***

   Ханджийското кипеше от живот. На пътя, пред самите порти на странноприемницата, имаше разпрегнати волове, магарета, коне, а каруците бяха наредени безредно встрани. Децата притичваха, като лястовички, гонейки се по пътя с разперени ръце, падаха в праха, изправяха се и отново политаха напред. Дворът беше пълен с глъч. Навили ръкави до лакти, само по ризи и елечета под топлия припек, мъжете гаврътваха по едно и хортуваха си, кога ще се бере гроздето. В тези нови, смутни времена, макар народът да се беше писал вече „отдъхнал”,  селската отрудена душа, все трептеше и в надежда, и в тревога, да не се закъснее да се обере, това що ръцете са копали, рязали и връзвали. Пък и с тази новост, хиляди люде от други страни, да се стичат към тези земи, че да видят, как живее свободната вече рая, и да я научат, тези чужди хора, що е модерно и какво е ценното в непознатият свят, извън пределите на затвора в който са живели. Та българите, нямаха вяра на такива, които не можеха да им се сещат на думите, че няма нещо да повредят, да навредят на вложения труд и мъка, докато да се роди плод. Много приказваха, че се появили някакви търговци да търсят грозде за вино, което щяло в голяма фабрика да се точи. Някои се смееха невярващо, че може в такива големи количества да се прави без да се повреди нещо, други се питаха колко ли ще струва продажбата, ама и бързо им минаваше любопитството, като някой споменеше за приликата им с бирниците.

    Някои, от мъжкото съсловие държаха стъклени бутилки, пълни с  пиво, което наскоро почнаха да возят от близкия град. „На мода” било да се пие и гражданите вече отдавна, на место само вино, ракия и шербет, само такова си поръчвали. Някакви чужденци, чехи го правели далече някъде в Шумен, но било от Русе дошло първоначално. В градовете се пиело от години, още преди Освобождението на българските земя, а в селата отскоро царят беше наредил да се кара и дава. По-старите и костеливи, като орехи в разбирането си за света мъже, не щяха за него да чуят, но младите, дето имаха луди глави, вече виждаха в него полъхът на нови по свободни дни.

   Жените на групички, подвикваха от време на време след някое дете и строго следяха големите, вече за женене, да не кривнат нейде, извън зоркият майчин поглед и бащина опека.Шепнеха си булките една на друга, коя мома за кой ще да е, и коя не става, да се вземе за снаха. Някои тихо подхвърляха коя млада булка избягала с избраника на друга, коя пък не искала този, за който първа се годила, а тръгнала за друг да се тъкми.

   В това весело и отмарящо време, Бай Мильо бояджията и дъщеря му Лозана спряха каручката, отвън до портите. Вързаха само магарето на близкия храст, без да го разпрегнат и влезнаха в двора. Дружките на Лозанка се бяха скупчили близо една до друга, а до тях със зорко око следеше баба Найда. Стара и отрудена беше тази жена, ама всички от селото и викаха Найда Пъдарката, щото имаше цели седем дъщери, и нито една от тях не беше изпуснала, да се сгоди и зажени, без зоркият ѝ поглед да го одобри. Та другите „малета” ѝ имаха доверие, и затова, въобще не се свениха да оставят под наблюдение своите уж, твърде млади за женене, но нагиздени, като цветовете на милувката, момички. Момците от своя страна се подпираха по дуварите, които обхождаха двора на хана, уж, че не се интересуваха, ама все гледаха да са близо до сборището с повечко от младите щерки на шумните „малета”.

   Когато бай Мильо и Лозана, влязоха през вратата женското сборище веднага ги забеляза.Та се затичаха булките да се молят, коя, колко прежда имала да се вапца, коя сукно, че щерката се заженила, и бай Мильо, отведнъж  се намери, заобиколен от стари кокошки, които не спираха една през друга да кудкудякат, като че ли един петел за всички стига. Лозана към дружките си се приближи. Там беше и Милка, русокоса момичка, с пъстри, като на гълъбица очи и устенца, които веднага в погнуса се свиха, като забеляза приближаването на слабото девойче с лешникови очи и коса, като бакърена роса. Вечно изплъзващите се букли на Лозана от плитката, сега светеха и проблясваха медено под ко̀сите есенни лъчи на слънцето. Нейните очи бяха наситено кафяви, но сега тъмнееха срещу светлината, обрамчени от нежни, почти прозрачни мигли. Различна беше тя, ако и по лице да мязаше на баща си, то по косата и луничавата кожа беше се метнала изцяло на майка си. А, на хората, от едно време не им се нравеше леля Аглая, придошла от далечен католически край, вече венчана за Мильо. Едно време, младият още и зелен баща на Лозана заминал надалече да се учи на занаят и бояджия да става. Паднал му се чоп, при стар католик, да се обучава, а сърцето му, откраднато било от щерката на майстора Аглая или Ага, както я наричал, някога галено нейният баща. На хората в селото по-лесно им беше да и викат Глуша, или Глая, но Лозана винаги си ѝ викаше мама Ага. Та, недолюбвана беше майката, и Лозана, като имаше прилика с нея, също я бяха поставили в тази сметка, макар да беше една втора от целия сбор.

    А, отношението на Милка, беше най-лошо. Още по-страшно беше това, че очите на Ясен, следяха и търсеха Милкините. А, онази от това се приповдигаше, обичаше тя на другите в очите да се оглежда и да хихика нежно, да разваля надежди, да ограбва сърцата, да тъпче човещината у другите. Милка беше  по-голяма от Лозанка, и  нежно се ваеше напъпилата за живот нейната снага, китно се приповдигаха моминските гърди, като узрели плодове. Всичко беше по мярка у Милка. Всичко и отиваше: и нацупените уста, и хитрите игриви очи, и нежният премрежен поглед, който хвърляше под тежките си клепки на някой, случайно избран за мига момък. Лозана покрай нея се чувстваше, като ненапъпила, а направо изсъхнала чепка, останала да стърчи по милост на клона. Нежното ѝ сърце кървеше, обагрено в тихата любов, която не натрапваше, но която бълбукаше в нея, и я караше да ожаднява за зелените очи,и  замъжкото лице на Ясен.

     В тълпата, изведнъж се чу трясък, детски плач го последва след миг и един топъл мъжки глас прокънтя:

     - Ех, Коле, не бързай, бе тате! То, чичо ти Добри, ще да изчака да му дадеш!

Малкият Кольо беше любимец на всички. Още от малък, той правеше смях на хората, мъчеше се да пее песнички, тананикаше си нещо с устенца, а като видеше татко си, ококорваше очи и се прилепяше към него. А за чичо си Добри, душа даваше. Двамата мъже бяха за него, като две здрави скали, винаги го заобикаляха и бяха готови да му се притекат на помощ, да го опазят и прегърнат ако се нарани.И сега, детето в мерака си да занесе само на чичо си Добри шишето, се бе спънало и паднало, а шишето се беше разбило и изляло върху земята. Но нищо му нямаше, и само малко си порева.После, като видя засмените очи на чичото, а и бащините му ръце го вдигнаха и прегърнаха, то се успокои на мига. Лозана се усмихна. Тези хора бяха прекрасни, беше слушала историята за това, как са се взели, а и Митко беше учител в селското училище. Всички деца го обичаха и ходеха с желание и ищах на занятия.  Ханджийското се беше разраснало, повече сгради се бяха построили, а и Марга и Добри, и те бяха чужди, но тях ги приемаха, сякаш, защото и двамата бяха станали  неделима част от хана. Сега, кака Стойка люлееше малката Ленка в едната ръка, а Марга разнасяше по масите, кой каквото иска. Само в тази странноприемница имаше мир, между мъжете и жените. Тука му беше границата на селото, където жените ходеха на помени и при родилки без мъжете си, но и кракът им не стъпваше у кръчмето. Само Ханджийското приютяваше всички, приласкаваше то с топлият прием, с добрите думи и усмихнатите лица.

Следва продължение...