Седеше там, до прозореца, едно странно, кой знае откаде появило се момиче и гледаше плахо с кафевите си очи и се оглеждаше неспокойно... явно беше попаднала в непозната, донякъде непривична за нея среда и сега не знаеше как да реагира. В момента, в който се появи ангела и й  предложи да я заведе в ада, тя в първия момент се помисли, че се занася с нея, после се усмихна унесено и кимна разсеяно  сякаш темата въобще не я интересуваше.

И внезапно ангела изчезна без шум и без звук заедно с момичето, сякаш никога не ги беше имало и двамата. Нямаше дим, нямаше сяра нито други пиро-ефекти, сякаш беше някаква дупка във времето и те двамата бяха иреални.

И тогава се появи дъгата - много пъстра и много нежна, преливаща от багри и някак провлечено пълзяща на фона на полумръсното неопределено синъо небе.

Дъгата се протегна много бавно, всмукна леко от студения въздух и потрепера от нещо неопределено, но не много приятно - може би бе утринния смог или неприятния леден дъжд, а може би просто дъгата не беше в настроение за утринна разходка но тя изчезна също тъй бързо както се и появи. А може би бързаше също за Ада заедно с хилядите коли чиито клаксони вече кресливо пронизваха сънената утрин, която с истинска досада се събуждаше отново.

И пешеходците като истински мравки от все по-непрекъснато разрастващ се термитник без форма и без посока пъплеха, непрекъснато търсеха пътя и се губеха, питаха и още преди да получат отговора тръгваха, нанякъде - накъде, никой не знаеше - може би и те бързаха за Ада или просто вървяха към небето без да бързат заникъде.

И след всички тях, леко поклащаш се, пристъпвайки едва-едва, като след тежък махмурлук, идваше Деня, стиснал здраво устни и свил свирепо вежди в навъсена гримаса. Е, той определено не бързаше - имаше много часове пред себе си и това определено го изнервяше. А пък и се чувстваше май самотен и неразбран - все пак ден: времето му бе строго разпределено, а той беше с душа на артист и мразеше този абсолютен порядък, но накрая и той се разбърза - не че бързаше толкова за Ада, колкото, че нямаше къде другаде да отиде.

Преди да падне нощта, обаче се появи Вятъра, погледна важно нощта, размаха нещо като наметало и и се изплези. Нощта му обърна гръб, не и беше сега до игри, нали току-що идваше от Ада и беше по-скоро отегчена отколкото в настроение за някаква игра, пък даже и с вятъра.

И точно тогава се появи ангела отново, стискащ за ръка момичето и то сега сериозно, съсредоточено се усмихваше. Дали беше повярвала в Ада или в Ангела? Може би тя беше забравила за тях, може би отдавна беше забравила и за себе си, а може би се усмихваше, защото не беше намерила Ада или изхода от него, а може би просто се усмихваше на Света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто би трябвало да бъде.