за градина. За нещо хубаво и добро. Че защо да не е добро? Лошо ли е гроб да правиш? И то не друг, а Димов гроб. Дето ще се помни. Дето ще остане. След нас. И след вас. Докато има българи. А и после.

Трапът бързо все по-дълбок ставаше. И аз повече се ужасявах. Това ли е краят? Тука ли ще го оставя? Представях си, че поне мъчно и трудно ще бъде. Но не беше. А просто и лесно. Даже не съм се изпотил. Нито задъхал. Ето – цял гроб сътворих. Раззинат. Посред цветята и тревите. Чернее, тъмнее. И чака.

Не може ли да не пия тая горчива чаша?.. Не искам... Как да го заровя? Той ми е единствен. Няма друг да се роди. Аз поне го помня жив. Плачете и кълнете вие, защото нивга не сте виждали, ни ще чуете някога юнак такъв славен и преславен. И като четете за Димо, само ще се чудите бил ли е истински или небил, възможен ли е или невъзможен.

А ето – на мене се пада тая участ - да сипна пръст по сладкото му лице. Защо не ме отмине, Боже, страшното, веднъж поне да ме отмине!?.. Няма, нали? Всичко докрай искаш да изтегля. Да е твоята воля тогава, а не моята! Дано се наситиш! И бъди проклет!

Чудя се – дали да те видя още веднъж, Димо? Да видя и короната на българските царе? Да отворя ли ковчега? Искам го повече от всичко. Но не бива. Почивайте, покойници!.. Покойници... Що става с мене? Пак чувам странни неща... Пак ме тегли нанякъде... Разтапя се светът. Ти ли си виновна, Шуно? Ти ли ме караш да бълнувам и бленувам?.. Фучи вятърът и вее думи... Откъде ги носи? „Българийо”.... това идеше... през гори и долини... и през векове...”една бе ти достойна”... Но какво е? Ангелска песен ли?.. „и те за теб достойни, майко, бяха”... Паднах на колене. Кой е наредил такива думи? Само свободен човек може. Никой роб. Ще рече... струвало си е... Не сме живяли и страдали напразно, Димо! Ще я бъде България!

А сега прощавай! Прощавай и ми прости! Аз не мога да си простя и няма! Но ти прости! Колко право го рече – нито си дебел, ни тежък, лесно е да те пусне човек в трапа. Но защо тогава крещя и рева, Димо? Кажи! Защо ми се премятат жилите и въздух не ми достига? Защо се тръшкам в прясно изкопаната пръст? Защо лазя и яко слепец пипам за камък, че да си разбия главата? Защо? Защо ме остави, приятелю мой?

Казват... казват, че няма по-страшен и грозен звук от това буците да чукат и трупат се по капака на ковчега. Трябваше ли, Димо, да умреш, че да се познае какво е хубава смърт? Без кал и мърсотия. Кал не видях и не помня. Приказка помня. Тихо, нежно и невинно те покривах, красиво момче. Нямаше страх, нямаше скръб, нищо лошо и тъжно не беше останало. И ковчег нямаше. Само тия диви пържари, де гиди зрели ягоди... Когато накрая се изправих и прогледнах, и започнах ли отново да дишам – беше си тръгнал вече, Димо. Нямаше те. Отиде си и своя гроб ни остави.

За спомен. И за пример. Не бойте се гробове да копаете, но бойте се ако не са тия български...