– Следващият да влиза!
     – Добър ден, докторе. Я, какъв хубав кабинет имате...
     – „Имаш“.
     – Моля?
     – „Имаш“. По-добре е да си говорим на „ти“. Това създава тясна връзка между пациент и терапевт. И в прав текст, ясно ли е, никакви задръжки, никакви усуквания, никакви евфемизми, все едно сме приятели или комшии от години.
     – Като кажеш, докторе. Значи... ами хубаво... Как си, докторе?
     – Аз трябва да питам „как си“. Как си?
     – Зле...
     – Всички сме зле. Лягай там по гръб на кушетката, ама преди това си събуй обувките, че нямаме чистачка. Казвай сега какво те мъчи! Работата, жената, децата...?
     – Не, докторе, приятелка една...
     – На тия години не си ли женен, деца нямаш ли?
     – Женен съм, имам и дете...
     – И маце си имаш, така ли?
     – Еми...
     – На колко е?
     – На двайсе и...
     – Какво-о? И дошъл тука, щото бил зле? Симулант такъв! Марш навън!
     – Ама, чакай бе докторе, аз... тя ме отсвири.
     – Ще те отсвири, ами, я се погледни на какво приличаш, каква пърлица си отпрал!
     – Не е за това, не е...
     – А какво тогава? Айде, казвай, че сеансът ще свърши.
     – Ами... казах ѝ нещо...
     – Аха. И какво?
     – Ами казах ѝ, че не ме впечатлява...
     – Идиот!
     – Моля? Ама ти наистина ли си доктор?
     – Казах ти, при мене всичко е в прав текст, с псевдо интелектуални бръщолевения не се прави успешна терапия. Депресиите и неврозите не искат поезия, а хард рок. Ами като не те впечатлява, защо си я забърсал да те пита човек?
     – Ама не тя, бе, докторе, тя е маце та дрънка отвсякъде. Само ѝ казах, че не ме впечатлява нейното... ъ-ъ...
     – Кое, бе, кажи го.
     – Н-не мога...
     – Аха, да изброявам тогава: краката? Циците? Гъза?
     – Стига де, тя не го нарича така.
     – А как?
     – Д..., д...
     – Нещо не се получава, май...
     – Ми, не...
     – Не можеш да го изречеш ли?
     – Не мога.
     – А можеш ли да си го помислиш?
     – Това да.
     – Аха... хм... добре, значи пишем: отсъствие на ментална блокада.
     – Какво?
     – Трай сега, събирам ти диагнозата. Значи дупето, така ли?
     – Ъхъ.
     – И после какво стана? Хайде де, не чакай да ти вадя думите с ченгел!
     – Еми какво... такова, фръцна се.
     – Ще се фръцне, ами! Заслужаваш си го. Нали каза, че е маце та дрънка, какво тогава не ѝ е наред с дупето, а?
     – Ама чакай сега докторе, не съм казал, че е лошо, просто не ме впечатлява...
     – Гледай сега, драги, какво те впечатлява си е твоя лична работа. Каквото казваш обаче не е. То се възприема винаги на фона на социално установените канони. А в ориенталско-балканския културен кръг дупето е центърът на женското еротично излъчване. Яко си сгафил, мой човек! Да кажеш, че не те впечатлява женско дупе е равносилно на това да кажеш на носителката, че не ти го вдига. Ясно ли е?
     – Ох, докторе, не е така бе! Ама първото ми гадже беше една еманципирана кака...
     – А така, дойдохме си на думата. Казвай сега! Ти на колко беше тогава?
     – На седемнайсе.
     – Недей да лъжеш!
     – На.. на петнайсе.
     – Така-а. Пишем: хронична травма от средния до късен пубертет. И какво стана с тая кака?
     – Ами вече уж се бяхме харесали и на един купон, както така се натискахме, по едно време ѝ пуснах ръка по д..., по д...
     – Добре де, разбрах. И после?
     – Ако знаеш само какъв ми изплющя! Направо звезди видях.
     – Хе-хе, много добре си го представям.
     – После ми тегли едно конско, колко просташко, селяндурско, кръчмарско и пошло било всичко това, даже и да се заглежда един мъж по женските д... ъ-ъ, да ги оглежда отзад също било унизително. И да не съм посмял втори път, понеже...
     – Аха, ясно, и оттогава?
     – Ми, не ги заглеждам там и толкова. Игнор. Просто не ги виждам.
     – Това е яка травма, тука много ще трябва да се поработи, драги. Изтласкването винаги е по-трудния случай. Иначе манията към този обект се счита даже за нормална по нашите ширини. Жените може и да се оплакват на висок глас от простаците, но ако мъжете престанат да им заглеждат дупетата, разочарованието им би било ужасно. Ти за какво си мислиш, че се навират в тези тесни поли и джинси, да не е за икономия на... Алоо, момиче, къде влизаш така, чакай си реда отвън!
     – Докторе защо не излезете за малко да пиете едно кафе?
     – Какво кафе, ма, мърло, ние тука трябва да работим, не виждаш ли че сме посред сеанс! И остави пациента на мира, какво му...
     – Той сега е мой пациент, докторе, аз знам от каква терапия се нуждае.
     – Ти чуваш ли какво ти разправям, пикло такава, престани да го разкопчаваш.
     – Остави я, докторе, тя като си е наумила нещо...
     – А-а, това ли е „тя“? Вярно че дрънка, парче отвсякъде, ама... защо го събличаш, ма, и какво е това бурканче?
     – Мед.
     – Мед ли? Какво ще го правиш човека, защо го мажеш... внимавай ей, да не ми оплескаш кушетката, че... опа-а, тоя номер още не го бях виждал, ех, ама им върви на някои мъже, лелее, къде ли ми е камерата?