Женя беше грижовна майка и съпруга, но не чувстваше обич в сърцето си към собственото си семейството. Съвместните обеди и вечери, събрани всички около масата винаги я потискаха и изнервяха, и тя ги ненавиждаше от дъното на душата си. Гледаше невиждащо кроткия си съпруг и двете усмихнати деца и се чувстваше не на мястото си, на хиляди километри от тук. Понякога дори се питаше дали са нейни. Често беше неадекватна, а тези хора й се струваха странни, чужди. Тя си беше чужда. Мразеше себе си повече от всеки друг. Толкова често си задаваше въпроса какво за Бога правеше тук, че сякаш този смразяващ въпрос беше станал неделима част от нея самата. Като трета ръка или второ сърце. Питаше се докога ще може да издържи да се прикрива, да играе ролята на добрата майка и съпруга, да лъже хората, да залъгва себе си, да посреща новия ден и да чака нощта. А там я чакаше нищо неподозиращия ù съпруг. Той никога не я разбра, не надникна в душата ù, не я стопли, не я приласка. Или тя си мислеше така. Защото той не беше нейният любим. Когато разбра, че любовта на живота ù - или тя поне го мислеше за такъв - я мамеше, тя набързо се омъжи за Динко, който не беше преставал да търчи след нея, дори когато положението за него беше очевидно безнадеждно. Но ето, че щастието му се усмихна. Женя го потърси сама. Беше странно решителна да се оженят веднага, но Динко не желаеше да се пита защо и как, от страх да не я изпусне. Вдигнаха малка  и тиха сватба, само защото неговата  Женя искаше така. Динко не беше на себе си от щастие. Държеше в ръцете си най-красивата жена и дълги години не се питаше защо тя е толкова студена. В неговите очи Женя беше най-добрата, най-милата, най-любвеобилната и най-грижовната. Какво повече можеше да иска. Тя му беше родила две прекрасни деца. Той се мислеше за целунат от Бога и не виждаше нищо друго, освен това, че е щастлив и голям късметлия. Работеше на две места, за да е доволна жена му и децата му да са най-добре облечени от всички останали. Не им отказваше нищо и те имаха най-страхотните играчки. Пощипваше доволно жена си по бузата на излизане за работа и смяташе разтеглената ù уста от самото пощипване за усмивка от нейна страна. Беше предоволен. И напълно сляп и глух за случващото се.

   Женя беше отраснала в семейството на безхарактерна и малодушна майка и баща пияница. Години наред беше ставала свидетел на какви ли не сцени, които едва ли са подходящи за една крехка, детска психика. Винаги, когато баща й се връщаше пиян, тя го усещаше още от входната врата и се скриваше под масата. Отначало гушкаше само безръката си кукла, но после започна да прибира под масата и по-тежки предмети. Когато порасна и започна да разбира всичко, Женя молеше майка си да го напусне, но тя винаги отвръщаше едно и също: ”Няма къде да отидем! Аз го правя за теб, стоя заради теб тук!” Когато Женя навърши осемнадесет, събра малкото си дрехи и на молбите на майка си да се върне само просъска през зъби: ”Че за какъв дявол ми е притрябвала твоята глупава саможертва?!”Изнесе се на квартира и започна работа. Там именно срещна красивия и самовлюбен Жоро, който беше привлечен от нейната студена хубост. За известно време той спря всякакви забежки и хората си помислиха, че се е вразумил и най-сетне е намерил жена, която да го накара да се кротне. Но, уви, това не продължи дълго. Когато Женя разбра от другите за изневерите му, отиде при Динко и остана там. Жоро сякаш полудя, когато разбра. Той си мислеше, че Женя му е вързана в кърпа, беше свикнал жените да вървят след него, независимо от неговите залитания. Действително и той си мислеше, че един  ден би могъл да създаде семейство с нея, но все отлагаше това и не пропускаше да ”ковне” още една бройка, както обичаше да се хвали пред колегите си. Но този път не беше познал. Женя през целия си живот се беше нагледала на какви ли не грозни сцени, за да остане сега при този женкар да й трови живота. Жоро с години не можа да я забрави. Молеше й се да остави Динко, кълнеше се, че чужда жена повече няма да помирише и ще й бъде верен, но...Само веднъж след сватбата Женя преспа с него, но само за да си докаже, че беше окончателно изстинала към него. За Жоро обаче това беше надежда, която се оказа ялова. Той не можа да преглътне случилото се и се пресели в друг град. ”Намери си и той майстора”, обичаха да повтарят хората, които вярваха във възмездието, но не и в това, че някои хора се раждат и умират объркани.

    Женя дори роди деца на Динко. Но погледът ù продължаваше да се рее в пространството, сякаш очакваше нещо, което никога нямаше да дойде. В такива моменти тя се сещаше за баща си, който се опитваше да я фокусира с кръвясалите си очи и бръщолевеше срещу нея: ”И ти си като майка си!” и се питаше наистина ли е толкова малодушна като нея. Спомняше си и колко много се страхуваше майка й да не ги напусне това подобие на мъж и баща. А Женя тайно се молеше той да го направи. Но кой ли друг би търпял това отношение, ако не една безхарактерна женица, каквато несъмнено бе нейната майка. Имаше ли право Женя да съди единия или другия? Не! Затова и ги бе напуснала, без повече да ги потърси. Сякаш животът я беше научил да не проявява никакви емоции и колкото по-ледено е сърцето ù, толкова по-добре.

    Децата се гонеха и кикотеха в хола, но те сякаш бяха в чужд дом, а не при майка си. Тя се беше привела на един стол, сякаш цялата тежест на тоя шантав свят лежеше върху крехките ù рамене ги наблюдаваше уморено. Беше уморена да живее. А беше само на тридесет и девет. Почти извика от уплаха и изненада, когато по бузата ù се търкулна една сълза. Толкова пъти се беше опитвала да заплаче като малка и не успяваше. Само гледаше с големите си тъжни очи ту майка си, ту баща си, когато си крещяха и се питаше защо е там, защо се беше родила. Очакваше, не надяваше се, че ще потекат още много сълзи, дори си мислеше, че ден, два поне ще плаче, за да изплаче цялата си болка и после всичко да потръгне, да изпита поне някакво чувство, но се лъжеше. Беше само една самотна сълза. Като нея. Женя стана внезапно от стола. Дръпна шала от закачалката и излезе. Децата прекъснаха играта си и се залепиха на прозореца, който гледаше към улицата, за да изпратят майка си с очи. За тези нищо неразбиращи детски главички животът беше хубав. Какво им ставаше на възрастните?! Наивно- доверчиво ставаха всяка сутрин, усмихваха се на майка си, изяждаха набързо приготвената закуска, дали правена с любов или не, за тях нямаше значение, те очакваха да бъдат обичани, ходеха на градина, на училище, очакваха с нетърпение поредната играчка от тате и не мислеха, че възрастните се нуждаят и от още нещо. В техните очи всичко беше лесно.

   Женя с решителна крачка се беше отправила към железопътните линии, които минаваха недалече извън града. Скри се в близките храсти и зачака търпеливо. След около половин час чу познатата свирка на локомотива. Изправи се бавно, поизглади старателно въображаемите гънки на полата си, сякаш това бе от първостепенно  значение и с тихо спокойствие приседна на линиите. Главата ù беше празна. Усмихна се кротко на бясно ръкомахащите хора в кабината на локомотива и усети по бузите си търкалящите се, парещи сълзи.

   И това го има...