Когато бях малко момче, дядо ми подари едно хвърчило. Чудно хвърчило! Беше синьо, а по него сиви гълъби с малки хартиени свитъчета, които висяха на въженца от десните крачета на птиците. Попитах го, когато ми го подари, какви за тези хартийки, висящи от гълъбите.

-          Това са пощенски гълъби – каза ми – Преди много много време, по време на една война тези гълъби са били връзка между крале и войни, влюбени и залюбени. Това е бил единствения начин най-големите тайни и най-съкровените послания да бъдат предадени от един на друг. Защото никой не могъл да ги стигне толкова високо и никой не могъл да отнеме свободата им.

          Обичах го това хвърчило. Всеки следобед баща ми след работа ме извеждаше в парка да пускаме хвърчилото. Учеше ме как да го карам да лети в посока на вятъра, как да го вдигам като красиви сини криле...

           Един ден баща ми се прибра уморен от работа и ми каза, че не може да излезе в парка с мен. Но ме увери, че вече съм достатъчно голям и научен, че да се справя с хвърчилото сам. Послушах го и излязох в парка. Затичах се в противоположната посока на вятъра и за секунди хвърчилото се вдигна. Спрях да тичам и се обърнах към него. Беше толкова високо и толкова голямо и красиво.

           Докато го гледах как се синее, едно момиче, някъде на моята възраст дойде при мен. Мернах я само за секунда и дори вече не я помня, но знам, че беше най-красивото същество, което бях виждал.

-          Иха, колко е високо! – възхити се тя.

-          Да, като гълъбите.

-          Какви гълъби? Какви са тези неща, които висят от тях?

-          Това са пощенски гълъби – започнах да обяснявам - Преди много много време, по време на една война тези гълъби са били единствения начин най-големите тайни и най-съкровените послания да бъдат предадени от един на друг от влюбени на залюбени и крале и кралици. Защото никой не могъл да ги стигне толкова високо и никой не могъл да отнеме свободата им.

-          Иха!

            След това замълчахме и продължихме да гледаме хвърчилото. Изведнъж си спомних как един ден, гледайки как татко подарява рози на мама и тя му казва, че го обича, го попитах какво значи да обичаш някого.

-        Не е нещо, което мога да ти обясня или да прочетеш в някоя книга – отговори ми - това е нещо, което просто усещаш, но обещавам ти, ще бъде най-великото чувство, което си изпитвал. Но не става изведнъж! Трябва да изчакаш да мине вечност и половина и чак тогава можеш да твърдиш, че обичаш някого.

       Обърнах се към момичето и го попитах:

-          А ти как се казваш?

-          Мери.

-          Мери, искаш ли да те обичам?

-          Ама какво е това?

-          Не е нещо, което мога да ти обясня или да прочетеш в някоя книга – казах ù – това е нещо, което просто усещаш, но е най-великото чувство на земята. Само че трябва да изчакаш да мине вечност и половина и чак тогава можеш да твърдиш, че обичаш някого.

-          Ами, звучи красиво. Може ли и аз да те обичам тогава?

-          Да.

-          Но не трябва ли да чакаме много дълго време?

-          Но ще си струва.

-          Добре тогава. – тя посочи хвърчилото – Ако полетиш толкова високо, колкото са твоите гълъби, ще те обичам.

-          А какво стана после?

-          После тя си тръгна.

-          Ами сега? 

Сега съм военен пилот. Пощенски гълъби няма, съкровени тайни има много, а аз още я чакам...-