-          Хайде, пущини такива! Пръй! Къде се намерихте такива и вие! Чумката да ви изяде! – Райко замахна да заварди с тоягата към вироглавите агнета, който нервно пощипваха шумки от раззеленилата се земя и тръскайки глава, току-напираха да се пръснат къде им видят очите. Беше следобед  и слънцето висеше високо в небето. По челото му току се стичаха вадички пот, които той обърсваше с ръкав колчем му задразнеха очите.

Беше привършил манерката, а след  обяда от комат хляб и резен сирене, които стринка Денка му скъта в торбичката на пояса му на тръгване, много ожадня. Огледа се. В далечината маранята караше селския пейзаж да трепери и очертанията на кирпичените къщи да се размиват. Драго му беше тук да хване занаят след дългото скитане по друмищата.

„Още няколко часа дорде слънцето слезе зад баира“, помисли си Райко и въздъхна.

Да пасе овцете на съселяните си не беше от предпочитаните му работи, ала без работа не се седи. „Пък да няма кой да се сети за мене, водица да ми донесе!  Пусто време!„ – при тия мисли гърлото му още повече зажадня и той се запъти към близкия орех на хладинка.

Стадото се беше скупчило и придирчиво късаше тревица от марната земя.

Райко бръкна в торбичката и оттам извади малък кавал. Продуха го, намести го на устни и засвири.

***

Ирина месеше хляб. Дорде се превиваше над нощвите, кръстът й отмаля, ала тя неуморно обръщаше с длани мекото тесто и  във въздуха край нея летяха брашнени прашинки. До нея в коритото втасваха  вече два самуна, за бачо й и за тата, че утре тръгваха да орат.

Изпод кърпата й се измъкна малък кичур тъмна коса и й препречи очите, тя вдигна ръка да го прибере, златните обички на ушите й звъннаха.

Майка й Мара, отрудена  жена с обвеяно от вятъра лице, спря на прага на кухнята  и загледа детето си, как меси заруменяло и със запретнати ръкави, и се замисли.

Ирина, вече почти на седемнайсет години, още нямаше жених. На нейните години Мара беше родила първото си дете, бачо й Найден; рано я дадоха домашните й, щом се разпъпи жена и пристана на Петко златаря. Бедни бяха, ала Мара – красива девойка; той си имаше занаят, и се грижеше за всичките й нужди. Мара се трудеше наедно с него и въртеше цялата къща от сутрин до вечер.

Ирина лани я искаше момчето на кожухаря отвъд реката, но баща й я не даде. „Ирина трябва да я вземе състоятелен човек! Трябва да ни е прилика!“ – тропна на сватовниците Петко златаря. „Не мога да я дам на някой прахосник, да се трепе и труди за залък в устата!“ Йордан Потурчето също се осмели да я загледа. След тия два отказа момците се дръпнаха назад; не е тя, Ирина, лъжица за всякоя уста.

Девойката тихо се съгласи с волята на баща си.

-          Ирино, стига толкова меси. – рече майка й. – Един самун на двамата ще стигне да си заситят стомасите, опекла съм суджук, да не им е сухо. – Ела да ми помогнеш да измием чардака.

-          Ида, мале. Един самун замесих и за Райко овчарчето, обещах оня ден на стрина Денка, че й свършило брашното. - Ирина се надигна, отупа ръце и дръпна надолу престилката си. Кичурът коса пак се бе измъкнал и като понечи да го прибере, изцапа се с пръсти. Ясните й тъмни очи срещнаха навъсения поглед на майка й и се засрами. -бачо Кирил обещал да й докара от мелницата, ама нейсе, опустил се.

-          Ти да кажеш на стринка Денка,че брашното ни не е без пари. – сгълча я Мара. – вчера ми поиска лъжица олио за чорбата. Ние не сме отворен дюкян. Татко ти ката ден се блъска, за да имаш дрехи на гърба си и обувки на краката си. А Райко работи. Ако им не стигат парите, да похване и нещо друго. Ала ти да не си посмяла повече да раздаваш зад зърба на татко ти. После мен ще ме яде, задето хората идат и просят. Хайде! Заник е, а още чардака не е преметен! Ще си дойдат след малко.

-          Ида, мале.... – с пламнало лице Ирина се стрелна край нея, изтича и се изгуби на двора.

-          Пуста младост, проклета! – обърна се Мара след нея.

 ***

Двете газени лампи хвърляха мека светлина в помещението. Найден и Петко седяха на миндера и вечеряха качамак и печено пиле. Ирина им прислужваше. Майка й я чакаше в кухнята, където беше заделила част от храната за тях двете. Такива бяха привичките в семейството – жените се хранеха отделно от мъжете.

Ирина се наведе към баща си, да му допълни чашата с вино, ризата й трепна над стегнатата бяла гръд.  

– Майка ти рече, днеска си пекла хляб за овчаря, Ирино.  – изръмжа Петко и девойката се сви под суровия поглед  изпод прошарените рунтави вежди. Нищо не отговори.

-          Кой ти дава право да раздаваш мойто брашно на тия селяндури!?Ти искаш да ме направиш за смях! – и тропна с чашата по масата. Ирина заби поглед  в пода, цялата почервеняла. Бачо й се намеси:

-          Ирино, не може така. Хората ще започнат да говорят. Може да си помислят че даваш нишани на овчаря! Ще станем за посмешище!

-          Ама стринка Денка ме помоли...- девойката едва отвори уста да се защити, когато татко й изрева:

-          Ни гък! Стринка ти Денка, аз на нея много добре знам номерата! Днеска туй, утре – онуй, и докле се усетиш – влязла ти в къщата, докарала ти и зет! Ще ми изпият кръвчицата! Слушай, Ирино, - стовари юмрук по софрата той, - ти от днеска, с Денка няма да говориш! Ти с нея няма да се срещаш, а кога видиш Райко - издалече да го заобикаляш! Чу ли?  - девойката едва кимна със зачервени очи. – Инак, ще те пребия! Една щерка имам, ала ще те пребия! Ще пратя да те следят какви ми ги вършиш! Качила си ми се на главата!

-          Добре, тато.... – едва отрони тя, ала Петко продължи: - Иди си при майка си! Да не ми се мяркаш пред очите тая вечер!

Девойката едва остави стомната с вино до татко си и припна навън, вече съвсем разплакана.

-          Ирина... – въздъхна Петко след като момичето напусна одаята. – Ще ми изяде главата. Найдене, трябва да я задомя. Ще прехвърли за женене, ала какво да сторя. Не мога да я дам на хаймани.

Найден се облиза под мустак. – Тате, да те благослови Бог. Ирина е жена, знаеш - харна е, тиха е, ще й доде времето. Хубавата ябълка е вкусна, кога узрее.

-          А като презрее, ядат я прасетата! – сопна се Петко. - Погледни я ! Отдавна знам откога момее. Къса ми се сърцето като  гледам как въздиша  и се умълчава понякога, погледът й – като замаяна ходи.

Найден замълча и наведе глава. След малко преглътна и рече.

-          И аз съм тъй, тате.

Петко го стрелна с очи.

-          Намерил си си сгода. Коя е?

Найден сви пръсти в юмруци, предусещайки бурята.

-          На Марийка Цанина внучката. Рада.

Петко вдигна вежди. В ума му изскочи образа на слабо девойче, смугло, с големи черни очи,  с черна дълга до прасците плитка, тичаща боса със стомните, – Онази, малката, циганчето?

-          Не  говори тъй, тате. – стисна устни Найден. – Рада е добра, работлива. По цял ден е на полето.

-          Баща й прави паници, момче! – тресна с ръка баща му. – Найдене! Дума да не става!

Найден срещна погледа на баща си. Сините му очи блестяха гневно.

-          Тя ми е на сърце и на ум. Искам само нея. Вечер кога я срещна край чешмите, като ми се усмихне, все едно трендафил цъфва насреща ми.

Петко се изправи в целия си снажен ръст и изрева.

-              Ще ме разболеете с Ирина! Аз семейство гледам, за какво? За улицата ли да се раздадем? Ти си си загубил ума!  С цигани искаш да се сродявам! Аз, Петко златаря! Срамота!

Найден скочи.

-          Да, ама и ти навремето си взел Мара от любов!

Докато се усети, бащината плесница изгърмя по бузата му, обливайки страната му в огън. Найден залитна и се подпря о стената. Ухото му забуча. Петко пристъпи напред към него, ръмжейки.

-          Ти, куче! Как смееш мен да даваш за пример! Аз съм ти баща!  А ти.. ти си един неблагодарник! Хем говориш на Ирина за Райко! Тарикат!

Найден се поизправи и  с ненавист блъсна баща си, излизайки навън.

-          Маро! – изика Петко подир него – Донес‘ ми ракията, ама веднага!

Жена му тичешком се отзова на гневния му глас и уплашено го загледа. Кога Петко се разлютеше, на нея й беше най-тежко. Той издърпа бутилката и й се озъби: - Родила си ми деца-дяволи! Неблагодарници!

Бутна я да излезе навън и хлопна вратата след нея. Мара си пое дъх и излезе на чардака. Подпря се на дървената греда и скри лицето си в ръце, опитвайки се да не плаче. Ала и ставаше все по-тежко и тежко.

Не бяха такива годините преди да се роди Ирина. Петко беше по-мек, гледаше си жената, не пиеше толкова много...
Ала след като се сдоби с дъщеря, нещата тръгнаха надолу. Хем обичаше дъщеря си, хем се наливаше като казак и тормозеше семейството с неоправдана  жестокост. Ставаше все по-властен и тя се чудеше как да му угажда.

следва продължение....