Женя беше грижовна майка и съпруга, но не чувстваше обич в сърцето си към собственото си семейството. Съвместните обеди и вечери, събрани всички около масата винаги я потискаха и изнервяха, и тя ги ненавиждаше от дъното на душата си. Гледаше невиждащо кроткия си съпруг и двете усмихнати деца и се чувстваше не на мястото си, на хиляди километри от тук. Понякога дори се питаше дали са нейни. Често беше неадекватна, а тези хора й се струваха странни, чужди. Тя си беше чужда. Мразеше себе си повече от всеки друг. Толкова често си задаваше въпроса какво за Бога правеше тук, че сякаш този смразяващ въпрос беше станал неделима част от нея самата. Като трета ръка или второ сърце. Питаше се докога ще може да издържи да се прикрива, да играе ролята на добрата майка и съпруга, да лъже хората, да залъгва себе си, да посреща новия ден и да чака нощта. А там я чакаше нищо неподозиращия ù съпруг. Той никога не я разбра, не надникна в душата ù, не я стопли, не я приласка. Или тя си мислеше така. Защот ...