Све седеше на пясъка, гледаше с копнеж морето, което плискаше сапунена пяна на педи от петичките му, и чакаше да изтече задължителният час между къпанията. За майка му тоя час беше „време за здравословно ослънчване”. За него си беше чиста скука.

Огледа се и я откри по чадъра на разноцветни триъгълници. Прилежно си ослънчваше гърба в компанията на една лилава книга с двама, дето се целуват на корицата. Све прецени, че шансът да я измоли да поиграе с него е нулев. „Измисли си занимание, Светулчо мамин“, щеше да му каже. „Само хората без въображение скучаят”.

Въздъхна. Стана му приятно тъжно и въздъхна пак. След третия път му омръзна.

Загреба шепа мокър бряг. В мекото под ноктите му се напъхаха остри песъчинки.

Ох!

Значи дупките и замъците отпадат. Ами тогава... Освен да събере мидички за баба Светле.

Клекна точно зад горния ръб на мократа ивица между плажа и белите езици на вълните. Първото, което привлече погледа му, беше отворена светлосиня мида със симетрично разположени жълтеникави петънца.

Приличаше на пеперуда.

Спомни си хербария на братовчедка му Жечка и потрепери.

Беше миналото лято. Двамата играеха в градината на баба, когато той видя голяма снежнобяла пеперуда на една гладиола и я показа на Жечка. Момичето приближи предпазливо, протегна длани, огънати като черпаци, и хвана пеперудата. Едното й крилце се подаваше между палците. Све изпищя, а братовчедка му се втурна към верандата.

- Идвай с мен, лигльо – кресна му през рамо. – Ще ми трябва помощ за хербария.

- Не съм ригрьо – тросна се той, докато неохотно се тътреше след нея. – На пет и поувина съм. Сред две години като стана коукото тебе, ще видиш ти!

Обаче тогава Жечка му беше кака и нямаше как. Докато тя стискаше пеперудата между дланите си и даваше нареждания, той извади хербария от раницата ѝ, отвори кутийката с карфици и остана да гледа. Когато карфицата прободе телцето, коремът му се сгърчи от ужас и ушите му запищяха. После се разплака, хвана го яд, че плаче пред момиче и ревна още по-яростно. После го наказаха, защото братовчедка му го изклюка, че ѝ бил викал Жечка-мечка убиецка на буборечки. За някаква си дума го наказаха. Истина хем. А на нея, дето уби жива пеперуда, нищо.

Още го болеше от тоя спомен, и не само заради наказанието. Имаше и друго, дето още не можеше да го сложи в думи. Срам, че не ѝпопречи. Трябваше да я спре, а той я остави да го превърне в съучастник.

Ще направя хербарий от миди, хрумна му изведнъж. От тия, дето приричат на пеперуди. Пепемиди. С репиуо, вместо карфици. Знам, че не са живи, няма да ги забори, ама нищо, за всеки суучай...

Както си клечеше, заклати се като пингвин край ивицата, най-гъсто осеяна с миди.

Ще подари хербария на баба Светле, а Жечка, като ѝиде на гости, ще види, че неговият грам не е по-лош от нейния, хем без да е намушкал никого.

- Светльо – викна майка му. Вървеше към него и си оправяше банския. – Хайде с мен в морето, миличък. Може и топката да вземем, преди малко я надух. 

- Посре – отвърна той. – Сега събирам пепемиди.

- Пепе-какво? – засмя се тя. – Добре, добре, щом си си намерил занимавка... Аз ще вляза да поплувам.

Помнеше всичко от този ден в подробности. До суматохата и писъците и купчината хора на брега. По-точно до момента, в който видя майка си, просната по гръб на пясъка в средата на купчината, с отпуснати ръце. По банските я позна, не виждаше лицето ѝ, закриваше го някакъв с червени гащета, който се навеждаше над гърдите ѝ с едни такива смешни движения, като навита играчка. Като баба, когато меси питка.

Нататък не помнеше.

Не помнеше.

Не искаше да помни.

Искаше да спи, защото само тогава не му беше мъчно и объркано. И мъчно. Когато не спеше, най обичаше да си постои самичък в детската – там не се чуваше плаченето на баба. Лягаше по гръб на пода, стискаше очи и разглеждаше хербария от спомени с мама. В него мама беше жива. Не като в хербария на Жечка. Вярно, не можеше да се изфука със своя, нямаше как да го покаже, но нищо. Той нали можеше да си го гледа, когато пожелае. В него мама беше жива.

В него и в топката.

Беше я надула малко преди да...

Нищо и никаква топка на бели, червени и сини ивици, но пълна с дъха на мама.

Първите дни Светльо не се отделяше от нея. Гушкаше я, галеше я, притискаше бузка до надувалото, нали мамините устни се бяха допирали там.

После с ужас забеляза, че топката омеква, и спря да я докосва от страх да не се спуши съвсем. Стоеше в левия край на леглото му, а той лягаше в десния и по цели нощи внимаваше да не я бутне насън.

При всичкото внимаване, обаче, топката продължаваше да спада. Сякаш мама бааавничко изпускаше последния си дъх насред стаята му и той невидимо се носеше към...

Тавана? Ъглите? Не беше сигурен, а трябваше спешно да разбере!

И Све се зае – като Дора изследователката – да изследователства пътя на въздуха през човека.

Вдишваш – въздухът влиза и те оглежда отвътре. Издишваш – излиза и вече е някакси твой. Ако не мърдаш много, можеш да си го вдишаш пак същия. Горе-долу, не всичкия, защото веднага се разпилява.

Ако си в стаята на баба, може да вдишаш от въздуха, дето е минал през нея. А тя, както си те гали по главичката, сигурно поглъща цели облаци от твоето издишано.

Я да видим на терасата? Охоо, тук въздухът е по-вкусен. И щом излезе от устата, се разпилява много по-бързо и по-надалече. Може да стигне чак до комшийския двор, до носа на дядо Ичо. Или до муцунките на овцете му.

Ха! Хората и овцете могат да си разменят въздусите! И с кокошките, и с буборечките, и с дръвчетата...

Значи... значи въздухът, който е минал през мама, е някъде тук! Може после да е бил къде ли не, в кого ли не – човек, чайка, трева, пеперуда, – но няма как да излезе от планетата, нали?

То тогава татиния въздух и той така. Нищо че е по-ототдавна. И дядовия също...

Кой знае това вятърче, дето ми гали бузките, чие издишано носи...

Све си поплака малко (добре че я няма Жечка) и тоя път плачът му донесе утеха. Още не можеше да я сложи в думи, но беше нещо за мама, че тя някакси е част от въздуха и винаги ще я има в него. Както и Светльо ще го има, и тати, и дядо, и всички хора, някога дишали под това небе, и всички овчици, пеперуди, врабчета и дръвчета.

Изтича, взе топката от леглото, върна се на терасата и я гушна в скута си. Дъхът на мама бааавничко се смесваше с въздуха наоколо. Въздухът, този вечен хербарий на дихания.