- Тук почиват моите родители...В един гроб ги погребах...- Покапаха сълзите на Кремена.
От мраморния паметник лицата на създателите ѝ ме гледаха така, сякаш никога не бяха си тръгвали от живота.
Прегърнах я мълчаливо. Дори за миг се почувствах виновен...Защото, кой бях аз да оплаквам пропилените си години, когато тя, моята любима, бе изгубила всичко?
В този миг на безкрайна тъга в душата ѝ, знаех, че нейната болка е много по- силна от моята глупост на доверие в някого. От глупостта на целия свят...
Аз все още имах живота си, мечтите си... Живот, в който Кремена бе неделима част от него.
Обичах я, Господи! Колко много я обичах! Сърцето ми я искаше.
Бях убеден в чувствата си...Бях наясно- в този миг съдбата ме бе провокирала, уморена от играта на зарове...Искаше от мен аз да хвърля печелившия зар...Точно в този миг!
-Обичам те!..- Простена душата ми.
Кремена се сгуши в мен и застина в прегръдката ми.
Това бе нейният отговор на моите чувства.
Не мина и седмица, когато госпожа Арсова ни по ...