Хибридна поезия
Конкурсите за поезия формират определени критерии, тенденции, очаквания, представи, ако щете дори норми за развитието на съвременната ни поезия. Те влияят не само на младите автори, които са в процес на изграждане на стила си, но и на вече утвърдени имена. Не обичам голословността, затова ще дам пример. Наталия Цветанова има различни награди от различни конкурси. Пише съдържателна, образна, метафорична поезия в ритъм и с рими. Предимно в облекчен ямб и анапест, по мои наблюдения. Но без главни букви, като рядко или въобще не ползва препинателни знаци. Сякаш умишлено бяга от строгата рамка на строфите и реди думите една под друга. Макар опитното око да вижда, че всъщност разчленява четиристишия с кръстосани рими. Ще рече човек, че се срамува, задето стиховете ѝ са римувани. И целѝ да завоалира ритъма с това накъсване. Получава се една визуална прилика с постмодернистичните прозички, които биват налагани като поезия на бъдещето от различни конкурси през последните години. У Румяна Симова (osi4kata) също забелязах подобни залитания. Към това новаторство в поезията (ако въобще е новаторство) с радост се присъединяват автори с не дотам добро чувство за ритъм, умения в римуването или такива, които се чувстват ограничени от пълните, богатите, неамортизираните от употреба рими и предпочитат асонансните, защото предоставят достъп до по-богата лексика. И така се ражда един хибриден вид поезия – полукласическият стих или полусвободният стих, ако ви харесва повече. Някой би възкликнал: “Такова животно нема!“ Да. Той не е официално признат. Би трябвало такива творби да се отнасят към неумело написаните класически стихове. Те създават една погрешна представа, че слабите рими не са слабост в класическия стих, а спазването на метриката в него има пожелателен характер. Слабите рими са обида към читателя, когато са умишлени и позор за автора им, ако не са. Значи толкова си може. Същото важи и за аритмиите.
Чувам мнения за класическия стих, че е изчерпан, обречен, защото нямало възможност да се измислят нови ритмични стихотворни стъпки и нови римни схеми, а самите рими били многократно използвани вече. Та по тия причини предстои да отпадне, потъвайки в забрава. Световните тенденции били такива. Съдбата на малките страни е да следват посоката на големите.
Не съм против правото на живот на свободния стих. Той отдавна го е извоювал, може спокойно да мине и без моето (не)одобрение. Признавам, има и сполучливи екземпляри от тоя вид. Но нека мутациите му в полукласически, които нарекох по-горе хибриди, да не бъдат лансирани като авангарден стил. Хибридите, както знаем от биологията, са безплодни.
Белите стихове са на изчезване. За вписване в Червената книга са. Те дават поле за изява на обичащите свободата по отношение на римите. Нали има свобода? Всеки да пише както иска и може. Пък читатели ще отсеят зърното от плявата. И такива мнения има. Въпрос на вкус. Смесването на класически, бял и свободен стих в рамките на една творба (тук не става дума за стихосбирки и поеми, които са един вид конгломерати) е като смесването на всички манджи от един ресторант в една кофа. Има едни всеядни животни, дето оценяват достойнствата на подобни смеси.
Много съвременни поети докато са живи няма да абдикират от мерната реч. Времето ще покаже дали класическият стих е демоде, отживелица, която няма място в бъдещето. И каква ще е съдбата на хибридите.
Поживём – увидим.
© Красимир Тенев All rights reserved.
