Винаги си ме удивлявал... Как винаги успяваш да намериш своя малък начин да ми покажеш, че ме обичаш...
С теб сме толкова различни... аз например мога да ти го кажа хиляди пъти, мислейки, че всеки път е единствен, че думите ми могат да изразят всичко онова, което чувствам... и най-важното - че може би от моята уста не звучат така банално и изтъркано... Бих могла и да задръстя пощата ти с моите чувства, от силни по-силни, неизбледнели от времето... Знам, дори когато не си го признаваш, че ти е интересно да ги четеш - всеки път оставаш изненадан и не знаеш от какво ще започна и докъде ще стигна... и същевременно съм ти толкова предсказуема - знаеш, че откъдето и да започна все някак неминуемо ще стигна до онова - най-силното и общо признание - "Обичам те". Цялата тази моя експанзивност предизвиква у теб усмивки, гледаш ме с блеснал поглед, с онази обич... така, както родител гледа своето палаво, но умно дете... Да, такива асоциации предизвикваш в мен... И като всеки родител има много неща, от които би желал да ме предпазиш, но като всеки мъдър баща знаеш, че забранения плод е най-сладък, и вместо да се бориш с грешките на любимото си дете, най-добре е да го приемеш, такова каквото е и да го обичаш с цялото си сърце...
Много пъти си ми казвал, как не одобряваш факта, че пуша ( а ти си непушач), молил си ме поне да ги намаля, поне да не пуша в твое присъствие, че се страхуваш за здравето ми, дори си ме заплашвал, че ако не взема мерки, ще си отидеш от живота ми... Е, това беше преди години... с течение на времето не изпълни нито една от заканите си, малко по малко успя да вникнеш в характера ми, в причините, в начина ми на живот... Казваш, че съм "корава кратуна" :)))  за всичко, във всяко едно отношение... и се научи да ме възприемаш ведно с хубавите и лошите ми страни, и да ме обичаш... въпреки това...
Случката, която си спомням, беше, как аз, като всеки закоравял пушач, вадейки цигарите, започнах да ровя истерично за запалка... Като всяка жена, в чантата ми може да се намери абсолютно всичко, но този път търсенето удари на камък... прерових навсякъде, обърнах я наопаки, готова бях на всичко, дори да запаля пожар, само и само да успея да запаля заветната цигара... От цялото ровене и нерви се изпотих, зачервих, а наум вече бях "поздравила" цялата рода на всяко от запалителните средства... През цялото време ти пак ме гледаше с усмивка и ми се радваше като горд баща на изцапаното си дете-вундеркиндче. :))) Изведнъж ми каза: "Попитай ме дали аз имам огънче", а аз, потрепервайки нервно, се сопнах: "Защо да те питам - нали ти не пушиш", но ти пак настоя: "Е, питай ме, де" :)... Събрах пръснатите си наоколо нерви, лапнах цигарата, приближих се и с дрезгаво-прелъстителен глас попитах: "ИМАТЕ ЛИ ОГЪНЧЕ?"... Ти извади запалка, обвита в тъмносин велур, запали ми тържествено цигарата и каза: "За теб е"... Докоснах я... разгледах я... беше досущ като велурените ботушки, с които бях в момента... Тогава ти ми каза, че предния ден си я видял и понеже била същата като ботушките ми, не си се сдържал и си я купил... за мен...
 Една запалка... колко малко му трябва на човек да бъде щастлив... Седнах, забравих за цигарата... гледах те, усмихвах ти се, идеше ми да те прегърна и да не те пусна, докато не те задуша. :))) Оттогава някак си разбрах... може би не е нужно да се казва по хиляда пъти на ден "обичам те", може би и писането на вдъхновени писма не е от чак толкова голямо значение... може би просто трябва да обръщаме внимание на любимите (дори и на облеклото им! :))) , да мислим за тях, дори и когато не са до нас, и да знаем от какво имат нужда (или просто да ги поглезим с нещо дребно, от което ще имат нужда)... Точно тогава... в точния момент... с точния жест... можем да покажем точно онова, което чувстваме - обичта си...
Винаги си ме удивлявал... Как винаги успяваш да намериш своя малък начин да ми покажеш, че ме обичаш...