Късна вечер. Децата и жената бяха извън града, на гости при родителите ѝ. Хапнах у нас, напълних тумбака с храна. Скучно ми стана. Пуснах си малко Пинк Флойд, от времето на Сид Барет, една песен, в която Сид припява ” И какво точно е сън и какво е шега.” Жена ми си пада по Пинк Флойд. После излязах от къщата. 

Поскитах пийнал по самотните улици на града. Пусти улици. Нямаше жив човек навън. Само коли прехвърчаха, раздиряйки нощта с ярки светлини. Пак ми стана самотно. Чудех се къде да хлътна, за малко компания. Стана ми и студено, не бях облечен достатъчно добре за зимната вечер. Преминах покрай някакъв бар, не бях идвал отскоро в този край на града, не го бях виждал този бар. Червени фенери, червена фасада, малко мязаше на публичен дом. Публичните домове тук са незаконни. От любопитство влязох вътре. 

Сума ти хора се бяха събрали вътре, насядали на столове покрай сцена, подиум някакъв, издигнат в средата на помещението. Банда свиреше джаз, всъщност не разбирам много от джаз, но на такова ми зазвуча. Седнах на бара и си поръчах водка с кола - ей така, колкото да накарам барманът да ме погледне учудено и да ме попита дали съм добре. Не ме попита. Сипа ми водката - Столичная и кола. Отпих. Не беше прекалено гадно. Огледах помешението. Около петдесет човека се бяха събрали на столове около сцената, имаше малки масички пред тях - явно имаше и кухня тук. Хората си пийваха и хапваха и слушаха живата музика. Говореше ми се с някой, но нямаше никой подходящ около мен, с който да завържа разговор. Облегнах се на бара и се загледах в групата на сцената. Банда чернокожи, само едно бяло момче имаше на саксофона. Заслушах се по-внимателно. Сигурно е някакъв вид джаз, си казах, но звучеше накак си много тъжно. Тежко. Джазът винаги ми се е струвал като лека, жизнерадостна музика. А това тук бе някак си тъжно. Може би бях само аз и моето специфично настроение. Колкото повече слушах, толкова повече музиката проникваше в мен. Особено барабаните - големите барабани и саксофона. Някак си ме удряха право в гръбнака, все едно резонирах с музиката. Толкова бе чудно! Дали хората наоколо усещаха същото? Надали. Пиеха си и си ядяха, тихо си говореха, а музиката струеше около тях. Нима само аз чувствах това странно опиянение, идващо от сцената? Това усещане, което удряше в гръбнака, и после слизаше по нервите, надолу по ръцете и краката. Странно. Пак ли съм тъй отделен от останалите, на хиляди мили над земята или под нея, на някакво далечно място?

Една фигура се отдели от множеството и се покачи на сцената. Жена. Дълга черна коса. Хубава снага, в кафява, прилепнала по тялото ѝ рокля. Вихрен танц. Все едно никой не я гледаше. Танцуваше в тон с тъжния джаз, всеки тон бе като удар по тялото ѝ, всяка струна на баса я караше да се превиева на две, поклащаше рамене в такт със саксофона. Музиката беше в нея, бе превъплащение, жива, човешка интерпретация на това, което ухото ми чуваше. 

Тоновете ставаха по-глухи, музиката по-бавна, аха, аха да спре. Спря накрая. Жената легна на сцената. Все едно беше умряла с края на музиката.

Помещението щеше да се скъса по шевовете от аплодисменти и викове - “Браво”. Жената стана  и се поклони, групата - и те. После жената си взе обувките и слезе от сцената. Последва още малко възбуда, после помещението се успокои. Започна следващата песен. Наблюдавах жената. Спираха я тук и там, обменяха приказка-две, Най-накрая дойде до бара. 

- Водка с кола - поръча си.

- Ох - отрони се от мен. Тя ме погледна учудено. - Нима това наистина ще пиеш?

- Защо?

- Гадно е…водка с кола е - ами нищо особено.

- Хаха. Добре. Какво ще ми препоръчаш?

- Де да знам. Какво ти се иска - да се извисиш, или да паднеш ниско, да се размажеш в земята. 

- Определено да се размажа. 

- Вземи си текила. Чиста.  

- О, това наистина ще ме размаже. Не, по-скоро искам да се почувствам като да съм на горска поляна. Да ми е свежо. 

Замислих се. Всъщност не съм толкова по питиетата. Барманът се беше заслушал в разговора ни.

- Е? - кимнах му.

Той се усмихна.

- Ти си този, които дава нарежданията. - каза.

- Сам знаеш, ти си свободна душа. Изненадай ни. 

Барманът кимна и се завъртя. Набързо забърка нещо и го подаде на жената. 

- Мухито - каза тя, като отпита от коктейла. 

- Харесва ли Ви? Като в горска поляна ли се чувствате? - попита барманът.

- Хаха, почти.

Барманът сви рамене и се обърна към друг клиент. 

Обърнах се към жената. По челото ѝ бяха избили капчици пот.

- Като вакхарлийка си. Не се изненадвам, че искаш да си като сред горска поляна. Танцуваше като че си сама. 

- Чувствах се сама. Все едно нямаше никой.

- Често ли ти се струва така?

- Откакто приятелят ми ме напусна - да. 

Замълчах. Обгърнах помещението с очи. Беше пълно с хора, но все едно и да бях на Луната. Освен жената до мен не усещах никой наоколо. Може би само барманът присъстваше. Той беше долу на Земята, на радиото. А жената беше някакво извънземно, което току що ме бе попитало как се казвам.

- Как се казваш?  - извади ме от унеса ми жената. 

- Джо - излъгах аз. 

- Аха. Джо Шмо. Как се казваш?

- Роб. Ти?

- Ела. 

- Приятно ми е.

- Стои ли ти се тук?

- А къде да ходя?

- Имам едно малко местенце нагоре по улицата. С нергиле. Пуши ми се. Оказахме в апартамента ѝ. Не знам какво правих там. Бях пил алкохол на партито, в бара и после в апартамента ѝ. 

- Разбира се, човек има избор - каза тя. Бяхме говорили досега за приятеля ѝ. Бяхме в едностаен апартамент, в хола, към спалнята се стигаше през една полуотворена врата. 

- Защо го казваш?

- Човек има свободата винаги да избере.

 Е, сега. На загадки ли ще си играем, помислих си. 

- И какво избираш?

- Да се откъсна от призрака на мъжа, който ме остави. 

- Аха.  

Тя ме изгледа отгоре до долу. 

- Малко говориш. По-разговорлив беше преди.  

Свих рамене. Бях уморен. 

- Дойде тук. С мен.

- От любопитство. - Реших да откровеннича и аз на свой ред - С жена ми не се разбираме. Тя днес отиде с децата при родителите си. Май ще се развеждаме. 

Ела стана от стола си и отиде до прозореца. Надникна навън. Живееше на втория етаж в къща на тиха улица. Отвъд прозореца беше само студ и самота.

- Няма да се отървеш от спомена на приятеля си, ако спиш с женени мъже. Намери си някой, който да те обича. - казах ѝ добронамерено и станах от стола.  

- Както жена ти обича теб ли?

- Е, тя ме обича. Обичаше. - поправих се аз - Нещата се объркаха. Искам да се сприятелим с нея. 

- Странен подход имаш…Какво следва сега? Ще се правиш на отворен, ще си тръгваш или ще преспиме?

- Ех. Каква дилема. - Трилема, всъщност, помислих си и тръгнах към вратата на апартамента, която водеше към стълбището надолу. На прага се обърнах. Тя се беше облегнала на рамката на прозореца и ме наблюдаваше с усмивка.

- И какво точно е сън, и какво точно е шега? - казах ѝ добронамерено. 

По пътя до вкъщи в таксито, а и от ъгъла до нас, не можех да спра да мисля за танцът на жената, с която бях прекарал вечерта. Вихреното движение на тялото ѝ. Освободения ѝ дух. Образът, на тялото ѝ на музиката.

Бях пред къщата си след половин час. Валеше сняг. Идилия. Живеехме в малка къща, наели я бяхме. Ани, жена ми я беше намерила. Бяше я обзавела. На първия етаж беше тряпезарията с кухнята и хола, на втория спалните - нашата и стаите на децата. Сега те бяха при баба си и дядо си. С Ани се бяхме разбрали да говорим за брака си на следващиия ден.  

Леко забавих крачка в двора. Имаше някой у дома. 

Приближих се до вратата. Отвътре се носеше музика. Доста силна. Барабани, бас. Пинк Флойд. Името на песента ми убягваше. Заслушах се, мъчейки да си спомня.

Надникнах през прозореца на кухнята. Видях Ани, с глава облакътена на ръцете си. 

Мамка му, какво ли ме чакаше вътре? Какво можех да кажа и направя сега, бях толкова пиян. Отворих външната врата и престъпих смело напред. Звукът на китарата, барабаните и басът ме обгърнаха. Преминах през хола и влязох решително в кухнята. И там се задавих. Нещо ми стана, когато жена ми обърна очи към мен. Понечих да кажа нещо умно или смешно, но нищо, нищо не излезе от устата ми. 

В това време музиката се усили, ритъмът стана по-бърз и когато Роджър Уотърс заканително промълви: “Внимавай с тази брадва, Юджийн!” и започна да крещи, все едно го колеха си помислих, колко самотна и пуста беше по-рано къщата. Жена ми само ме гледаше и в очите ѝ имаше болка и зимата и студът отвън и студът между нас. Какво можех да направя? Започнах да крещя с Роджър, колкото глас ми държи и нещо ми напомняше за танцът на Ела в бара. Не можех да танцувам, но можех да крещя. И колкото повече крещях ми ставаше по-добре. Крещях докато не ми остана глас. Сигурно скъсах гласна струна. Гласът ми заглъхна с грак. Остана само музиката и жена ми срещу мен.  

Нейн ход...