Имало едно Време - Ти и Океана
- Смял ли си се през сълзи?
- Ти, сериозно ли питаш?
- Да ти приличам на несериозен човек?
- Не, но ми приличаш на твърде сериозен.
- Сериозно?
- Сигурен съм!
- Колко сигурен?
Вглеждам се в изумените очи на Ти и се опитвам да оправя нещата, които неизвестно за мен, кога, как и колко са успели обстоятелствата да объркат. Не разбирам много от хора и взаимоотношения. Моята специалност е да не разбирам нищо извън себе си. Да го оставям да плува по повърхността и понякога да го допускам до дълбините си, като внимавам човешкото да не остава задълго там, защото ще умре. Въпреки кислородните апарати и изобретенията за плуване под и над вода, никой не може да ме вдиша и задържи в дробовете си, колкото и да разправя, че ме Обича. Побирам се в шепата на милувката, но изтичам между пръстите ѝ. Такава ми е съдбата.
- Е, смял ли си се? – настоява Ти.
Въздишам и обвивам вълнението си около крехката ѝ фигурка. Ти плаче и се смее едновременно. Сълзите попиват в усмивката, усмивката ръждясва от сълзите, а къдриците ѝ отпиват от солта на прегръдката ми. Точно сега бих искал наоколо да се навъртат обитателите на целия ми свят, с тяхното вечно движение и изумително самообладание.
- Благодаря ти! – преди да си тръгне, прошепва Ти.
- Ще те очаквам.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
* Добре!*
