И тя си отиде...
2 min reading
И тя си отиде. Както всички край мен си отиват, макар и не завинаги... Мразя
разделите, с всяка такава по частица от мен умира. Беше хубав ден, получих
обаждане - "трябва да се видим задължително". Учудих се, никога не бе ми
говорила така. Реших, че нещо наистина сериозно е станало... Така и беше. Тя
заминаваше, разбрах по-късно вечерта като се видяхме, но нищо не бе както
обичайно, тя беше различна от момичето, което познавах - малко надменна вече,
може би... Имаше основание. Излезнахме по женски, както се казва... Понапихме
се, свалихме две гаджета, на които обаче знаехме, че повече няма да чуем или
видим, но дойде време да се разделим с нея, тя отиваше там, в града, за който
избягвам да мисля, за дълъг период, без сигурност дали ще се върне изобщо
отново. Поредната, бягаща от реалността тук, но отиваше там някъде в друга и
далечна. Загубих поредния човек, на когото държах и държа, и тя избяга от живота
си. Вече едва ли някога ще се видим, но спомена за нея ми е ясен, сякаш беше
вчера, а мина доста време. Вече пораснах, тя винаги казваше, че не съм. И все
пак, когато свикваш да губиш тези, които обичаш по независими от теб
обстоятелства, изпадаш в пълна апатия и се наслаждаваш на красивата самота и
оставаш с най-верния си приятел, който никога няма да изгубиш - себе си. Хората
си отиват, никой не се връща... И тя няма да се върне, остават спомените и
горчилката, която за момента е прясна и трудно се пие... В очакване на
следващата ми раздяла с него... просто усещам безразличие и виждам само мрак и
сивота, оставам си самотна душа... Много важно, не е време за самосъжаление.
Основната ми идея беше, че ненавиждам моментите, когато пътищата се разделят, а
те винаги идват. Усеща се само празнота и липса. На всеки се е случвало и ще се
случи... Но тя... ще ми липсва, обичах я, обичам я, беше ми като сестра... А
другата тази преди нея... още не съм я прежалила... но все едно... ще се трупа
негативен опит, той учи на много неща и помага... в повечето случай. Довиждане,
скъпа, незабравима моя част от огледална душа. Но огледалото май скоро ще се
счупи... времето ще покаже и ще излекува, но не в този живот... И аз ще си отида
някога и ще я видя в следващия живот може би... Може би - сиво безличие и празна
глава без очи и усмивка...
разделите, с всяка такава по частица от мен умира. Беше хубав ден, получих
обаждане - "трябва да се видим задължително". Учудих се, никога не бе ми
говорила така. Реших, че нещо наистина сериозно е станало... Така и беше. Тя
заминаваше, разбрах по-късно вечерта като се видяхме, но нищо не бе както
обичайно, тя беше различна от момичето, което познавах - малко надменна вече,
може би... Имаше основание. Излезнахме по женски, както се казва... Понапихме
се, свалихме две гаджета, на които обаче знаехме, че повече няма да чуем или
видим, но дойде време да се разделим с нея, тя отиваше там, в града, за който
избягвам да мисля, за дълъг период, без сигурност дали ще се върне изобщо
отново. Поредната, бягаща от реалността тук, но отиваше там някъде в друга и
далечна. Загубих поредния човек, на когото държах и държа, и тя избяга от живота
си. Вече едва ли някога ще се видим, но спомена за нея ми е ясен, сякаш беше
вчера, а мина доста време. Вече пораснах, тя винаги казваше, че не съм. И все
пак, когато свикваш да губиш тези, които обичаш по независими от теб
обстоятелства, изпадаш в пълна апатия и се наслаждаваш на красивата самота и
оставаш с най-верния си приятел, който никога няма да изгубиш - себе си. Хората
си отиват, никой не се връща... И тя няма да се върне, остават спомените и
горчилката, която за момента е прясна и трудно се пие... В очакване на
следващата ми раздяла с него... просто усещам безразличие и виждам само мрак и
сивота, оставам си самотна душа... Много важно, не е време за самосъжаление.
Основната ми идея беше, че ненавиждам моментите, когато пътищата се разделят, а
те винаги идват. Усеща се само празнота и липса. На всеки се е случвало и ще се
случи... Но тя... ще ми липсва, обичах я, обичам я, беше ми като сестра... А
другата тази преди нея... още не съм я прежалила... но все едно... ще се трупа
негативен опит, той учи на много неща и помага... в повечето случай. Довиждане,
скъпа, незабравима моя част от огледална душа. Но огледалото май скоро ще се
счупи... времето ще покаже и ще излекува, но не в този живот... И аз ще си отида
някога и ще я видя в следващия живот може би... Може би - сиво безличие и празна
глава без очи и усмивка...
© Виктория Минева All rights reserved.
