Той не беше нито адвокат, нито икономист, нито инженер. Не беше нито медик, нито художник, нито учител. Той беше Играч с главно И, защото освен професията, това бе и името му. И то какъв... чаровен и умел актьор, чиито думи, колкото и повърхностни да бяха, пак привличаха многобройна публика... За разлика от повечето хора, той не събираше пощенски марки, календарчета или капачки от бира. Той колекционираше играчки. Всички толкова красиви и нежни, но развалени. Не можеха да пеят, да светят или да се мърдат. Главната им жица бе прекъсната и сега седяха зад прозрачното стъкло в шкафа на този младеж смирени, безмълвни и наблюдаваха ежедневните постановки в този театър.

 И ето че вратата на стаята за пореден път се отваряше. Той влизаше с новото си завоевание, новата си играчка. И всичко се повтаряше – същите нежни фрази, измислени от толкова ловък поет, на които и малко дете не би се вързало, но толкова умело поднесени, че и най-големият скептик не би им устоял... Същите докосвания, от които хиляди тръпки минават през цялото ти тяло, същата чаровна усмивка, която те кара да забравиш всичките си съмнения... И след като и тази играчка минаваше през леглото му, моментално бе захвърляна в шкафа... използвана, гола, разпокъсана по шевовете, безжична... И сядаше и тя някъде там сред другите и наблюдаваше същия изтъркан спектакъл на този велик актьор ден след ден.

  „В живота всичко се връща...” – мислеха си играчките. Някой ден щеше да се появи тази, която ще го разиграва, ще го използва, ще го накара да тича след нея, тази, която ще го подлуди, ще отнеме най-силните оръжия на този Играч – чарът и усмивката му, ще прекъсне главната му жичка и ще го захвърли в шкафа си.

 И този ден наистина дойде. Младият Играч отново влезе в стаята си с новата играчка, която привидно по нищо не се различаваше от другите. Пусна романтична музика, запали свещите, поднесе шампанско и заговори сладкодумно. Но като че ли тя не го слушаше особено внимателно.

- И двамата знаем, че не съм тук, за да си говорим. – усмихна се тя, сложи ръка на устата му и го целуна. Хиляди тръпки преминаха през тялото на актьора. Нещо ново, непознато. Свещите изгаснаха и двамата се потопиха в уютната тъмнина.

На сутринта той отвори очи и установи, че малката му играчка не бе до него. Беше си отишла. Но защо? Нощта бе толкова прекрасна. Стана, наплиска лицето си, направи си кафе и погледна телефона. 0 пропуснати повиквания. Това не му се бе случвало никога на сутринта след такава нощ. Не знаеше какво трябва да направи. Да ù звънне ли, или да се направи на безразличен и да изчака тя сама да дотича при него, а това щеше несъмнено да стане... Минаха няколко дена, но обаждане все още нямаше. Реши да ù звънне. Може би нямаше номера му. Даваше свободно... Може би се къпеше или спеше, или тичаше в парка, или просто телефонът бе в другата стая. До вечерта тя не отвърна на обаждането му и той реши да отиде до тях. Изпитваше това първично чувство, че трябва да я притежава тук и сега... Почука няколко пъти на вратата, отдръпна се леко и моментално сложи чаровната усмихната маска на лицето си. Вратата се отвори.

-          О, здравей... не те очаквах.

-          Не отговори на обажданията ми, притесних се, че може нещо да ти се е случило. - и понечи да влезе, но тя го спря.

-          Добре съм, но в момента не е удобно. Защо не поговорим утре на обед?

-          Добре. Ще те взема в 1. – и понечи да я целуне, но тя се отдръпна.

Странно. Може би беше болна и не искаше да го зарази. Това обясняваше и защо не го пусна вътре... На другия ден Играчът отиде у тях, но никой не му отвори. Явно беше забравила за уговорката им и бе излезнала да хапне нещо набързо. Седна във фоайето на входа и зачака. Но тя не се появи. Остана да спи там, но на другия ден отново я нямаше. Когато на третия ден тя си дойде, актьорът се спусна след нея като малко кученце, готово да направи всичко, само и само да получи една ласка от стопанина си. Казваше ù колко я обича, че това чувство е ново за него, но чувства, че не може да живее без нея. Но тя не му обърна внимание. Каза му, че не ù е до сериозна връзка в момента, но може би след време... можеше да бъдат заедно. И той седна смирено на чергата пред вратата ù и зачака, без да осъзнава как се е превърнал от Играч в играчка... използвана, гола, разпокъсана по шевовете, безжична.