Игра на зарове- 1

Игра на зарове- 1

  Зад стените на затвора времето не съществува. Живее в друго измерение, кикоти се мазно и лукаво, само за да напомни за себе. Да те накаже още веднъж!

 Чувах го как кряска самодоволно от ъглите на миналото и злорадства- за онова, което дори Бог няма силата да промени.

 Учудващо е, че колкото по- малко ми оставаше "на топло", толкова повече се смаляваше вниманието ми към пропилените години.

  Поглеждах към вратата на килията и някак с надежда се усмихвах в себе си....Човек никога не знае какво се крие зад една затворена врата, но аз знаех!  Свободата е там!

  Убедих се, че животът е игра на зарове!  Белязан си с правилата ѝ в изборите, които правиш- на приятели, професия, среда, пътища, любов...

   Влязох на деветнадесет и имах мечти. Исках да стана юрист. И сигурно щях да бъда, ако не беше Камен.

Съдбата хвърли губещия зар за мен, 

лутах се и мислех, че вече е късно за всичко. Калта бе изпълнила душата ми, свлечена в клоаката на живота...

  Не знам дали щях да оцелея, но съм благодарен на упованието, което намерих -в книгите. Изчетох сигурно два вагона литература между противните затворнически стени. И някак бързо възмъжах... Осъзнах че може да накажат тялото ти, да храчат в душата ти, да те клеймят несправедливо, и да изкупуваш греха на друг...Но не могат да убият духа ти...

Преди години...

   - Няма да се бъхтам, братле! Не съм за това!...Само да го нямаше онзи охраняем фотоволтаичен парк, дето изникна на билото в западния край на града.- Очите на Камен следяха всяка моя реакция.

Израснахме заедно. Свърза ни любовта към бокса. Още щом срещнах погледа му в залата, разбрах че от едно тесто сме замесени, толкова очебийни бяха приликите между нас- приличахме си визуално, бяхме връстници с една и съща любов към спорта, с едни и същи мечти.  Дори едно и също момиче харесвахме за кратко. Разделяше ни единствено материалното състояние на семействата ни.

  В малкия град е много трудно да скриеш истинската си същност, а новините се носят по- бързо и от скоростта на светлината.

  В началото не се замислях за разликите в житейския статут на семейството си и това на Камен. Когато поотраснах разбрах, че отговорът е в една дългогодишна страст на баща му -иманярсвото.  

  Господин Методиев- Жълтицата бе отявлен търсач на артефакти, а моят приятел бе наследил интересите на баща си. С часове ми разказваше за търсенията на родителя си, упорито вярваше, че големият "удар" предстои...Знаеше, че един ден ще стане много богат. 

- Идваш ли с мен, Вергиле? Както говорихме...При парка, тази нощ.- Впери поглед в мен Камен. 

Не очаквах толкова рано този въпрос.

- А изпитите? Първият кандидатстудентски е след седмица. Нека поне...

- Стига, де. Може и да не ти се наложи да учиш...Право!- Някак пренебрежително  изпъна главата си назад приятелят ми.

- Това е мечтата ми, Камене. Нека да го отложим за по- късно...

Той се усмихна едва доловимо:

- Приятел ли си ми?!... След седмица охраната ще е усилена. Сега има някакъв чичка, дето като си пийне две ракии, и захърква в бунгалото... Това е шанс, Верго! Знам точното място, нося картата. 

"Какво пък толкова?! Ще отида с него и за има- няма и два часа сме приключили." Кимнах в знак на съгласие.

Малко след полунощ се упътихме към парка.

- Не искам нищо от теб, Вергиле... Само малко светлина, когато задминем бараката и минем отзад. Дръж фенера. Е, и за сака с инструментите ще ми помогнеш.

-  А кучето? Камерите?

-  Спокойно! - Усетих как Камен се усмихна в мрака.- Кучето от днес е при Свети Петър. Колкото до камерите...И това съм проучил. Ти само ще следваш стъпките ми.

Незнайно защо усетих спокойствие и сигурност, която никога до сега не ме бе спохождала.

След минути се промъкнахме под мрежата, която опасваше парка. И за това беше помислил Камен. Отворът бе зейнал под нея в късния следобед преди да пристигнем.

Доближихме фургона на пазача и първите дъждовни капки се спуснаха върху ни.

- Дай ми сака!- Шепнешком протегна ръка зад гърба си Камен.

Щом заобиколихме  фургона, поехме на изток. Една светкавица раздра простора и тътенът ѝ гръмовно отекна по билото.

В този момент видях фигурата на мъжа. Като от нищото изникна между соларните клетки. Явно бе тръгнал да обходи обекта...Изкряска нещо и различих насроченото към Камен оръжие. После видях как приятелят ми се свлече на земята. Изстрелът проехтя, и някак закономерно се сля с гръмотевичния трясък...

Беше кошмар, в който последователността сякаш изгуби логиката си.

- Вземи, вземи сака и бягай. Добре съм. Идвам!- Проехтя в нищото гласът на приятеля ми.

Поколебах се, а Камен изкряска:

 - Идвам! След теб съм.

Грабнах мокрия сак и хукнах, сякаш идвайки от друг свят. Затворих се в стаята си и дръпнах ципа. Усетих студените капчици пот по челото си и бавно извадих пистолета измежду сгъваемите кирки.

" Защо не ми каза, че имаш оръжие, приятелю?!"- Завибрираха невроните в мозъка ми.

Има мигове, в които е късно за всичко. 

Неизтрезнял от стреса на преживяното вече пътувах в патрулната кола към ареста. С прословутия сак и оръжието, което бе простряло пазача, и което  носеше моите белези. 

Услужливо промъквайки се в платнения сак, поройният дъжд грижливо бе измил всички отпечатъци на Камен. 

  Дълго време живеех извън реалността...

Родителите ми не бяха богати,  бъхтаха се в частни фирми за пари, които никога не стигаха... За разлика от Жълтицата- човек с много възможности и приятели от най- висок ранг в обществото.

Нямаше сила на земята, която бе способна да го спре да извади сина си от кашата, която бе забъркал...

Бях изкупителна жертва на гнилия и прояден от корупция цирей, наречен някаква система за справедливост. Обжалвах напразно присъдата си. Бях един обикновен човек, жигосан в началото на житейския си път. Прекършен, омерзен и низвергнат- в една игра на

зарове, в която осъзнаването идва късно...

  Със скоростта на невестулка, за части от секундата Камен се бе снишил пред пазача в онази злокобна нощ...Учеха ни на изкуството да бъдеш бърз в бокса, ако искаш да не те изненадат и да затворят поне едно от двете ти очи. 

 Моят приятел предвидливо бе паднал на земята и бе натиснал спусъка по- бързо от въоръжения мъж...

 Бе пъхнал оръжието в сака, и отпращайки ме бе избягал, изоставяйки простреляния пазач, търсейки закрилата на тъмнината...Закрилата на родителя си, който да информира властите...

Защото "неволният свидетел"- моят приятел трябваше да бъде на свобода, невинен, жив...

Камен бе "затворил" и двете ми очи...

Свобода! Невинност!

В затвора всички твърдят, че са невинни! В странно същество се превръща човек, попаднал зад решетките. Навън може и да признае вината си за нещо, но "на топло" винаги е невинен. Може би точно в моментите на това твърдение осъзнава колко тежи свободата... Защото я жадува повече отколкото струва животът му!

Горчеше ми! Освен книгите, нищо не ме радваше...Дори смаляващото се време до свободата ме плашеше.

 Чувах от по- възрастните осъдени, че затворът приличал на казармата- завързваш приятелства за навън и завинаги. Аз нямах такива нагласи, отбягвах всякакви контакти.

  Единствено посещенията на току- що завършилата психоложка ме караха да се усмихвам бегло.

 Кремена- изключително разумна и предпазлива, странна жена, която често обичаше да споделя с мен. Казваше, че почти няма приятели, че е интровертна и затворена, че обича книгите. Забелязах, че се облича повече от скромно. Разкри ми, че пише поезия и предпочита компанията на животните.  Почти никога не обсъждаше човешките пороци и грехове, които професията ѝ и даваше в изобилие. Мислех, че на моменти дори нарушаваше най-важното правило, което трябваше  да спазва- да се старае да не установява лична връзка с никого от затворниците. 

- Исках да уча, преди да вляза тук. Сега вече е невъзможно, късно...- Споделих ѝ един следобед..

Знаех, че мечтата ми да облека тогата бе безвъзвратно изгубена, но с течение на времето осъзнах, че сърцето ми иска да върне пропиляното време. Иска реванш за не- случилото се и жадува градивното- онова, което ми бе отнето.

- Винаги можеш да направиш крачката напред.- Някак равно и уверено ми отвърна тя.

 После се извини, че се налага да излезе, защото дори не била закусвала, и трябвало да бърза към близката пицария.

Усетих вкуса на топла пица в устата си и преглътнах инстинктивно.

Пицария! Сигурно е прекрасно да утоляваш глада на хората.

  Изпращайки с поглед плавната походка на Кремена вече знае с какво искам да се занимавам един ден. 

От този миг имах правдивия смисъл да продължа. Имах мечта и бях повярвал, че всичко в този живот е временно. Като самия него. Че гадорията му е парадоксално нищожна, когато не ѝ се поддадеш, когато имаш воля и сърце да ѝ се опълчиш.

И когато не ровиш в миналото...

Имаше моменти в които кроях планове за отмъщение. Исках моята лична справедливост... Нокаут за виновниците. Но Кремена ме връщаше на земята, повтаряйки, че съдбата винаги има планове за нас, с решения много по- справедливи от човешките...И беше права. 

Страстта на моят приятел и баща му ги бе отвела в покрайнините на Одрин.

- Не прощават!- Кимна Кремена при поредното си посещение.- Подсъдими са. Там.

Знаех какви са законите в мюсюлманския свят. От книгите, и не само.

И бях наясно, гниейки несправедливо в единно наказание, създадено от човеците, че най- тежкият затвор е да робуваш на низките си страсти.

 Оценявах високо лоялността на Кремена. Осъзнавах колко трудно е някой да ти повярва, когато вече си заклеймен! Когато си сигурен, че никой няма доверие в теб, защото си престъпник, захвърлен някъде си...Болезнено ясно ти е, че никой не се интересува от теб.

Единствено осъзнаването, че имаш време пред себе, независимо как са те  напъхали в помията, ти дава светлина в тунела...Осъзнаваш, че по- важна е идеята, с която е дарен живота ти, по-значима от всички зандани на земята.

В този миг на промисъл започваш да мечтаеш за бъдещето, което си убеден, че заслужаваш... Проумял си, че човек не може да бъде друго, освен онова за което е изпратен от Създателя си... Започваш да се чувстваш над нещата, над човешките потайности и грешки, които ти се виждат нищожни...Защото си станал част от промисълта на нещо много по- значимо от хорските въжделения, мъдрости и опит...От силата, която те движи напред.

Край на първа част