6.03.2025 г., 5:59

Гробът на Димо: Покойници

671 2 12
5 мин за четене

Това е последният откъс от "Гробът на Димо", който публикувам тук. Книгата е почти готова и остава сладката мъка по издаването. Благодаря на всички, които пред тия 15 години четоха и продължават да четат за Димо. Благодаря ви, наистина! Димо е жив!

 

Върхът си беше същият като в старото време. Остра скала ръбеста, върху която да се изправят двама-трима души. Стърчи горделиво и надменно, а току до него – малка полянка, потънала в треви и цветя всякакви. Все едно нарочно за гроб създадена. Наоколо – побити камъни, Изправени, силни и мъжки. Като боили. Като багатури. Ето, точно до тоя балван стоеше Шуна, когато ни каза: „Дайте ми цар и аз ще ви дам корона”. Спомням си, все едно днес е било.

Днес е. Чувам и виждам. Също като някога. Когато бях млад. Усещам ви, духове на старите българи! Защо сте се събрали? Какво искате от мене? А ти тука ли си, вещице? Покажи се, не ме е страх от сянката ти!

Студен ветрец пролази по врата ми и потръпнах.

И тогава духаше ветрушка.

И нивга да спре няма. Добре ще ти е на това място, Димо. Сам го рече: свеж дъх се носи и не мисли човек за умирачка, но за живот.

Развързах кирката и лопатата и те изтрополиха гръмливо по кремъците на превисокия чукар, а екотите се понесоха на вълни към съседните върхове.

Сега ще трябва и ковчега да сваля. За последно.

На мога. И не искам. Как всичко да свърши просто ей така?!? Досега все на чудо се надявах. Такова едно – неочаквано, справедливо. Но чудеса се случват само на децата. Защото само те вярват.

Гледам ръцете си. Не са детски. А на старец. И треперят. Не от немощ. Току от страх и умиление. Протегнаха се те, погалиха ковчега. И го прегърнаха, та понесоха и положиха меко сред цъфналите иглики и глухарчета. Сред тая красота. Тука си вече, Димо! На върха! И ще останеш. Завинаги...

Вземам лопатата. Добре е наточена. Звънти. Ковачът си разбира от работата. Забивам я в пръстта. И очаквам на скала да удари, на твърдо. А тя пропада цялата. Поема я земята гостоприемно, като че досега все това е чакала – някой да копае гроб. Такава е мека, рохкава и пърхава, да ти е мило и драго да я дълбаеш и обръщаш. За нива или за градина. За нещо хубаво и добро. Че защо да не е добро? Лошо ли е гроб да правиш? И то не друг, а Димов гроб. Дето ще се помни. Дето ще остане. След нас. И след вас. Докато има българи. А и после.

Трапът бързо все по-дълбок ставаше. И аз повече се ужасявах. Това ли е краят? Тука ли ще го оставя? Представях си, че поне мъчно и трудно ще бъде. Но не беше. А просто и лесно. Даже не съм се изпотил. Нито задъхал. Ето – цял гроб сътворих. Раззинат. Посред цветята и тревите. Чернее, тъмнее. И чака.

Не може ли да не пия тая горчива чаша?.. Не искам... Как да го заровя? Той ми е единствен. Няма друг да се роди. Аз поне го помня жив. Плачете и кълнете вие, защото нивга не сте виждали, ни ще чуете някога юнак такъв славен и преславен. И като четете за Димо, само ще се чудите бил ли е истински или небил, възможен ли е или невъзможен.

А ето – на мене се пада тая участ - да сипна пръст по сладкото му лице. Защо не ме отмине, Боже, страшното, веднъж поне да ме отмине!?.. Няма, нали? Всичко докрай искаш да изтегля. Да е твоята воля тогава, а не моята! Дано се наситиш! И бъди проклет!

Чудя се – дали да те видя още веднъж, Димо? Да видя и короната на българските царе? Да отворя ли ковчега? Искам го повече от всичко. Но не бива. Почивайте, покойници!.. Покойници... Що става с мене? Пак чувам странни неща... Пак ме тегли нанякъде... Разтапя се светът. Ти ли си виновна, Шуно? Ти ли ме караш да бълнувам и бленувам?.. Фучи вятърът и вее думи... Откъде ги носи? „Българийо”.... това идеше... през гори и долини... и през векове...”една бе ти достойна”... Но какво е? Ангелска песен ли?.. „и те за теб достойни, майко, бяха”... Паднах на колене. Кой е наредил такива думи? Само свободен човек може. Никой роб. Ще рече... струвало си е... Не сме живяли и страдали напразно, Димо! Ще я бъде България!

А сега прощавай! Прощавай и ми прости! Аз не мога да си простя и няма! Но ти прости! Колко право го рече – нито си дебел, ни тежък, лесно е да те пусне човек в трапа. Но защо тогава крещя и рева, Димо? Кажи! Защо ми се премятат жилите и въздух не ми достига? Защо се тръшкам в прясно изкопаната пръст? Защо лазя и яко слепец пипам за камък, че да си разбия главата? Защо? Защо ме остави, приятелю мой?

Казват... казват, че няма по-страшен и грозен звук от това буците да чукат и трупат се по капака на ковчега. Трябваше ли, Димо, да умреш, че да се познае какво е хубава смърт? Без кал и мърсотия. Кал не видях и не помня. Приказка помня. Тихо, нежно и невинно те покривах, красиво момче. Нямаше страх, нямаше скръб, нищо лошо и тъжно не беше останало. И ковчег нямаше. Само тия диви пържари, де гиди зрели ягоди... Когато накрая се изправих и прогледнах, и започнах ли отново да дишам – беше си тръгнал вече, Димо. Нямаше те. Отиде си и своя гроб ни остави.

За спомен. И за пример. Не бойте се гробове да копаете, но бойте се ако не са тия български...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Анани Ананиев Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Хареса ми твоят стил, начина на изказ, думите, които има свой цвят и мелодия. Сега те откривам като автор и съм благодарна. Поздрав!
  • За да се помни, е хубаво, че все още има такива хора, които разказват и пренаписват историята на предците ни!

    Поздравления, khanas (Анани Ананиев)!
    Светли Великденски празници!
    Бъди здрав и вдъхновен!
  • Благодаря, много сте мила. Знаете ли, мисля си... Имало е някога един Димо... какъв е бил наистина вече никой не може да каже. После някой е разказвал история за него, превърнала се в легенда. После много хора са я преразказвали и са я пазили жива. После се е намерил някой да я запише. После някой е направил от тази легенда книга. А кой знае в бъдеще кой какво още ще направи. И никой от тия всичките не го е правил за пари, за облаги някакви. А ей така - за добро. И на ползу роду. Не, враговете ни няма да успеят. Ще живеем винаги в земята, където сме се родили...
  • "Ще я бъде България!" - Да!

    Успех на книгата и от мен, khanas (Анани Ананиев)!
  • Във всеки случай, постъпил е ужасно с жена си. Но пък "Новото гробище над Сливница" е истинският химн на българската армия. Ирония на съдбата е, че маршът "Покойници" е написан от Иван Минков - комунист, осъден на смърт за атентата в "Света Неделя". Който пък е брат на Светослав Минков... Българска съдба...

Избор на редактора

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса)

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Не поглеждай назад

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...

Иисуса

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...