На Деян Енев, моят учител в писането.

                       Преди двадесетина години имах един приятел, на моята възраст. Тогава много често пътувах до София, нали бях малко бизнесмен. Та един ден с Радо, така се казваше приятелят, се засякохме в „ голямото село”. Беше с жена си, една хубава булка, и тя като нас инженерка, бяха ходили на доктор. Първо си помислих, че нещо с тях двамата... и предпазливо и тактично го попитах.

                      - Ааа, не за нас, водихме Маца на доктор - и тогава видях, че в скута си жена му беше гушнала една дългокосместа ангорка.

                         После се уговорихме да се връщаме заедно за Търново. Тогава не си спомням поради каква причина бях без колата. Карах една самара, съвсем нова, товарех я като добиче с кашони, нали бях от първите, търгуващи със специализирана хартия. Добри времена бяха.

                         Десет минути, след като на другия ден се настаних в очуканата лада на Радо като пет пари в кесия вече съжалявах, че не съм си хванал рейса. Предната седалка липсваше, вътре беше голяма натурия.  Радо ентусиазирано плямпореше през целия път, а на задната седалка жена му се мусеше непрекъснато, гушнала писаната. Първо минахме през студентските общежития, където по онова време живееше синът им. Радо за десет минути изтараши и пререди цялата кола, натъпквайки я с празни буркани, одеяла, книги и дявол знае какво още. Беше много добър в пренареждането.

                       Някъде около Витиня вече бях разбрал, че котката нямала никакъв шанс, била болна неизлечимо от някаква онкологична болест. Само когато ми разказваха как са я водели из цяла България по доктори, само тогава Цурата, жената на Радо, се оживяваше и ставаше по-приветлива с нас. Но, това беше за кратко.

                       Спускахме се по дългия наклон към Севлиево, когато приятелят ми разпалено обясняваше как заради този простор наоколо никога не си е представял, че може да живее другаде.

                       - Каква зеленина, какви сини баири, каква природа, какъв въздух - почти викаше Радо. И тогава се случи нещо, което ме втрещи. Жена му, тази хубава булка, изведнъж се изправи на задната седалка, обърна се с гръб към мъжа си, цялата посиня като дънковия костюм, който много добре подчертаваше кръглите й форми и започна да съска като разгонена котарана.

                       - Писна ми, направо ще откача, иде ми да се хвърля на пътя!

                        От какво се прояви тази нейна реакция, така и не разбрах. Дали от това, че писаната си отиваше, дали от това, че новата им къща от десетина години стои незавършена, а Радо е започнал нов етаж или пък нещо с проектантската организация, където двамата работеха не е вече както трябва…

                         До края на пътуването никой не промълви и дума. Но след месец разбрах, че любимата им котка е свършила земния си път. А след още месец Радо ми каза тихо, че с жена му са се разделили. Малко ми беше странно всичко това, но не  зададох никакви въпроси.

                         Само си помислих, че ако котките живееха поне колкото бухалите, те двамата все още щяха да са заедно. Макар, че не знам някой да отглежда за домашно животно тази малко зловеща птица.

                           Преди две-три години случайно се видях с Радо. Стори ми се побелял, малко попрегърбен, но все още предишното плямпало. Най-после бил завършил къщата, но не живеел в нея. Отстъпил я на сина си. Моткал се някъде по обектите на страната и само понякога се връщал вкъщи, при новата си жена. Пък тя била предишното му гадже, още преди Цурата. Старата любов ръжда… нали така се казва.

                           Изкушавах се да го попитам, имат ли си котка. Но според мен Радо не би допуснал втора такава грешка, та това много привързва и после е трудно да продължиш живота си, все пак котешкият живот не е кой знае колко дълъг. Няма да се учудя, ако за домашен любимец са си взели бухал

             25.03. 2015.                           Любомир Николов