Пети март, 2016 година. Осемнадесет часа и двадесет и една минути.

Втренчила съм се в белия лист като хипнотизирана и докато в мен се надбягват думи, емоции, липси и наличности, единственото, с което ми хрумна да започна, е датата и часа. Това, което ме кара да онемявам, пак ми е на гости. Същото, което действа като защитна реакция винаги, когато се сблъскам с нечий решителен отпор относно моите разбирания за нещата от живота. Защото хората не приемат погледа през чужда призма. И  защото Гьоте винаги е актуален*.

Съзнанието ми препуска през вихрушката от емоции, която е обзела цялото ми същество. Всякакви. Хубави, лоши, ужасни. Притъпявани, потискани, забравяни.  Криещи се под езика, чакащи само да отпусна захапка, и да излязат навън. Но аз, така или иначе, вече не ги искам.

Защото горчилката непрекъснато се наслагва и цялото всекидневно разочарование ме удря през лицето като камшик. Защото не искам да се превръщам в хамстер, който се надбягва с колелото на рутинното ежедневие. Защото късно вечер не се чувствам просто уморена, а съсипана, без капка удовлетвореност.  Защото писва. Да си някъде, където знаеш, че не принадлежиш. И не искаш (о, за Бога, наистина не искаш) да принадлежиш. Не пасвам. И се чудя, дали просто не съм липсваща част от друг пъзел.

Започваш да търсиш проблема в себе си. Четеш литература за самоусъвършенстване с хилядите банални фрази, но никога не се замисляш, че може би не ти си сбъркания. И докато кротко си четеш книга, която те учи,  че  „и това ще мине“, то наистина минава. Чакаме лошото да свърши, а свършва самият живот. И минават десетилетия, докато осъзнаеш, че ти не си гарата, а влака. И, ако ти не избереш маршрута, някой друг ще го направи вместо теб.

Осъзнаваш как чакането е запълнило по-голямата част от живота ти. А след това се хващаш като удавник за сламка за всяка възможност. Пишеш книга за пропиляния си живот. Пък дано някой я прочете и се вслуша в думите ти. И ти се иска да разтресеш раменете на 20-годишното си Аз и да изкрещиш в собственото си лице, че ако чакаш твърде дълго, свикваш. “Искаш ли да влезеш в редиците на средностатистическия хомо сапиенс? Искаш ли да бъдеш цифра? Искаш ли животът ти да премине в пълно отегчение? И искаш ли наистина вечер да се успокояваш, че „и това ще мине“?”

Не искаш.

Колко просто звучи  всъщност. Както всичко, погледнато отстрани. Все на другия му е по-лесно. Да лепим етикети е в реда на нещата. Истински спорт. Мислено подреждаме хората в колони на Щастливци и Нещастници… И все чуждото ни избожда очите. 

Не искам етикети. Нито да сортирам хора като добитък. Не искам сутрин да се събуждам с „Пак ли?“ и вечер да си лягам с  „И днес оцелях“. Не искам времето ми да изтече, докато се боря за чужда кауза. Кауза, която не подкрепям. Нито някога ще подкрепя. Не искам да съществувам.

А да живея. Искам щастие. Искам удовлетвореност.  Без коловози. Далече от познатата до болка матрица. Без отегчение. Без злоба. Без омраза. С ентусиазъм. С любов. За моята кауза.

Искам да редя собствения си пъзел. Защото, въпреки многото липсващи части, съм намерила най-важната: Частта, която осмисля всички останали липси.

И в крайна сметка, понякога „и това ще мине“, може да ти коства твърде много време. А то винаги излиза скъпо, когато е пропиляно.

*”Ако знаехте колко рядко ви разбират правилно, щяхте по-често да мълчите.”Гьоте