Пети март, 2016 година. Осемнадесет часа и двадесет и една минути.
Втренчила съм се в белия лист като хипнотизирана и докато в мен се надбягват думи, емоции, липси и наличности, единственото, с което ми хрумна да започна, е датата и часа. Това, което ме кара да онемявам, пак ми е на гости. Същото, което действа като защитна реакция винаги, когато се сблъскам с нечий решителен отпор относно моите разбирания за нещата от живота. Защото хората не приемат погледа през чужда призма. И защото Гьоте винаги е актуален*.
Съзнанието ми препуска през вихрушката от емоции, която е обзела цялото ми същество. Всякакви. Хубави, лоши, ужасни. Притъпявани, потискани, забравяни. Криещи се под езика, чакащи само да отпусна захапка, и да излязат навън. Но аз, така или иначе, вече не ги искам.
Защото горчилката непрекъснато се наслагва и цялото всекидневно разочарование ме удря през лицето като камшик. Защото не искам да се превръщам в хамстер, който се надбягва с колелото на рутинното ежедневие. Защото къ ...