Игра на зарове- 3 ( последна част)

- Тук почиват моите родители...В един гроб ги погребах...- Покапаха сълзите на Кремена.

От мраморния паметник лицата на създателите ѝ ме гледаха така, сякаш никога не бяха си тръгвали от живота.

Прегърнах я мълчаливо. Дори за миг се почувствах виновен...Защото, кой бях аз да оплаквам пропилените си години, когато тя, моята любима, бе изгубила всичко?

  В този миг на безкрайна тъга в душата ѝ, знаех, че нейната болка е много по- силна от моята глупост на доверие в някого. От глупостта на целия свят...

Аз все още имах живота си, мечтите си... Живот, в който Кремена бе неделима част от него.

Обичах я, Господи! Колко много я обичах! Сърцето ми я искаше.

Бях убеден в чувствата си...Бях наясно- в този миг съдбата ме бе провокирала, уморена от играта на зарове...Искаше от мен аз да хвърля печелившия зар...Точно в този миг!

  -Обичам те!..- Простена душата ми.

  Кремена се сгуши в мен и застина в прегръдката ми.

Това бе нейният отговор на моите чувства.

   Не мина и седмица, когато госпожа Арсова ни потърси. Твърдеше, че трябва спешно да отпътуваме за Прага, и че предложението ѝ не търпи друг отговор, освен положителния.

Нямахме никаква представа за какво се касаеше толкова наложителното ни присъствие, но я послушаме.

 Уговорихме се къде ще ни чака и таксито ни остави в центъра на Прага.

После тримата влязохме в кантората на нотариуса......Госпожа Хашкова бе направила своето завещание. Последното ѝ желание бе домът ѝ в Храдец Кралове да бъде дарен в полза на сираците, а пекарната поверяваше в моите ръце, в тези на Кремена, и на Евдокия Арсова...

Кремена се разплака и стисна ръката ми. Знаех колко бе привързана към възрастната чехкиня. Бе ѝ споделила болката си, бе търсила съвети за всевъзможни неща, и вероятно бе открила в нея онова майчинско  съчувствие, което безвъзвратно бе изгубила.

А аз бях колкото развълнуван, толкова и объркан.

Завещанието на госпожа Хашкова ме отдалечаваше от мечтата ми да се завърна в България и да продължа напред там.

Бях убеден, че на мое място, друг не би се поколебал да остане завинаги, да устрои живота си в чужда страна, но аз жадувах завръщането си...

Преминал през изгнанието на затвора, не бих си позволил да попадна в онова състояние, в което спокойствието и  сигурността са достатъчни, за да се почувства човек истински щастлив...

Споменът за моите застаряващи родители ме теглеше към родното. При тях, и при мечтата ми... Собственото ми благополучие не бе достатъчно, за да направя решителния избор да остана зад граница.

  Близо година тримата споделяхме отговорности и задължения. Евдокия Арсова бе изключително начетен и лоялен съдружник. Пекарната бе почти половината ѝ живот. 

Един ден оставихме всичко в ръцете ѝ и отказвайки се от дела си, който тя обезвъзмезди, се прибрахме в България.

Седмица преди да отпътуваме посетихме родния град на Регина. 

Беше ни разказвала за детството си и Орлице*, за тучната зеленина, опасала  този символ на родния си град.

  Стояхме на брега, взирайки се в тихите води на реката, знаейки, че се прощаваме с един незабравим период от живота си...

Ято бели гълъби изпърха над нас и потъна в синевата.

Кремена вдигна поглед и очите ѝ се напълниха със сълзи.

  В този миг и двамата знаехме, че нашата покровителка ни се усмихва от някъде, и сякаш за последно духът ѝ се сбогува с нас.

След две години...

  Поглеждам се в огледалото и се ядосвам на несръчността си. Пак съм оставил няколко косъмчета на брадата си. Винаги бързам сутрин. Искам да отида на работа преди служителите си. Понякога имам чувството, че те изпитват същото удоволствие от работата, колкото и аз. Знам, че им харесва  кокетната пицария на "Кьошетата", която отворих преди година и половина. Душата си оставих в нея, докато осъществявах мечтата си.

Излизам от банята и бързам към детската. Имам ритуал всяка сутрин...

Към Павел, който кротко спи в кошчето си.

  Винаги има нещо странно, нещо почти невидимо, което усещаме с неземни, необясними сетива. В онзи момент, когато осъзнаваме, че животът е хвърлил печелившия си зар за нас.

Любувам се на спящия си син и чувам трясъка на сълзата, паднала в пролуката на отворената врата.

Вдигам поглед, и се усмихвам на Кремена. Знам, че плаче от щастие и мислено благодаря на съдбата... Заради Светлината, която ме е споходила, за да продължим пътя си заедно.

  Нашият син невинно се усмихва в съня си, а аз за пореден път се заричам пред него да го закрилям от всичко в този пълен с опасности живот. 

Заради щастливия зар, който ми го отреди!

Край!

Орлице*- река в Чехия, до Храдец Кралове