Apr 16, 2015, 6:03 PM

Истини 

  Prose » Narratives
424 0 0
7 мин reading

ИСТИНИ

 

 

Беше празник и за двамата. Синът беше останал при бащата, защото нямаше лекции. Той бе студент в трети курс, всичко го вълнуваше; четеше рядко, неговото поколение бе любопитно, но мързеливо. Така поне си мислеше бащата. Той пък бе работлив, но не се открояваше с особено любопитство. Фактите и обстоятелствата в живота сами му се навираха в краката. Той затова не можеше да върви напред, без да ги подритва.

- Какво толкова се вълнуваш от истината? – попита работливият баща, който от година бе безработен. – И защо мислиш, че тя е така важна?

Синът го гледаше с недоумение. Баща му ли казва това?

- Не те разбирам, татко. Винаги си казвал, че истината е една и трябва да се борим, за да я открием.

- Е, понякога и бащите говорят глупости.

Замълча и продължи.

- Истината не може да съществува сама за себе си. Трябва да я поставиш на кантара, а от другата страна – като тежест на везната, да сложиш друго нещо, което да й противодейства, да я уравновесява. За оня идиот, Хитлер, истината е била, че евреите трябва да умрат, хомосексуалистите, циганите, недъгавите... За него истината е била нещо за своене; неговата си истина е била по-голяма, по-важна, уникална и поради това е имала право да заглушава и да унищожава другите, чуждите истини.

- Но нали е една? Как ще е притежание на един човек и как изобщо може да има по-големи и по-малки истини? Те да не са шоколади, като тези, от витрините, дето ги подреждат по големина?

Едно дърво изпука. Миналата година не бяха докарвали дърва от близкия склад, защото в навеса зад къщата имаха достатъчно. Те бяха изсъхнали, горяха бързо и понякога пукаха тъжно, преди да се предадат на огъня. Двамата бяха седнали до камината.

- Може и да е шоколад истината. Някои хора не обичат шоколад...

- Като тебе – прекъсна го сина и се усмихна. Той обичаше баща си, винаги го съзнаваше, но изобщо не можеше да си обясни защо.

- Да, аз не обичам шоколад - така, както други не обичат истината. Правят всичко, за да я прикрият, защото най-често е гола и неудобна, зла, грозна и толкова отблъскваща, че ти иде да я скриеш от очите на хората.

- Ясно. Значи не бива да й казвам?

- Не съм казал това. Всъщност аз наистина не знам отговора на твоя въпрос.

Въпросът беше в това, че синът бе влюбен и искаше да поговори за това с баща си. Искаше да съобщи на момичето, искаше всички на света да знаят, че обича, че е готов на всичко, за да бъде обичан и да даде най-доброто от себе си, за да съхрани любовта. Синът бе така щастлив и го беше страх, ужасно го беше страх, че ще изпусне мига, че този миг ще отлети и той няма да знае как да го задържи, защото ще е сгрешил някъде и в нещо, няма да е казал каквото трябва или ще го е казал накриво; ще е е премълчал най-важното... Баща му трябваше да знае отговора. Няма кой друг.

- Аз искам да й кажа, че я обичам. Нямаш мнение, така ли?

- В момента го формирам – отговори бащата и за да потвърди казаното, стана и започна да си играе с ръжена в огъня и да мести дървата без причина.

Замисли се, че истината в случая със сина му кореспондира с чувствата; тези две неща рядко си пишат хубави неща. Те са два влака, които спират на различни гари и пътуват в различни посоки: в чувствата няма никаква истина и истината обикновено е безчувствена. Истината е рационална, чувствата – не. Никой не се стреми към истината чрез чувства, макар понякога да чувстваш, че си близо до истината. Това не е игра на думи – тези думи формират характера. А бащата знаеше, че веднъж изграден, характерът вече е съдба. Какъв съвет да даде?

- Наистина ли я обичаш?

- Да, много – светна синът. Лицето му грееше от огъня или от друго: приличаше на фенер.

- Ето, май сам започваш да си отговаряш. Щом я обичаш наистина, значи за тебе истината е в любовта.

- Не те разбирам, татко.

- Тя обича ли те?

Синът започна да диша тежко. Не знаеше какво да отговори. Толкова много искаше да е така, че дори не можеше да си представи как може да е иначе. Защо да не го обича? Той не беше богат, но имаше всичко, най-вече бъдеще, не е толкова малко. Тя беше добро момиче, вече от няколко месеца излизаха заедно, отначало като приятели, а сега вече... Той не можеше без нея. Но тя не му беше казвала, че го обича. Той искаше да е така. И защо, по дяволите, да не е така?

- Не знам със сигурност.

- Това е хубаво. Май говориш истината. Чуй сега: ако за теб любовта е истина, не я плямпай като поп от амвона.

- Ама че си груб... Откъде го знаеш това? Сега си го измисли, нали?

- Може би сега си го измислих, да. Така ми хрумна. Не е нужно тя да знае, че я обичаш, дори за тебе това да е най-голямата истина на света. Не пъхай любовта си в носа й като букет зюмбюли.

Тя всъщност наистина не обичаше зюмбюли, баща му нямаше как да знае това; беше го казала веднъж в киното – наблизо някой се беше напръскал силно с дезодорант с такъв мирис. „Баща ми уцели десетката”.

- А какво да правя? Да чакам да ми мине ли? Да се опитам да я забравя, да престана да я виждам, докато се излекувам? Това ли ме съветваш?

- И аз те обичам, сине. Но никога не съм ти го казвал, защото винаги съм искал сам да стигнеш до това, да го усетиш, да го почувстваш като част от тялото си. Тогава тази истина ще стане част от теб самия.

„Втора шестица. Откъде ли знае, че аз винаги съм усещал обичта му.”

- А иначе какво? Ще престанеш да ме обичаш, ако аз не съм достигнал сам до тази божествена твоя обич?  Така божествена, че за нея да не се говори с думи, а да се разпространява из ефира по въздушно-капков път? Ами ако не всички хора са тъй чувствени, че да стигнат до идеята за любовта? Ако са разсеяни, небрежни и така подминат щастието си, любовта си?

Пораснал си, сине, каза си. Въпросите ти все повече тежат. Хубави, едри, зрели въпроси. Малко нахални, хапливи, съскащи, но честни, ясни и открити. Такъв те искам, сине, такъв да си.

- Хората се срещат по пътя към истината за любовта. Тогава се влюбват: когато сами стигнат до тази велика истина, и то в един и същи момент. Иначе не се получава. Няма начин да наложиш истината си на другите, ако те не я искат. Има истини, които бързат да се появят на света още преди да се родят. Едни истини служат на доброто, други на злото. Не са виновни истините, просто различни ръце ги обработват... Твоята истина, сине, има смисъл само ако е чула ехото, преди да си я изрекъл...

Заприказва се.

Стана късно. Синът огладня. Замисли се дали да каже тази истина на баща си, като знаеше, че хладилникът му е празен?

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??