И ние също трябва...
Оглушителен гръм и полет през рамката на прозореца... Крясъкът „Бягайте!“ и зелените очи, които нямаше да види никога повече.
Михаил се изправи рязко в леглото. Беше вече мъж, но вътре в него все още живееше тригодишното момче, което не спираше да сънува кошмари за онзи есенен ден преди близо двадесет години.
Тръгна към кухнята да си налее вода, за да успокои бясно препускащия пулс. В светлината на отворения хладилник видя сестра си.
- Пак ли? – попита го съчувствено, подавайки му чаша от шкафа.
- Отново.
Аля беше само на няколко месеца, когато ги взеха за заложници – тях и още над хиляда души. Тя не помнеше, но той да. Нея успяха да измъкнат, той остана с майка си и Катя под прицела на автоматите.
На следващия ден настъпи адът. Взрив, майка му го хвърли през прозореца и той побягна. Втори взрив и покривът погреба всички в стаята.
Александра го прегърна. Само това можеше да направи за него. Той помнеше, тя само беше чела и слушала за случилото се.
На коридора се чуха стъпки и двамата отидоха да видят кой е. Катина – изтърсачето в семейството. Носеше името като спомен за сестра им, която остана завинаги на седем. Въпреки че беше от друга майка, малката беше невероятно точно копие на Катя.
- Писка ми се. – измърмори сънено детето.
Михаил се засмя и светна лампата в тоалетната.
Life moves on and so should we...
