И това се случва

   Любовта ѝ бе ирационална, силна и опустошителна. Струваше ѝ се, че се разболява, че изгаря в огъня на това чувство. Винаги, когато се влюбваше, изпитваше някаква безтегловност, едно желание да преосмисли целия си живот. Струваше ѝ се, че в света няма нищо по-важно от нейното чувство, от усещането ѝ за красота, очарование и невъзможност да ги задържи. Едновременно с това в нея живееше страхът, че всичко ще бъде загубено, ще изчезне някъде в пространството и времето и тя ще остане със самотата още по-страшна отпреди, още по-убийствена и изгаряща всичките ѝ мисли.

   Калина се събуди с усещането за любов, любов по-силна от всичко. Не ѝ се ставаше, въпреки че денят бе започнал. Искаше да се завие презглава и да се наслади на чувството, което изпълваше душата ѝ. Но… най-после успя да стане и денят ѝ започна по правилата. Иван Иванов, нейният мъж, бе излязъл твърде рано. Тя знаеше наизуст програмата му. Сутрешен  крос, после работа в училището, имаше часове и в двете смени, а след това дълги изтощителни занимания върху проблема, по който работеше. Калина отдавна не го обичаше, животът им се бе превърнал в една рутина. Нямаха деца и причината беше той. Трябваше да си осиновят, но някак все отлагаха.  И когато беше загубила последната надежда за щастлив живот, се появи Явор. Като че някаква сила ѝ го изпрати в живота. Общителен, винаги усмихнат, пълен с идеи. Беше новият треньор във фитнес центъра, където ходеше Калина. Видяха се там и се харесаха. Любовта не подбира местата и ситуациите, в които може да те връхлети. Срещаха се в апартамента му и изпитваха опиянението, което носи една нова връзка. Първоначално тя имаше угризения, но съзнанието бързо отхвърля всякакви доводи, ако човек е щастлив и удовлетворен.

   Така изминаха шест месеца и Калина все повече се оплиташе в лъжи, когато обясняваше на мъжа си необичайните си закъснения. Но се случи това, което не очакваше. Оказа се, че ще има дете. Направи тест, ходи на лекар и наистина беше бременна. Реши, че трябва да се разведе. Повече не можеше и не биваше да лъже Иван и силно се надяваше с Явор да се съберат, затова с нетърпение очакваше срещата с него.

   В четиринадесет часа тя беше пред блока му и му звънна на телефона. Явор видимо се зарадва, като я видя, и я покани да влезе.

   –Изглеждаш все по-красива!

   –Благодаря ти! Надявам се! Но трябва да говорим…

   Явор я погледна въпросително:

   –Какво има, мила?

   –Чакам дете – буквално изстреля думите Калина.

   –От мене?

   –Та от кого друг… Мъжът ми не може да го създаде.

   Явор гледаше с празен поглед към нея и тя усети със сърцето си, че не се радва, че нещо го спира да изрази отношение.

   –Не го искаш? Бъди искрен, за мене е важно.

   –Не, не е това. Искам го, но не мога да ти обещая нищо.

   –И защо? Ще се разведа с Иван.

   –Аз също съм обвързан. Не живея с жена си, но официално нямаме развод.

  Калина прехапа устна. Беше крил от нея този факт.

   –Вероятно имаш и дете?

   –Имам дъщеря.

   –Искаш ли да се разведеш?

   –Виж какво аз… Още не съм готов на тая стъпка.

   –Разбирам – тихо произнесе Калина и стана да си ходи.

   –Калина, аз…Какво мислиш да правиш?

   –Просто си ме лъгал. Проблемът вече си е само мой. Сбогом.

   Тя отвори вратата и си тръгна. Отново чу, че я извика по име, но това не я накара да се обърне. Страхливец! Буря витаеше в душата ѝ, но беше доволна, че сдържа чувствата си пред него. Сама съм си виновна. От друга страна аз искам детето, искам го с цялата си душа и сърце. Силно се надявам да прилича на мен. Ще направя всичко възможно да расте щастливо и ще му осигуря прекрасно бъдеще. Сълзите се стичаха по бузите ѝ. Вече на улицата тя извади кърпичка, не можеше да ходи така. Изтри сълзите и опита да се овладее. Първо трябва да се разведе, не може да лъже повече Иван. Всъщност той е на светлинни години по-благороден от Явор. Колко много би се радвал да има свое дете. Щеше навярно да я носи на ръце. Как бе допуснала да охладнеят отношенията им. Но вече е късно… Отново се разплака. Една жена я загледа и попита може ли с нещо да помогне.

   –Не, добре съм, благодаря Ви! Всичко е наред.

   Ускори ход. Веднъж да се прибере и да се наплаче.

   Отключи апартамента и буквално влетя в хола. Заплака неудържимо, но се оказа, че не е сама. В саята влезе Иван.

   –Ти нямаш ли часове? – изхлипа Калина.

   –Взех ги по-рано, има разместване в програмата. Но какво ти е?

   –Нищо.

   Той се приближи и я прегърна.

   –Скъпа, ти плачеш.

   Тя мълчеше, но продължи да плаче. Вече не правеше опит да прикрива това.

   –Успокой се! Ще говорим по-късно!

   Тези думи, като че ли я върнаха към действителността.

   –Искам развод!

   –Как? Защо? Толкова ли ме мразиш?

   –Не те мразя. Прости ти няма да ме искаш след случилото се.

   Той замълча и се загледа в разплаканото ѝ лице.

   –Разказвай! Знам, че нещата между нас не вървяха и навярно съм виновен и аз. Не ти обръщах достатъчно внимание.

   Калина пое въздух и му разказа истината. Той трябваше да знае, не можеше да си тръгне така. Чувстваше се унизително, но му разказа всичко.

   След разказа настъпи пълна тишина. Тя нямаше какво повече да каже, а той стоеше замислен, навярно не беше очаквал от нея всичко това. А може би я презираше. Тя стана и започна да си събира багажа. Ще отиде, където и да е, само не тука при този човек, когото беше предала, разочаровала до крайна степен.

   –Къде отиваш? Пак ли при него?

   –Не отношенията ми с него приключиха.

   –Тогава остани!

   –Ти сериозно ли?

   –Напълно сериозно. Аз искам това дете и ще му бъда най-добрият баща. Не е важно на кого е агнето, а в коя кошара блее, казват хората. 

   –Но аз… Аз не заслужавам това.

   –Ти винаги си искала да бъдеш майка. Така че… Остани!

   Тя се приближи и го прегърна. Иван я отстрани внимателно. Виж какво, трябва ми време да свикна със случилото се, но бъди сигурна, че желая детето и не искам да напускаш живота ми.

    –Благодаря ти! – Калина се отпусна на дивана, заплака отново, но някак ѝ олекна и неусетно заспа.

    Когато се събуди, видя, че Иван я беше завил. Беше спала продължително, сякаш беше взела нещо за сън. Навън отдавна беше тъмно.

    Вратата се отвори и Иван ѝ каза:

    –Хайде, скъпа! Приготвил съм вечеря. Сега трябва да се храниш разнообразно и балансирано.

                                                                 Мария Мустакерска