Jun 24, 2020, 5:09 PM

 Истинска история 

  Prose » Fantasy and fiction
1071 0 0
Multi-part work
97 мин reading

Истинска история

Èдин Гравън

 

Бях там и усетих истината с душата си!

 

 

 Горан отвори очи. Изживяното от него беше невероятно.

 - Човече! - обърна се той към приятеля си – не знам как да го опиша. Може ли да го направим отново?

 - Ха, ха – изсмя се Алекс. Двете му различни на цвят очи весело засияха – ще ти трябва почивка. Не прекалявай, инак сетивата ти ще се превъзбудят. Всичко вътре е ново за тях и те се опитват да възприемат цялата картина наведнъж. Ще ти блокира мозъкът, мой човек и ще седиш неподвижен на стола до края на дните си, а от ъгълчето на устата ти ще тече слюнка.

 - Кога мога да го направя пак? - продължи да упорства Горан.

 - След няколко дни.

 - Ти колко често го правиш?

 - Сутрин и вечер – Алекс се усмихна предизвикателно – но аз го правя от много време. Когато привикнеш можеш да си го позволиш.

 - Всичко е толкова реално вътре. Все едно наистина съм там.

 - В това е смисъла – отново се усмихна Алекс.

 - Ако вчера ме беше попитал, щях да кажа, че е невъзможно - чиста проба фантастика - Горан все още не можеше да се успокои - Мислех, че още сме далече да го преживеем.

 - Да, мой човек. Само преди няколко години се смеехме на филми, в които телефонират и се гледат на телевизионен екран едновременно. Изглеждаше ни абсурдно. Сега го правят малките деца от всеки телефон. Техниката се развива. Ние извадихме късмет с виртуалните развлечения.

 - Прав си, да. Кажи ми кога да дойда пак.

 - Ела в края на седмицата. Ако още си на същото мнение, ще се опитам да ти уредя и на теб едно.

 - Да си купя? - Горан не повярва на ушите си - Шегуваш се! Сигурно е скъпо?

 - Работата е там, че тук не става дума за пари. Такава машина може да те накара да теглиш заем за цял живот. Но всъщност не е скъпо. Не знам, може да е пробен модел. Още не са го пуснали за масова експлоатация. Мен ме уреди човек с връзки. Предполагам, че се бъзикат нещо с мозъците ни. На пробни мишки ни правят. Но честно казано нямам нищо против. Скоро сигурно ще трябва да работя години, за да си го позволя.

 - Добре тогава. До събота.

 - Ще се чуем - Алекс намигна на приятеля си, после с театрална гримаса на отегчение добави - Хайде омитай се, че ми омръзна вече от теб.

 Горан изобщо не се впечатли от думите на приятеля си, но беше станало късно, а на сутринта трябваше да ходи на работа. Поемайки към вратата чу зад гърба си Алекс да казва:

 - И мой човек, вътре има много по-интересни неща от “Разходка в джунглата”. Това беше нещо като упътване. Да покажеш на сетивата си какво ги очаква следващия път. Не знаеш какво те чака!

 - Готов съм – каза Горан, а усмивката му се опъна от ухо до ухо.

 Тръгна си, но през следващите дни емоцията от преживяното не го напусна. С устройството на приятеля си можеше да бъде навсякъде без да напуска дома му. Беше му предложил няколко варианта: „На дъното на морето“, „Изгарящи пясъци“, „Ледена пустош“, дори „В космоса“. Горан избра „Разходка в джунгла“, защото от дете бе мечтал за подобно приключение, но щеше да изпробва всички.

 Още петък вечер реши да звънне на Алекс, но той не вдигна. Звъня му и събота през целия ден, без да се свържат. Горан живееше в София, имаше много приятели и познати, а местата за развлечение бяха безброй, но мисли за срещи и купони сега го отегчаваха. Между безрезултатните обаждания не можеше да измисли какво да прави, за това просто наблюдаваше пейзажа от терасата. Вечерта не издържа и отиде до дома на Алекс, но нямаше никой. Прибра се в скучния си апартамент и цяла нощ гледа филми, ала емоцията от тях вече не беше същата. Бледнееше, изглеждаше жалка пред това, което беше преживял с виртуалния шлем. На сутринта в неделя първото му действие бе, отново да звънне на приятеля си. Той пак не отговори. Скуката му се превърна в отчаяние. Най-близкият му приятел не спазваше уговорката им, дори изглеждаше, че го отбягва. Мисълта за това го огорчи, но нищо повече не можеше да направи. Остана му само да седи на дивана и да гледа празно стената. Телефонът му звъня няколко пъти, но щом видеше, че не е Алекс, го захвърляше разочарован, без да отговори. Рано следобед, чу клаксон на автомобил да свири настоятелно. Погледна през прозореца и видя Алекс да му маха отдолу, провесен през отвореното стъкло на автомобила си. Изведнъж цялото му огорчение изчезна. Хукна към вратата, изпълнен с ентусиазъм и заряза всичко както си беше. Пред входа Алекс го чакаше готов за тръгване и си барабанеше весело по волана.

 - Хайде бе човек – каза Горан докато влизаше в автомобила - иззвъня ми се звънялото.

 - Аха, ха – изсмя се Алекс – гори ли ти душичката? Извинявай, мой човек, някъде съм си забутал телефона. Щях да ти звънна, но не знам къде е. Сега ще ти се реванширам. Приготви се за пълно разрушение на психиката. Като свършим ще си като сдъвкан и изплют. Никога повече няма да погледнеш на света така, както гледаш сега. Ще те разбия.

 - Нямам търпение.

 Движеха се бързо по улиците, дори леко безразсъдно, но в момента Горан нямаше нищо против. И той искаше да стигнат, колкото може по бързо, въпреки че не знаеше къде и за какво точно. Скоро излязоха от града и се насочиха към близката вилна зона в подножието на планината.

 - Къде отиваме в крайна сметка? - не издържа накрая Горан.

 - Отиваме на мястото. Мястото с главно М. Там бях вчера. Не разбрах как мина денят и вечерта, мой човек. Прибрах се сутринта. Спах няколко часа и дойдох да те взема. Имам един приятел. Този, който ме уреди. Той е успял да си вземе устройство, в което се влиза на групи.

 - Да влизате едновременно ли? Няколко човека!

 - Точно. Ненормална работа! Питах дали може да те взема и той разреши. Колкото повече сме, толкова е по-интересно.

 - Като да ловуваме тигри заедно? В джунглата?

 - Тигри в джунглата! Такива тигри ще видиш след малко, че ще ти изтръпнат петите. Вече почти пристигнахме.

 Навлязоха между луксозните вили, бивша собственост на някогашни партийни величия и не след дълго Алекс паркира до двуетажна сграда, залепена за скалистия склон зад нея. Двамата слязоха, позвъниха на портата и им беше отворено дистанционно. Прекосиха двор пълнен с всевъзможни скъпи неща с ограничено предназначение, за които Горан дори нямаше да сети, че съществуват и влязоха в къщата свободно, защото вратата не беше заключена. Минаха през няколко стаи, в които основната идея отново беше да са пълни със скъпи вещи и се озоваха пред странна скулптура на млада жена. Тя беше изправена в центъра на иначе празно помещение без прозорци. Откъм краката ѝ се издигаше ледена мъгла, която се стелеше около идеално моделираното тяло и сякаш го държеше замръзнало. Видът на жената изглеждаше болнав и изморен, но на лицето ѝ грееше най-прекрасната усмивка, която Горан беше виждал. Той се приближи до скулптурата и я огледа. Беше облечена семпло, късо подстригана, без никакви украшения. Позата и издаваше… Горан се затрудни да определи. Първата мисъл в главата му беше примирение, но осъзна, че не е това. Отпуснала ръце и преплела пръсти пред себе си, жената го гледаше спокойно, а погледът и сякаш минаваше през него, загледан някъде в безкрая на времето. Невероятната усмивка върху устните ѝ контрастираше с всичко останало и по странен начин я правеше да изглежда тъжна, но в същото време, караше самият него да се усмихва. Не беше примирение, а смирение. И изглеждаше толкова истинска. Студени тръпки преминаха през тялото му, но не бяха причинени от охлаждащата система. Беше готов да се закълне, че младата жена е била замразена жива. Долу пред пръстите на скулптурата имаше едва забележим надпис:

 

“Потърси свещеното ѝ име, по право дадено ни от начало II.9 На моето момче. Рума”.

 

 - Коя е тя? - попита тихо Горан.

 - Нямам представа. Намерят се малко повече в пари и почват да откачат всичките и да правят всякакви извращения. Не могат просто да сложат една скулптура от древността. Трябва задължително да измислят нещо подобно. Предполагам как ти въздейства. И мен ме побиха тръпки, когато я видях първия път. Но домакинът ме увери, че не е истинска. Получил я е с къщата и не се решил да я махне.

После Алекс отново тръгна да се лута из стаите, а Горан го последва, клатейки неодобрително глава. След малко влязоха в голямо помещение, в което имаше други хора. Едни седяха около маса в центъра и пушеха, и пиеха. Други разговаряха прави на групи с чаши в ръка. Позната песен кънтеше от скрити колони:

 

Сега отлитам докато намеря място за прошка,

ако такова изобщо съществува.

Може би някой ден ще се науча да прощавам и да забравям,

Но точно сега не мога…”*

 

 Горан неволно заклати глава в такт с музиката. Песента, обстановката и вида на хората, разсеяха опасението му, че е попаднали на някакво снобско, богаташко място. Когато другите ги видяха вкупом се провикнаха, надигнаха чаши и започнаха да ги поздравяват. Всички изглеждаха щастливи и нетърпеливи. Младеж, с няколко години по-млад от Горан, се отдели от групата си и се приближи. С ведрата си усмивка веднага печелеше симпатии.

 - Хайде, само вас чакаме – каза младежът на Алекс, а после се обърна към Горан.

 - Здрасти, аз съм Мики, домакинът. Алекс ми каза за теб. Подготви се за размазване.

 - Вече съм готов - каза Горан, а домакинът го тупна одобрително по рамото.

 - Гълтайте по нещо набързо и да почваме, приятели - Мики посочи малка масичка претрупана с алкохол и Алекс се запъти натам, наля си половин чаша и я изпи на екс. После кимна към бутилките, подканвайки Горан.

 - Аз ще пропусна. Искам съзнанието ми да е чисто за това, което предстои. Искам да преживея всичко на сто процента.

 - После ще съжаляваш, че не си пил. Когато ти потече слюнка от ъгълчето на устата - пошегува се Алекс.

 Двамата се засмяха гръмогласно и последваха Мики и останалите, които вече излизаха през врата в другия край на помещението. Коридорът, по който минаха после, не беше осветен. Горан виждаше пред себе си само черни фигури и разкривени сенки, които една по една изчезваха в отвор от другата страна. Влизайки там на свой ред, видя, че вътре има осветление, но червено и слабо. Прикрити лампи потапяха всичко в кърваво сияние сред полумрака. Тънка пушилка се стелеше из стаята и по-отдалечените фигури се превръщаха в размазани, неясни силуети. Всички стояха неподвижно в тишината. След това се чу силен, ръмжащ звук. Това накара Горан да потръпне. Звукът се повтори отново и отново. Все по-начесто и все по силен. Въздухът се изпълни с миризма на гнило. Със свито сърце Горан се заоглежда в призрачния, червен сумрак, търсейки с поглед приятеля си. Сенките около него започнаха да мучат и съскат и като че ли се приближаваха към него. Някой пусна нормалното осветление и в помещението стана светло. Хората около Горан продължаваха да мучат и да се превиват. После осъзна, че се хилят неудържимо. Огледа се. Абсолютно всички се смееха. Алекс се превиваше до него и след като се поуспокои, започна да го тупа по рамото, но все още не можеше да престане да се смее. Между пристъпите на смях успя веднъж да каже:

 - Трябваше да си видиш физиономията, мой човек – но това само го накара отново да се разсмее истерично.

 Усетил ръка върху другото си рамото Горан се обърна:

 - Не се притеснявай, приятелю - каза му с виновна усмивка домакинът - Всеки нов минава през това. Нещо като глупав ритуал. Преди време и мен ме стреснаха. Ти се държа геройски в сравнение с моето поведение. Мен ме настигнаха чак на портата и едвам ме върнаха обратно - един от присъстващите, енергично заклати глава, за да потвърди думите на Мики, а той продължи - Знам, че е инфантилно, но сега вече официално си посветен.

 - Е благодаря за съпричастността - усмихна му се Горан. На него също му стана забавно.

 - А сега да започваме – обърна се вече и към останалите Мики – Влизайте в контейнерите. Ще ви обяснявам правилата докато стартирам програмата.

 Горан тръгна след Алекс, за да заемат местата си в контейнери изправени покрай стените на стаята. Всъщност, приличаха на тези саркофази с форма на тялото, в които откриваха мумии по филмите, само че капаците бяха прозрачни. Когато се размина с един от гостите, човекът се опита да имитира физиономията на Горан от преди малко и прихна да се смее. Това не го раздразни. Напротив, развесели го.

 Всички присъстващи с изключение на Мики влязоха в контейнерите и те бавно започнаха да се затварят.

 - За какво е всичко това? - попита Горан настанявайки се.

 - Моето устройство има само шлем – отговори му Алекс - И действа като подава лъжливи сигнали на мозъка. Но там винаги осъзнаваш, че си в симулатор. В сравнение с това е просто компютърна игра. Тази машина е направена така, че да ангажира всичките ти сетива. Мозъкът напълно се заблуждава. Когато се върнем няма да можеш да повярваш, че сме тук. Ще съжаляваш, че си се върнал в това скапано място.

 - И не се тревожи за дрехите – добави Алекс – не остава следа.

 - Кое?

 Контейнерът на Горан се затвори с изщракване и от към стъпалата му бавно започна да се пълни с течност. Погледна към Алекс, а той с широка, идиотска усмивка на лицето заклати енергично глава. После с едната си ръка хвана маркуч с прозрачна маска предназначена за носа и устата и си я постави. С другата посочи маската на Горан. Той побърза и също я нагласи на себе си. Почти не се усещаше на лицето. Дишането ставаше спокойно, без затруднение.

 - Предишният път – чу се гласът на Мики – беше просто групово влизане. Сега ще влезете в мрежата.

 Горан отново погледна към Алекс. Разноцветните очи на приятеля му бяха широко отворени и сякаш светеха от нетърпение.

 - Някои от хората, които срещате вътре, може да са реални личности, влезли от подобно устройство. Няма как да го разберете. Нито те ще знаят за вас. Мозъкът ви ще ви проектира точно такива, каквито сте в реалността. За него няма да има разлика между тук и там. Няма да имате допълнителни способности. Не можете да се криете зад друга външност. В мрежата можете да правите каквото пожелаете. Там ще има последици, но те няма да се отразят върху живота ви тук. Приятно изкарване!

 Течността бавно покри лицето на Горан. После контейнерът сякаш завибрира и течността започна да се оттича. След малко вече я нямаше, а дрехите му бяха напълно сухи. Вратата на контейнера се отвори и Горан свали маската. Алекс стоеше пред него и му се хилеше.

 - Какво става? - попита Горан докато се оглеждаше.

 - Какво да става? Да тръгваме.

 - Къде? Чакай, нищо не разбирам. И това ли беше шега?

 Ъгълчетата на устата на Алекс леко се повдигнаха. Погледна Горан все едно е малко дете и предстои да му обясни нещо очевидно.

 - Вътре сме – каза – да тръгваме.

 Горан забеляза, че Мики го няма. Всички останали излизаха от контейнерите и на групи се насочваха към изхода. Двамата с Алекс ги последваха. Всичко беше точно както преди. Автомобилът на приятеля му беше паркиран на същото място. Дори боклуците в кофата до входа изглеждаха същите, каквито ги беше видял на идване. Качиха се в превозното средство и потеглиха обратно към града.

 - Къде отиваме? - попита Горан.

 - Къде искаш да отидем?

 - Не знам Алекс. Нищо не разбирам. Не мога да се ориентирам. Какво става?

 Приятелят му започна да се смее.

 - Какво очакваше. Да се появим в средата на приказен свят. Или в джунглата. Намираме се в копие на нашия свят. С някои малки различия.

 - Какви например?

 - Скоро ще разбереш. Къде винаги си искал да отидеш? Искало ти се е но си знаел, че няма да стане.

 - В джунглата, но вече бях там. Или да се гмуркам в прозрачни, чисти, морски води, а навсякъде около мен да има шарени риби и корали.

 - ОК. Отиваме за риба.

 Тъкмо бяха излезли на околовръстното.

 - Което значи, че отиваме на летището – добави Алекс широко усмихнат.

 - Да. Шефа ми ще се зарадва, като му кажа, че съм отсъствал седмица, защото съм бил на Карибите. На електронните Кариби - сарказмът на Горан беше явно доловим, но той все пак добави едно - Ха, ха!

 - Мой човек, нещата се случват в мозъка ни. Времето тук е различно от времето там. Имаме време да обиколим света и да се върнем за вечеря в реалния свят.

 - Да бе!

 - Предходното ми влизане... За теб са изминали 17 часа, а аз прекарах тук девет години. Ожених се, мой човек. Имах деца. После жена ми ме хвана и ме напусна. Отвратително е. Никога не се развеждай. Имам предвид и тук и като се върнем. Накрая на престоя вече не вярвах, че истинският свят съществува. Мислех, че съм си го втълпил, че е някаква измишльотина.

 - Какво те накара да се върнеш?

 - Свърших ресурса. Изхабиш ли жетоните, излизаш от играта.

 - Какви жетони?

 - Така е думата. Скоро ще разбереш.

 - И след девет години се сети за мен? Горан погледна приятеля си с недоверие - За разговора ни?

 - Всичко се върна, мой човек. Всички мисли от преди. Излязох от контейнера и всички спомени от предния ден, в нашия свят, се върнаха. Но и всичко преживяно вътре остана. Все едно си живял още един живот. Това е невероятно. За една седмица можеш да изживееш цял един живот. Само трябва да си пазиш жетоните. Инак излизаш и почваш отначало.

 Алекс се усмихна, но Горан усети лека тъга в погледа му.

 - Имах деца, мой човек. Разбираш ли? Обичах ги. Обичах и жена си. След рибата, ще я потърся. Вероятно може отново да се запознаем и да повторим всичко. Без развода разбира се. Без никакви разводи повече.

 - Мислиш ли, че е възможно?

 - Не знам. Но ще разбера. Все още не мога. Но когато дойде денят, ще съм на същото място, на което я срещнах предишния път. Надявам се да е там.

 Малко по-късно, докато пътуваха към летището, Горан гледаше през прозореца и недоумяваше как всичко това може да се случва единствено в мозъка му. Тялото му все още трябваше да е в контейнера, обгърнато от течността. Ощипа се. Алекс започна да се смее.

 - Всичко е реално, мой човек. Не можеш да направиш разликата. В това е смисъла. Казах ти, накрая няма да вярваш, че си в измислен свят. И когато се върнем ще ти е терсене. Но ще можеш да повтаряш всичко отново и отново. Или всеки път да правиш различни неща. Да изживееш много, много животи. Само трябва да пестиш жетоните. Не се притеснявай, ще те науча. Имаш късмет, че си с мен. Миналия път прахосах по-голямата част, преди да разбера, че трябва да ги пазя.

 - Но Мики каза, че предишния път не сте били в мрежата.

 - Да. Разликата сега е че има и други като нас. Не е само нашата група. Всичко останало е същото.

 - Откъде знаеш?

 - Той ми каза. Преди да дойда за теб.

 - Слушай Алекс. Нещо тук не е наред. Гложде ме и не ми дава мира. Влязох в контейнер и излязох. Освен магическата течност и липсата на Мики, които лесно могат да се обяснят, няма доказателство, че сме във виртуален свят. През цялото време имам чувството, че сте ме взели на подбив. И сега искаш от мен да ида на риба, а като се върна да съм уволнен. И кой ще плаща за всичко това?

 - Ти кой. Нали ти поиска да ходим – Алекс се разсмя гръмогласно.

 - Да идем за риба на моя сметка и после да ме уволнят. Изглежда като коварен план, мамка ти!

 - Аха, ха, ха – приятелят му изглеждаше истински развеселен – мой човек, не мога да разбера, ти искаш да гледаш рибите или да ги ловиш? Кофти е да трепеш рибата на такова красиво място.

 - Майната ѝ на рибата – каза Горан – обръщай. Отиваме да се натряскаме някъде за твоя сметка и да ми обясниш какво става. Убеди ме, че това тук не е реално и после отиваме да гледаме, а не да трепем рибата.

 - Стана ли ти вече на каша мозъкът? О боже как ти завиждам! – Алекс започна да вие като вълк, куче или може би нещо друго. Импровизацията беше толкова лоша, че Горан не можа да определи - Добре, мой човек, отиваме да поразим количеството на неизпития алкохол и броя на незадоволените жени.

 - След мен! - извика Алекс, наби спирачки и направи обратен завой. Известно време се движи неправомерно срещу движението, избягвайки ловко приближаващите автомобили, после мина в правилното платно с още един рязък завой.   През цялото време издаваше онзи неопределен вой.

 - Знам точното място – каза след като зави по булевард България – там ще я срещна след две години.

Насочиха се към центъра на града и навлязоха в трафика. До пристигането им никой повече не проговори. Горан наблюдаваше града около себе си опитвайки да наложи на съзнанието си, че са в измислен свят, а хората наоколо не са истински. Не след дълго минаха под Моста на влюбените, по който в реалния свят всеки ден крачеше на път за работа.   И тук всичко изглеждаше точно така, както си го спомняше. Когато достигнаха идеалния център, Алекс намери място и паркира.

 - Човече – каза Горан – тука ще ни отрежат главата. И може да останем само 2 часа.

 - Не се притеснявай за парите. Погледни си в портфейла.

 Горан несигурно извади портмонето от джоба си и погледна вътре.

 - Нищо особено – каза той – все така празно.

 - Виж хубаво.

 Горан отново погледна, но този път навсякъде. Между кредитните, дебитните и картите за отстъпки имаше нова. Изглеждаше съвсем различна от останалите. Все едно направена от злато, тежка и фина като произведение на изкуството.

 - Какво е това? - попита.

 - Това, мой човек е неизчерпаем източник на пари. Можеш да купуваш каквото и където поискаш. Едната от разликите с реалния свят, за които ти казах. Щеше да е тъпо да влезеш и да почнеш и тук да се притесняваш за хартийки. Нали? Малко са ни проблемите вън, та и тук да се мъчим. Ако решиш, за да е по-интересно, можеш да си сложиш лимит. Да кажем 10 бона на ден. Ако не ти стигнат си ги увеличаваш. Но това по-късно. Сега със сигурност ще харчиш здраво. После ще ти омръзне и ще искаш да се справяш без картата, но сега ще я ползваш.

 - Как се слага лимитът? И колко мога да изхарча общо?

 Докато вървяха из поредната тясна уличка на центъра, Алекс спря до устройство за теглене на пари, изтегли крупна сума и обясни:

 - Лимита ти си го определяш. Просто решаваш, че на ден ще харчиш еди колко си. Инак лимит няма. Ако искаш можеш да купиш земята – казвайки това, подаде половината от парите, които изтегли на Горан.

 - Ще ти трябват след малко – добави усмихвайки се.

 - Чакай, нали каза, че като ти свършат жетоните излизаш?

 - Това не са жетоните, мой човек. Пари имаш колкото поискаш. Те не са фактор.

 - А ако загубиш картата?

 - Не можеш да я загубиш.

 - Как така?

 - Ще разбереш. Сега просто ми повярвай и забрави за парите. Нещата тепърва ще стават все по-добре. Да влизаме.

 Алекс зави и слезе по стълбите на стара сграда, които ги отведоха до нещо като мазе с дървена врата. Блъсна няколко пъти и на вратата се отвори малък прозорец, от който някой ги погледна. Алекс извади едра банкнота и я подаде през прозорчето.

 - Здрасти Ди – каза – много са ми говорили за теб - после се обърна към Горан и му намигна.

 Човекът от другата страна прибра банкнотата и отвори. Влязоха вътре и сякаш попаднаха в друг свят. Осветлението беше много слабо и добавяйки пушека от цигарите, в първия момент Горан не успя да различи нищо. По-късно, когато очите му бяха привикнали към тъмнината, дробовете приели неизбежното, а мозъкът му в екстаз от музиката и обстановката, седеше на щъркел на бара и обръщаше чаша след чаша. Цените бяха много високи, но Алекс плащаше на бармана, който се оказа същият този Ди и оставяше такива бакшиши, каквито могат да се оставят само във въображаем свят.

 Още по-късно, когато вече беше обърнал на бира, Алекс го нямаше. Последно го беше видял да се забърква с доста привлекателни представителки на противоположния пол, които, вероятно привлечени от щедростта му, го бяха замъкнали на някъде. Горан от своя страна се опитваше да се държи на ниво с жените, които по-същата причина бяха намерили него за неустоим. Надпреварваха се коя да ангажира вниманието му и това беше окончателното доказателство, че нещата не са реални.

Когато бирата си каза думата, попита Ди къде е тоалетната. Барманът му кимна към пластмасова врата, до тази на изхода. Горан се запъти натам, но две от обожателките му изведнъж решиха, че също искат да ползват тоалетната, изпревариха го и влязоха преди него в коридорчето с умивалника. Горан влезе след тях, а жените с игриви движения отвориха вратата на тоалетната и влязоха заедно. Размина се с някакъв неучтив тип, който го блъсна на излизане, но настроението му беше толкова приповдигнато, че изобщо не му обърна внимание. Затвори вратата към бара зад себе си и шумът от заведението изведнъж стихна. Погледна се в огледалото над умивалника. Същият си беше, но чуваше предизвикателното кикотене от женската тоалетна. Не бяха заключили след себе си. Горан направи няколко крачки и отвори съседната леко открехната врата. Предполагаше, че е мъжката, но остана изненадан. Оказа се на входа на дълъг коридор. Сивите му стени изглеждаха изключително чисти, а белите врати разположени една срещу друга, затворени. Понечи да влезе вътре и да разгледа, но тогава вратата на женската тоалетна се отвори уж случайно и Горан се обърна натам. Видя двете си скорошни познати да се целуват страстно. Едната отвори очи, погледна го и бавно го повика с пръст. Горан тръшна своята врата и тръгна към тях. Тогава откъм заведението нахълта група от мъже и жени, които се смееха, говореха и танцуваха. Започнаха да викат одобрително и да свиркат, когато видяха двете целуващи се жени. После започнаха един по един да ползват тоалетната, а двете познати на Горан дойдоха при него. Последваха ги други жени, следвани от други мъже. Всички разговаряха и се смееха. Танцуваха в коридора пред тоалетната, а голямото огледало създаваше лъжливото усещане, че са в по-голямо помещение и са много повече хора. По някое време Горан успя да се дореди да влезе и да се облекчи. После танците и разговорите продължиха. Върнаха се в заведението. Още алкохол, танци, цигари, нови хора, нови разговори и отново танци. По някое време мярна Алекс. Натискаше се по ъглите с непознати жени. После Горан се натискаше с други. Някакъв досадник все му се пречкаше и като че ли се опитваше да го заговори. Горан го игнорира, защото вече се интересуваше само от другата половина на човечеството. Последва още алкохол, любими песни, жени, танци, цигари, бири, страстни желания и шотове, докато накрая всичко се завъртя и смеси в невъобразима каша от музика, цветове и движения.

 

********

 

 Горан отвори очи. В празното си съзнание, чуваше името си да кънти. После пред погледа му започна да се прояснява и видя лицето на Алекс, който го викаше. Беше прекалено близо и се усмихваше нагло. Не издържа и го изблъска с ръце, но това го накара да изгуби равновесие и се сгромоляса на земята. Над него Алекс избухна в смях.

 - Мой човек, ти се отряза като говедо. Ставай, че вече не ни искат.

 Горан се опита да се изправи, но се наложи Алекс да му помогне. Приятелят му не спираше да се смее, докато се опитваше да го закрепи на крака. Видя, че преди малко, когато се събуди е паднал от масата. Явно наистина беше прекалил с алкохола. Бавно, с много помощ тръгна през опразненото заведение. Ди разчистваше и ги гледаше с неодобрение. Алекс се опита да оправи нещата с пари, но барманът така и си остана мрачен, докато им отваряше външната врата. Излязоха навън и утринния хлад ги лъхна. Горан пое дълбоко дъх и се почувства по-добре. В понеделник сутрин хората ги подминаваха, забързани за работа и също като бармана ги гледаха неодобрително. Някои открито им се присмиваха, но всички предпочитаха да стоят по-настрана от тях.

 - Сега на къде? - попита Горан.

 - Отиваме да те направим отново човек. Знам точното място – каза Алекс подсмихвайки се.

 Когато пристигнаха в закусвалнята, Горан се чувстваше все едно нещо тежко е минало през него. На излизане обаче, беше много по-добре. Дори не беше обърнал внимание на храната и напитките, които му бяха сервирали. Алекс поръчваше, той консумираше. Явно приятелят му имаше опит с такива ситуации. Резултатът беше впечатляващ. Излизайки навън, усети как му се приспива, защото слънцето ги гледаше от високо и напичаше. Вървяха по главната улица на града, оформена като пешеходна зона, за това не се притесняваха от автомобили, а рееха погледа си безгрижно по минувачите. Докато Алекс разказваше за подвизите си миналата нощ, нещо привлече погледа на Горан. Фигура беше приклекнала върху парапет обикалящ близка статуя. Изглеждаше, че е жена. Много слаба с опити по нея черни, кожени дрехи. Ръцете ѝ държаха парапета между черни ботуши с високи токчета. Самата стойка беше необичайна и това първоначално го накара да се загледа. А после видя още много странности. Ръстът на жената например. Въпреки че клечеше на парапета, Горан осъзна, че е доста по-висока от него, а той беше над средната височина за мъж. Абсурдният начин, по който клечеше с високите токчета на кръглия, тънък и хлъзгав парапет. Лицето и можеше да мине за женско, но чертите бяха много остри и изпити. Косата къса и къдрава беше подстригана на черта над ушите и това накланяше мнението, че е мъж. След като се загледа Горан видя, че дрехите, лицето и косата на жената са мръсни. Но най-голям дискомфорт му създаде втренченият ѝ поглед, с който следеше преминаващите около нея пешеходци. Като, че ли никой друг не я забелязваше и не ѝ обръщаше внимание. Горан спря загледан във фигурата. Тя го усети и срещна погледа му. Изведнъж нещо го стисна за врата и го помъкна назад.

 - Мой човек, имаме работа за вършене. Не ми се помотвай по пътищата.

 Алекс го беше прегърнал с едната си ръка така, че с лакът да закрие очите му, докато го обърне на обратно. После почти го повлече със себе си. Горан се опита да се завърти и да погледне към жената, но захватът на приятеля му не му позволи. След това го чу тихо да казва:

 - Върви мой, върви и не се обръщай. Прави се, че нищо не се е случило. Ако извадим късмет, наистина няма да се случи.

 След малко Алекс го пусна, продължавайки да говори за миналата нощ, все едно беше забравил за жената на парапета. Горан вървеше след него без да се обръща, но случката не му даваше мира. Имаше натрапчивото усещане, че жената ги следва. Разминавайки се с една витрина погледна в нея и за негов ужас установи, че дългата фигура, облечена в черни прилепнали дрехи ги следва само на няколко крачки.

 - Алекс, мисля че ни следва – каза тихо.

 Приятелят му продължи да си говори на висок глас, но между две изречения през зъби каза:

 - Просто върви и не спирай.

 Подминавайки няколко сгради, стигнаха до скъп хотел, чиито стълби започваха от тротоара. Алекс го бутна към вратата и двамата влязоха бързо във фоайето. Запътиха се към рецепцията и приятелят му нае стая за двама. Докато плащаше, Горан погледна в огледалната стена зад човека, който ги вписваше. Отражението не беше ясно, но той видя черната, суха фигура да стои отвън пред вратата, докато хората излизаха и влизаха, разминавайки се с нея.

 - Хайде – каза Алекс и го поведе по стълбите.

 Почти тичешком взеха разстоянието нагоре и когато влязоха в стаята Алекс се строполи на едното легло с тежка въздишка. После го погледна и нервно се усмихна.

 - Какво означава всичко това? - попита Горан.

 - Абе мой, ти още не си влязъл и почна да създаваш проблеми.

 Горан дори не отговори. Само въпросително разпери ръце.

 - Така - кисело започна Алекс - сега трябва да ти обясня, за още някои особености на този свят. Помниш ли за жетоните?

 - Помня.

 - Добре. Когато объркаш нещо тук в този свят, можеш да поискаш да го поправиш. Примерно ако направиш престъпление и те опандизят, може да не искаш да лежиш пет години. Тогава ползваш жетоните. Колкото по-голяма е кашата, дето си забъркал, толкова повече жетони ползваш. Можеш, разбира се да си лежиш петте години и да не ползваш жетони. Избора си е твой. Но колкото повече жетони ползваш, толкова по-къс става престоя ти тук.

 - И с колко жетона разполагаме?

 - Нямам представа. Нали ти казах. Жетони е само израз. Тук по някакъв начин си ги смятат. И да има формула, не я знам. Знам само, че всяка намеса намалява престоя.

 - И че колкото по сериозна е намесата, толкова повече ти взимат – Горан повтори казаното преди малко от приятеля си.

 - Точно така. Можеш приблизително да следиш колко си изразходвал по картата. Първоначално е нова и красива.   Колкото повече намеси предизвикаш, толкова по-стара и опърпана става. Изтънява, някак се изхабява и е все по-трудно да я ползваш. Накрая се чупи и напускаш. Точка, край. Това е.

 - И какво общо има това с ония изрод долу?

 - Когато влязох миналия път, още първия месец видях нещо. Пак тук на централната. Лятото. Но там валеше сняг. Две на две крачки примерно. Валеше сняг и се трупаше на плочките. Гледах. Смеех се. Беше пределно ясно, че е някаква грешка в програмата. Сочех я на преминаващите, но никой не обръщаше внимание. Всички ме отбягваха.

 Алекс замълча.

 - И какво?

 - Направих снежна топка и ударих един от минувачите.

 - Браво! И?

 - Онзи сякаш прогледна. После изпадна в шок или нещо такова. Очевидно от негова гледна точка не се намираше във виртуален свят, защото самият той беше част от него. Това за пръв път ми изхаби част от ресурса. Дори не поисках намеса. Но се наложи, за да оправят стореното. Тогава разбира се все още не знаех, че ресурсът е важен и не правех нищо, за да го пестя. След други подобни случки, започнах да осъзнавам как работят нещата тук. Когато осъзнах, че ресурсът е ценен, картата вече беше овехтяла доста. И въпреки това изкарах 9 години вътре. Живеех по правилата. Всичко купувах с пари. Никакви намеси. Никакви странни случки. И да видех нещо се правех, че не съществува. Докато накрая странните случки наистина престанаха. Но после дойде развода. Загубих семейството си. Пропих се и не намерих сили да си върна живота обратно. Поисках намеса и картата съвсем отъня. Когато нещата започнаха да се подреждат, без да искам я счупих. И излязох.

 - Добре, Алекс. Аз обаче пак ще попитам. Какво общо има това с черната мацка? Тръпки ме побиват от нея.

 - Знам. И мен. Това е някаква аномалия. Не мога да кажа каква. Но на мен ми взеха половината ресурс за една снежна топка. Представи си какво ще стане ако онова нещо се разбеснее на главната. Не видя ли, че не е човек?

Горан потръпна.

 - А какво е?

 - Де да го знам. Страшилище някакво. Не го ли видя?

 - Видях. И ми се стори като висока жена.

 - Висока жена, друг път. Просто съзнанието ти не е възприело всичко. Има си предел.

 - Ти какво точно видя? – попита Горан.

 - Изчадие. Дълго, слабо и много грозно и страшно. Нямам толкова въображение, за да го нарека жена.

 Горан остана смълчан.

 - Имам теория – каза Алекс – тези аномалии или както искаш ги наречи, са навсякъде в този свят. Но съзнанието ти не ги възприема. Всеки носи със себе си разбиранията и правилата от истинския свят. И когато нещо такова се случи, мозъкът просто го игнорира, за да не се побърка. В началото, когато влезеш във виртуалния свят, съзнанието ти е по-отворено, защото още правиш разлика между там и тук. Дори да видиш нещо странно, знаеш, че не е истинско. Но с времето мозъкът привиква с този свят и започва да изключва аномалиите. Ако не го направи, непрекъснато ти се случват неприятности, картата ти се изхабява и излизаш. Като се замисля, предишният път, на края, не аномалиите са престанали, а аз съм престанал да им обръщам внимание.

 - И каква е целта на всичко това?

 - Знам ли. Да ни накарат да мислим праволинейно. Или приемаш света такъв какъвто ти казват, че е или шут в гъза. А може и аномалиите да са една голяма грешки на програмата. Не знам. Но знам, че трябва да ги избягваш по всякакъв начин. Моя е вината, че не ти казах по-рано. Не очаквах да попаднеш на аномалия още първия ден.

 - И сега какво ще правим с онова нещо. Ще поискаме намеса?

 - Да бе! Друг път. Ще седим тук и ще чакаме да си тръгне.

 - А ако не си тръгне?

 - Тогава ще ползваме твоята карта. В крайна сметка ти го видя.

 - А ти не я ли видя?

 - Стига си говорил за него в женски род. Не, не го видях. Видях го чак след като погледнах на къде си се зазяпал.   Вероятно и ти нямаше да го видиш, ако не беше се надрънкал така снощи. Мозъкът ти е бил по-освободен и от там по-податлив.

 - Значи да виждаш какво се случва около теб, означава мозъкът ти да е податлив?

 - В случая очевидно да – отговори Алекс, като наблегна на думата очевидно.

 - Добре тогава – каза Горан – погледни дали е още долу. Тук сме точно над входа. Нали така?

 - Е, сега! - приятелят му почти се изсмя - Погледни си сам. В крайна сметка това си е твоят ресурс. Мен повече не ме намесвай. Този път смятам да изкарам тук до старини.

 - Ако останем до старини, времето тук тече бавно, но все пак тече. Ще се върнем в нашия свят след няколко дни. А работата? Близките? Истинският ни живот?

 - Ти си преценяваш кое е по-важно – сухо и кратко отговори Алекс.

 - Добре. Поглеждам.

 - За къде бързаш? По-добре легни се наспи. Аз лично ще направя това. Дай му време да си отиде.

 - Еми ако дойде тук докато спим? И ни убие.

 - В стаята? – сепна се Алекс – тогава предполагам, че ще ти счупя главата, когато излезем от контейнерите. Имай късмет!

 - Ако умрем тук, просто излизаме? – сякаш за всеки случай потвърди Горан.

 - Освен ако не са направили допълнителна разработка за духове – отвърна му подигравателно Алекс – лягай и престани да ме занимаваш с глупости. И без това направи достатъчно. Нищо тук не влияе на живота отвън. Виждам, че ти треперят гащите.

 - И все пак. Ти каза, че всичко си спомняш, като излезеш. Не искам спомен, в който някакъв изрод де е впил вендузи в лицето ми и да ми смуче очите и кръвта.

 Алекс хвана най-близкото нещо, което се оказа дистанционно и го метна към Горан.

 - Глупако! Престани да ги дрънкаш такива тъпотии, че ми изкарваш ангелите. Не стига онова нещо долу ами и твоето извратено съзнание.

 - Значи мислиш, че още е долу?

 - О, майко мила! – каза Алекс докато се обръщаше на другата страна – да ни изпият очите! Ще ти разбия главата, заклевам се. Вендузи...

 Постепенно мърморенето на Алекс затихна и се замени от похъркване. Горан полежа известно време, не можейки да реши дали да погледне през прозореца, но неусетно умората и недоспиването надделяха и той заспа.

 

********

 

 Горан отвори очи. Нещо се беше впило в бузата му и го смучеше. Започна да изпада в паника и се затегли, но нещото го стискаше за главата и смученето даже се усили. Забута с всичка сила с ръце и крака и се отскубна, но се блъсна в стената и нямаше накъде повече да мърда. От тази позиция видя Алекс да се превива до леглото му. Беше държал главата и смукал бузата му, а сега се смееше неудържимо.

 - Е, по-загубен човек от теб не познавам – каза Горан докато бършеше бузата си и се опитваше да се успокои. Алекс изобщо не го слушаше. Смееше се и не можеше да спре.

Горан стана от леглото ядосан и продължавайки да хули приятеля си за тъпата шега, се доближи до прозореца. Пердето му пречеше да погледне, за това леко го дръпна в страни. Беше късен следобед. Улицата гъмжеше от хора, но създанието го нямаше. Пусна пердето и понечи да се обърне. Точно тогава, преди завесата да скрие оживената улица долу, го видя. Черната дълга фигура стоеше до стената на отсрещната страна на улицата, сякаш нарочно избрала позицията си така, че трудно да бъде забелязана. Беше се втренчила в Горан и този път изобщо не му изглеждаше като жена. Мерна нещото само за миг, преди завесата да падне пред очите му, но както беше казал Алекс, не му достигна въображение да го вкара в женски образ.

 - Мамка му! Още е там – каза Горан, а космите по тялото му настръхнаха.

 - Мамка му! - повтори го Алекс и спря да се смее. Не се усъмни в думите на Горан, защото изражението му казваше всичко.

 - Какво прави?

 - Гледаше ме.

 - Сигурен ли си, че гледаше теб?

 - Сто процента.

 - Добре, мой. Давай картата.

 Горан бързо извади портфейла си и бръкна за картата. Когато я извади двамата видяха, че е доста по-овехтяла, отколкото при предишното и вадене.

 - Мамка му! - каза Горан.

 - Мамка му! - отново го повтори Алекс.

 После за кратко останаха да се взират в предмета без да кажат нищо.

 - Не си спомням да съм я ползвал. Дори не съм я вадил откакто я видях за пръв път.

 - Няма значение, зели са си ресурса. Не е нужно да я вадиш за това, освен ако сам не поискаш намесата.

 - А защо онова още е долу?

 - Не те знам какво си правил – каза сприхаво Алекс.

 - Нищо не съм правил. Тоест, правя само това което ми кажеш, откакто сме вътре. Аз съм тук за пръв път. Забрави ли?  Ти трябва да знаеш какво се случва. Прекарал си вътре девет години.

 - В които успях да не се забъркам с изчадия от преизподнята. Ти го направи за един ден, мой. И сега картата ти е наполовина празна.

 - Изобщо не ме интересува дали е наполовин празна или наполовин пълна. Защо след като са си зели ресурса онова нещо е още долу?

 - Откъде да знам. Може да си предизвикал проблем, за който да не сме разбрали. Докато е вървяло след нас. Или докато сме спали.

 - Е аз каква вина имам? Да не съм го направил аз онова страшилище?

 - Не ме питай мен, мой. Аз не създавам правилата. И аз съм потребител като теб. За оплаквания се обърни към производителя.

 - Какво ще правим? - Горан осъзна, че разговорът се превръща в спор и се опита да го насочи в по-конструктивна посока - Лично аз предпочитам да изляза, отколкото онова да се навърта наоколо. Изобщо не ми харесва, Алекс. Изобщо!

 - Да излезеш без да ти е свършил ресурса? Ти не си наред. Поне използвай и останалия и поискай намеса.

 - Как да го направя? - Горан с готовност прие предложението на приятеля си.

 - Прекарай пръста си по ръба на картата.

 - Кой ръб?

 - Който си избереш.

 - Само това ли?

 - Само това.

 Горан понечи да прокара пръста си.

 - Чакай – каза рязко Алекс и Горан подскочи.

 - Какво?

 - Не можеш да го направиш.

 - Защо?

 - Взели са ти половината ресурс, без дори да разбереш. Ако поискаш намеса вероятно останалия ресурс няма да ти стигне и излизаш.

 - Не ми пука. Казах ти, че няма да остана, ако онова нещо се навърта наоколо.

 - Аз ще го направя – каза тихо, но убедено Алекс.

 - Какво?

 - Аз ще поискам намеса.

 - Така ще вземат твоя ресурс.

 - Да но вероятно половината. Така двамата оставаме с по една половина. И можеш да продължиш и да сме заедно.

 - Защо ти е да го правиш?

 - Защото си ми приятел, глупако. И предпочитам да сме заедно вътре.

 На Горан му стана приятно от думите на Алекс. Знаеше, че той самият би направил същото за приятеля си, така че не изхаби думи за излишни благодарности. Каза му кратко:

 - Ставаш – на което двамата се засмяха.

 - Но ще си ми длъжник, мой човек. Да го помниш. Ако ми потрябва ресурс ще тегля от твоята карта. Да го пестиш.   Твоят ресурс е мой, мой – двамата се засмяха отново.

 - Добре – каза Алекс – показвам.

 Извади картата си, която беше чисто нова, а Горан отново се възхити на шедьовъра и си помисли, че този който я е създал трябва да е гений. Алекс бавно прокара пръст през един от дългите ръбове на картата. Тя веднага се промени, но промяната беше съвсем малка. Почти незабележима. Двамата се спогледаха.

 - Какво стана? - попита Горан.

 - Взеха си.

 - Много малко.

 - Да, малко беше. Но аз не се оплаквам. Погледни през прозореца.

 - Неща - Горан заклати енергично глава в отрицание - Не искам да го виждам отново онова нещо.

 - Онова нещо вече не трябва да е долу. Не бъди лигльо и погледни.

 - То не трябваше да е там и когато са ползвали моя ресурс.

 - Отивай до прозореца! - изкомандва Алекс с тон показващ, че нищо не може да го накара, да провери сам.

 Горан с неохота доближи пердето. В момента не можеше да си представи по-неприятно събитие от това да срещне погледа на изчадието. Но в крайна сметка гордостта му надделя и дръпна завесата. Черната фигура я нямаше. Долу беше задръстено от хора, но колкото и да гледаше, създанието не се показа. Излезе на малката тераса, за да огледа хубаво и от там. Нищо. Влезе и съобщи добрата новина на Алекс.

 - Прекрасно! – каза приятелят му – тогава да тръгваме.

 - На къде?

 - Пак там. В бара. Имам работа за довършване от снощи – Горан видя колко игриви станаха разноцветните очи на Алекс.

 - Човече, пак ли пиене. Дай да опитаме нещо друго днес.

 - Не ти ли се ходи?

 Горан се замисли за момент.

 - Ходи ми се.

 - Тогава какво?

 - Ми мислех да опитаме нещо друго. Някое друго място. Може да намерим по-добро.

 - Няма по-добро – каза Алекс смеейки се – вярвай ми, пробвал съм ги всичките. Да тръгваме.

 Това изчерпа спора и двамата се запътиха към бара от миналата вечер. През целия път се оглеждаха за черната фигура, но тя не се появи.

 - Няма го – каза Горан, малко преди да почукат на дървената врата.

 - Няма го я. Нали платихме. Прекалено много се впрягаш, мой човек. И напрягаш и мен. Смисълът е да се забавляваме и да правим това, което навън не можем. Докато ни омръзне.

 - А после?

 - После ще правим нещо друго докато ни омръзне. И мой човек, пази се от алкохола тая вечер. Снощи за малко да се убиеш. Това че можеш да си го позволиш, не означава, че трябва да го имаш всичкия.

 - Т'ва па точно от твойта уста – каза на жаргон Горан.

 Бяха пристигнали и Алекс блъсна няколко пъти по вратата. След секунди малкото прозорче се отвори и от вътре Ди ги погледна критично. Алекс му подаде от големите банкноти и каза:

 - Приятелят ми обещава, че ще се държи прилично.

 Ди не взе банкнотата, само продължи да ги гледа с присвити очи от прозорчето. Алекс се обърна и погледна Горан многозначително.

 - Обещавам – каза Горан и постави ръка на сърцето си.

 След още няколко секунди Ди взе банкнотата и отвори вратата. Докато минаваха покрай него каза:

 - Ако шмъркате ви изхвърлям.

 - Какво да шмъркаме? – обърна се Горан към Алекс – какво иска да каже?

 - Мой човек, просто стой на земята. Не отлитай като снощи и всичко ще е наред. Това че можеш да си го позволиш...

 - Не значи, че трябва да го ползваш – довърши Горан.

 След това нощта бързо придоби измеренията от предното им идване. Приятна музика, приятна компания, алкохол и танци. Мястото наистина си го биваше. Този път Горан внимаваше какво консумира. Алекс отново изчезна, а хората около него бяха все нови или той не ги помнеше. По някое време отиде до тоалетната. Когато влезе в малкото коридорче си спомни, че предишната вечер беше отворил врата към странен коридор, но сега видя, че вратата е само една. Тази която беше отворил липсваше. Нещо повече. Дори нямаше място, където да е имало врата. Горан се приближи и огледа от близо. Не беше възможно някой де е променил цялото помещение за един ден, без да остави никакви следи. Всичко останало си изглеждаше същото. Просто пространството, на което беше вратата го нямаше. После си спомни, че се намира във виртуален свят. А веднага след това и за думите на Алекс да стои далеч от аномалиите. Без повече да се занимава, влезе в тоалетната и се опита да забрави за вратата.

По-късно докато пиеше бира на бара в приятна компания, Алекс мина покрай него, целуна го по челото и му каза:

 - Мой човек, аз пътувам. Утре като се осъзнаем - у вас. И се пази от алкохола – после му плесна шамар и се засмя пиянската – няма да съм тук да те отвеждам.

 Тръгна си прегърнал някаква жена. Горан остана в бара и изобщо не съжаляваше, че приятелят му го няма. Беше пълно с приятни хора, готови да разговарят на всякакви теми. Жените само чакаха да им обърне внимание, за да му покажат, че и те го харесват. Музиката беше точно по вкуса му. Имаше пари да купи целият бар. Какво повече можеше да иска? Взе си поредната бира и тръгна да се разхожда в блъсканицата, като от време на време се включваше в танците. Имаше толкова много хора и толкова много криви стаи и сепарета, че почти се загуби. После влезе в едно претъпкано, голямо помещение. Повечето хора вътре танцуваха. Някои седяха на малки маси и разговаряха или просто се наливаха.

 Един от седящите на масите му се стори познат, но запознанствата и алкохола от предната вечер бяха прекалено много и не можа да си спомни нищо повече. Човекът се беше отпуснал на един от фотьойлите загледан в танцуващата тълпа. Някак си се открояваше от останалите. Стойката, спокойствието му, изобщо цялото му излъчване не пасваше на това място. После мъжът бавно се обърна и срещна погледа му. Направи го спокойно и преднамерено. Все едно най-нормалното нещо на света беше да знае, че го наблюдават. Късно беше Горан да отклони своя и да се направи на разсеян, а и не го поиска. Човекът го заинтригува. Вместо да се върне на бара за нова бира, изненадвайки самия себе си, се запъти към свободното място до непознатия. През цялото време докато вървеше двамата се гледаха, но в това нямаше напрежение. Когато седна до него, мъжът отново се загледа в тълпата. Горан остана така, наслаждавайки се на приятната обстановка, после повиши глас, за да надвика силната музика:

 - Свободно ли е мястото?

 - От преди малко вече не е - каза човекът, а Горан не успя да долови дали това беше шега, или онзи просто констатира очевидния факт.

 - Кой си ти? - зададе директно въпроса си.

 - Посетител.

 - Искаш да кажеш – сепна се Горан – истински човек?

 - Това което каза току що, на мен ми звучи крайно объркващо. Не знам как да ти отговоря.

 Горан помълча за кратко докато подбира следващите си думи. Не искаше отново да споменава истинския свят, реалността и прочее. Този тук му изглеждаше като някой, който ще го върти до безкрай на тема кое е истинско и кое не.

 - Влязъл си от някое устройство и не си от този свят. Не си като другите - Горан кимна към тълпата веселящи се хора - съответно причината да си в бара не е да разпуснеш след работа.

 - Нещо такова – каза непознатия – но аз не бих го описал точно по този начин.

 - А по кой? - заяде се Горан.

 - Аз съм посетител. Мястото е толкова страхотно, колкото го помня, а това което търся...

 - Моля ти се – прекъсна го Горан, за да се заяде отново – ти дори не се забавляваш.

 - Защо мислиш, че не се забавлявам?

 - Толкова не се забавляваш, че чак се открояваш. Като влязох, това беше първото нещо, което видях.

 - Може да съм искал това да видиш.

 Горан замълча.

 - Каква е целта ти? Говори направо. Няма смисъл да увърташ. Човек си нали?

 - Тук няма човеци – отговори му непознатият – забрави ли? Ние сме във виртуален свят.

 - Значи в крайна сметка си човек. Освен ако не си част от програмата, която да осъзнава, че е такава - след като помисли за кратко добави - Което не знам дали е възможно.

 Човекът се наклони към Горан и главите им почти се допряха. Пред погледа му остана единствено спокойното лице на непознатия.

 - Тук всичко е възможно – каза мъжът, после се отдръпна и се разсмя.

 Горан осъзна, че до момента събеседника му не беше изразявал емоции и сега смехът му се стори не на място.

 - Не всичко е възможно - каза просто, за да не излезе че е съгласен със събеседника си - Има много ограничения.

 - Какви например? - попита непознатият.

 - Не можеш да променяш външността си.

 - А, това ли? – каза мъжът, но си личеше, че само се прави на изненадан.

 После извади телефона си, натисна екрана и го подаде на Горан. Беше същия като неговия. Горан го взе и погледна другия въпросително.

 - Погледни – каза непознатият и посочи танцуващата тълпа до тях.

 Трябваха му няколко секунди, за да се досети какво да направи, след това насочи телефона към тълпата и чукна угасналия току що екран, за да се активира. На него бързо започна да се показва и сменя информация. Не беше трудно да се ориентира, че това са имена и снимки на хората, към които е насочен телефона. До снимката на повечето, в зелен цвят, беше изписана думата “парче”.

 - Какво е парче? – попита Горан.

 - По принцип безименна част от нещо по-голямо. В случая това са присъстващите, които ти би нарекъл неистински.  Тези които са част от програмата.

Тук там между тълпата излизаха снимки, до които със син надпис беше изписано “чуждо тяло”.

 - Чуждо тяло?

 - Ти си чуждо тяло за програмата. И останалите като теб – отговори му непознатият.

 Горан продължи да наблюдава през телефона. Това му даваше някаква смътно чувство за сила. В гъмжилото от хора можеше да определи кои са истински, без останалите да знаят това. Разгледа всички танцуващи чужди тела. Ясно личеше, че снимките им са направени в контейнерите, в които се намират. Бяха със затворени очи, потънали във виртуалния свят.

 - И какво? - попита след това.

 Непознатият дискретно му посочи с пръст към една маса в ъгъла. Горан насочи телефона натам. На масата седяха млада жена и събеседникът ѝ. На оскъдната светлина успя да определи, че жената е почти момиче, наскоро навършила пълнолетие, но като знаеше какво постигат жените с грим, можеше да е и далеч по-млада. Апаратът определи събеседника ѝ като парче, а момичето като чуждо тяло. Само че снимката на момичето беше съвсем различна. Всъщност беше мъж на около 40. Много дебел и разплут. В съзнанието си Горан го определи като “изключително мазен”. На крачка до тях, друг мъж с надпис чуждо тяло, който отговаряше на снимката си, се опитваше да се присъедини към разговора, но момичето се правеше на недостъпно.

 - Отврат – каза Горан – какво е това, мамка му?

 - Изглежда господинът от другата маса има планове за момичето – обясни очевидното непознатият.

 - Отврат – повтори Горан - Мики каза, че няма как да се разбере кои са истинските хора и че не можеш да си сменяш идентичността.

 - Е, предай много поздрави на Мики от мен.

 - Приятел ли си на Мики?

 - Мисля, че все още нямам удоволствието – отговори непознатият и това го развесели.

 - Как го е направил? Как е променил външния си вид? Нали уж не може?

 Горан не беше сигурен, че иска да знае отговорът, но това явно беше от онези неприятни неща, които разравяш просто, за да видиш какво има вътре, а след това си тръгваш отвратен.

 - Отговорът е тривиален - спокойно му отговори мъжът - Ние се намираме в продукт. И колкото повече ограничения налага този продукт, толкова повече хора се опитват да ги заобиколят. Как беше? Един прави, сто търсят начин да го развалят. Винаги е било така и винаги ще бъде.

 - Но защо програмата не го спира. Имам предвид, след като аз и ти го виждаме, значи и програмата трябва да знае за него. Защо не го изхвърля.

 - Предполагам, че от гледна точка на програмата, нищо нередно не е свършено. Едва ли към момента има ограничение, което забранява промяната на идентичността. То е наложено от само себе си. Понеже човешкият мозък не може да го направи. Но някои успяват. Може би след време ще бъде забранено.

 - И сто нови ще почнат да търсят начин да нарушат забраната.

 Горан се умълча.

 - Какво има? - попита го непознатият.

 - Нищо. Просто... Чувствам се леко разочарован.

 - От какво?

 - Да си мазен перверзник, който се предлага на другите като непълнолетно момиче е позволено. А за една снежна топка ще те изхвърлят.

 - Едва ли – каза непознатият – за какво точно говориш?

  Мъжът беше започнал да изразява емоции и сега изглеждаше напълно нормален.

 - За това, че лошото от другия свят си проправя път и тук. Искаше ми се тук да е различно. Да няма измамени и привилегировани. Правилата да важат за всички.

 - Аз мога да те заведа на различно място.

 - Това е значи – сепна се Горан и срещна погледа на непознатия – Това е целта ти. Да ме заведеш на различното място.   Чудех се за какво е всичко това.

 - То е истинско. Там никой не налага изкуствени правила и ограничения. Всеки е господар на себе си и може да прави това, което сметне за правилно. Там няма да се разочароваш. Напротив. Всичко ще надхвърля очакванията ти.

 - Така ми казаха и за това място.

 - Аз не съм го казвал.

 - А кой си ти всъщност?

 Непознатият замълча. Горан насочи телефона към краката си. Веднага видя снимка на себе си затворил очи в контейнера, а до нея светеше в синьо “чуждо тяло”. Понечи да обърне апарата към събеседника си, но мъжът хвана ръката му и го спря. После си прибра телефона.

 - Защо го направи? - попита Горан.

 - Очевидно не искам да ме гледаш през телефона.

 - Защо? Така изгуби доверието ми. Вече няма да вярвам на нито една твоя дума.

 - Понеже скрих нещо от теб, смяташ, че ще те лъжа и ще крия всичко останало? А ако се покажа, това означава ли, че всичко, което ти казвам е истина?

 - Не – отговори кратко Горан.

 - Всеки път когато получаваш информация от някой друг, без да си я проверил, тя може да е лъжа. Независимо колко авторитетен е източникът - човекът отново се усмихна, после добави:

 - Понякога най-авторитетният източник е най-големия измамник.

 - Няма как да проверяваш всичко – убедено каза Горан.

 - Тогава няма как да знаеш истината – също толкова убедено му отговори непознатият и повдигна рамене.

 - Това, което направихме. С телефона. Законно ли е? - изведнъж се сети Горан - Имам предвид да не се окаже, че ще ми вземат време.

 - Какво време?

 - Жетони. Ресурс. Намеса – продължи да изброява Горан, срещайки неразбиращия поглед на събеседника си.

 - Имаш предвид намеса от програмата ли. Не мисля. Устройството не може да бъде засечено. Не съм сигурен обаче как стои въпросът за разговора ти с мен. За това може да имаш проблеми.

Горан се сепна. Трескаво бръкна и извади картата си. Беше много по овехтяла от предишния път.

 - Мамка му! - изруга, а после се обърна към непознатия:

 - Майната ти!

 Стана и се отдалечи по най-бързия начин. Лута се из кривите помещения известно време, докато намери бара. Там си поръча бира, но не можа да си намери място от яд. Остави бирата и отиде в тоалетната, за да разгледа картата на светло. Влезе в малкото коридорче при умивалника и остана там, защото тоалетната беше заета. Извади картата със свито сърце. Не беше в най-лошо състояние, но определено беше загубил ресурс. Изпсува на глас. Тогава вратата на тоалетната се отвори и от там излезе непознатият.

 - Мамка му! – изкрещя Горан – Разкарай се!

 Подвоуми се, дали да се върне в бара или да влезе в тоалетната и да заключи след себе си. Доскорошният му събеседник застана спокойно пред огледалото и започна да си оправя прическата. После тихо каза:

 - Картата няма да ти трябва, там където отиваме. Помогни ми. Моля те, ела с мен.

 Горан се вбеси, подмина го, влезе в тоалетната, тръшна вратата и заключи. Пред очите му картата бавно овехтяваше. Ядът го завладя още повече. Започна да не го свърта в тясното помещение. Сложи ухо на вратата. Нищо не успя да чуе. Представи си как онзи стои отвън и с втренчен поглед го чака да излезе. Накрая отключи и блъсна вратата. Беше решил безмълвно да си тръгне и никога повече да не се връща в бара, но непознатият го нямаше. Само собственото му отражението го гледаше от отсрещното огледало. После вратата от към бара се отвори и с нахлулата музика влезе Алекс с непозната жена. Двамата се смееха и натискаха, и не му обърнаха никакво внимание.

 - Алекс! - извика Горан и отиде при него, за да се увери, че наистина е той.

 Приятелят му учудено се обърна и го погледна.

 - Мой човек. Как я караш? Гледам още си в кондиция – ухилването му после беше красноречиво.

 - Нали си тръгна? - объркано попита Горан.

 - Еми реших да се върна – Алекс се опитва да извърне глава и да му се ухили отново, но жената с него направи всичко възможно да не му позволи и да го задържи само за себе си.

 После двойката се запъти към тоалетната и отвори открехнатата вратата, за да се усамоти вътре, а Горан понечи да излезе, но тогава осъзна, че са отворили другата врата. Онази, която не трябваше да съществува.

 - Алекс не влизай там! – изкрещя Горан, защото нямаше време за нищо друго, но това сепна приятеля му.

Изведнъж осъзнал, че нещо не е наред, Алекс започна да се оглежда. Беше идвал тук години наред и въпреки алкохола сега разбра за аномалията.

 - Това не трябва да е тук, по дяволите! – гласът му вече не звучеше весело.

 Но жената с него, явно не беше запозната толкова добре с архитектурата на сградата. За нея коридорът беше просто място, на което можеха да останат насаме, за това го задърпа навътре. Алекс пиянската се опита да се противопостави, но изглежда нямаше да успее. Горан се спусна към двойката, хвана приятеля си за дрехата и го дръпна към себе си. Жената присви ядно очи, затегли още по-силно и се провикна към Горан:

 - Махай се тъпанар такъв!

 За нещастие Горан се подхлъзна и за момент си помисли, че тримата ще влетят в сивия коридор. Но Алекс не беше на това мнение. Вече застанал стабилно на краката си, след навременната помощ, отблъсна жената от себе си, а тя го изпусна и навлезе в другото помещение.

 - Абе вие да не сте гей двойка? - каза жената, а погледът и се плъзна покрай тях, все едно говореше на някой друг.   После с пиянско любопитство и изненада се заоглежда в коридора, а Горан някак си вече не можеше да фокусира своя поглед върху нея.

 Алекс трескаво извади картата си и я погледна. Овехтяваше с много бързи темпове. После се спука и разпадна. Точно по същото време, по което това се случи и с картата на Горан.

Светът наоколо започна да избледнява и стана мътилка, която се оказа течността в контейнера, бавно оттичаща се надолу към краката на Горан.

 

********

 

 Горан отвори очи. Ядът му постихна, докато чакаше течността да се оттече надолу по тялото му. Контейнерът се отвори и той направи крачка напред. И сега, както и в програмата, тялото му беше сухо, все едно не е било потопено в течност. Контейнерът на Алекс също се отвори, но той не се показа.

 - Какво се случи, приятели? - беше Мики, който го гледаше любопитно иззад плота.

 - Колко време престояхме? – чу се гласът на Алекс от контейнера.

 - Николко. Показа ми, че сте вътре, след това ви извади.

 - Значи можем да влезем отново?

 - Е, може. - отговори Мики.

 Горан остана изненадан. И през ум не му беше минало.

 - Толкова ли е лесно? - попита.

 - Колко да е трудно? – отговори му с въпрос Мики – Зареждам отново програмата и влизате.

 - Тогава за какво бяха всички притеснения вътре?

 - Какви притеснения? Какво стана? - Мики видимо се притесни.

 - Изчадия, врати, тайнствени образи, сняг посред лято - заизрежда Горан - разкатаха ни бойната слава за един ден. В момента не знам дали искам да влизам наново. Така ме наплашиха тия ненормалщини. Нали се предполагаше, че вътре ще се забавляваме?

 - Какво искаш да кажеш? - учуди се Мики - Свършили сте ресурса за ден? И двамата? - после избухна в смях, но като видя изражението на Горан, бързо се овладя.

 - Приятели – каза домакинът, вече със съвсем лека усмивка - вие бихте всички рекорди. Друг толкова бързо не е излизал. Аз си помислих, че е станала грешка в програмата и за това ви върна. Притесних се. А то какво било. Без да се обиждате, вие наистина сте моите шампиони.

 - Стига, Мики – чу се пак Алекс, който продължаваше да не излиза от контейнера – достатъчно ни е гадно и без това.

 - Аз още не мога да разбера – Горан се обърна към криещия се Алекс – защо не излязохме веднага да презаредим, а трябваше да ни гонят женски изчадия?

 - Какви женски изчадия? - заинтригува се Мики?

 - Изобщо не беше женско, престани – обади се Алекс.

 - Добре, ама беше изчадие – защити се Горан.

 - Чакайте малко, чакайте приятели – намеси се в спора им Мики – За какъв сняг посред лято спомена? Алекс да не сте си играли пак на война със снежни топки с ботовете**?

 - Нямаше сняг. Говори глупости – Алекс най-после се показа от контейнера и се приближи загледан сърдито в земята.

 - О боже! – каза Мики доста развеселен – не ме разбирайте погрешно, не ви се присмивам, но от страни наистина изглежда смешно. Пускам програмата да се зарежда. Давайте да обърнем по едно докато е готова и да ми разкажете спокойно какво се случи. Като слушам колко е било интересно, почва да ми се иска да вляза с вас – не стана ясно дали това е тънка подигравка или домакинът наистина им завижда.

 - Като го видиш онова и ще ти се отще – за всеки случай каза мрачно Горан докато ги последва към другата стая.

 Когато вече бяха обърнали по няколко питиета, а историите им бяха разказани на Мики, Горан се беше отпуснал и успокоил от алкохола. Съзнанието му беше започнало да приема факта, че всичко е било само една игра. Мики обаче, имайки възможност да види събитията от две гледни точки, се беше умислил. По време на разказите често задаваше въпроси, докато накрая само мълчеше и слушаше.

 - Какво става Мики? Какво не е наред? - попита Алекс.

 - Не е наред вратата – каза загадъчно домакинът.

 - Какво и е на вратата? – отново попита Алекс.

 - На мен пък не ми хареса онова нещо – обади се Горан.

 - Онова нещо е било стандартна аномалия - обясни Мики - Такива с кофи да ги ринеш в програмата.

 - А вратата защо да не е?

 - Първият път, когато са ти взели ресурс - казахте, че е било горе долу половината?

 Двамата кимнаха утвърдително.

 - Това не е било свързано със създанието. Когато Алекс е поискал намеса за него е изхабил стандартно количество. Ресурсът, който са взели на Горан, е бил за отварянето на вратата, когато я е открил.

 Двамата се спогледаха, а домакинът продължи:

 - Човекът от клуба, за когото разказа Горан, още повече обърква нещата - тук изражението на младежа стана толкова угрижено, че неизменната му усмивка почти угасна - По някакъв начин изглежда свързан с вратата. Устройството, което е ползвал, не трябва да съществува. Нещо повече. Според думите на Горан, самото присъствие на този индивид налага намеса и отнемане на ресурс, без да е направил нищо нередно. Това меко казано е странно. Тези неща ме озадачават.

 - Имаш много поздрави от непознатия – ни в клин, ни в ръкав подхвърли Горан.

 - Какво?

 - Така каза. Предаде ти много поздрави. Познаваш ли го?

 - Въпроса ти е нелеп, приятелю. “Познаваш ли непознатия?” И е нелеп фактологически и логически - усмивката отново озари лицето на домакина.

 - И какво за вратата? – върна ги към предишният им разговор Алекс.

 - Аномалия, за която се изисква такава сериозна намеса е рядкост. Да не кажа невъзможна. Тук става дума за нещо различно. Случката става още по-странна накрая. Тогава на Алекс са му изтеглили всичкия ресурс наведнъж. Просто не мога да се сетя за друг такъв случай.

 - А ти запознат ли си с всички случаи на аномалии в програмата? – попита Горан.

 - Не – отговори кратко Мики.

 - Какво може да е обяснението? - попита Алекс.

 Мики отново се умълча. Другите двама също мълчаха, макар да имаха много въпроси.

 - Моето предположение – каза накрая Мики – е че сте се сблъскали с тъмната зона.

 - Ееее! Хайде сега – неволно изрази страховете си на глас Горан – нещо точно такова очаквах - после добави -  Почнахте да го превръщате на филм на ужасите. И да ви кажа, все по-малко ми се участва.

 Алекс също направи мрачна физиономия.

 - Стига Алекс, престанете и двамата – продължи да нервничи Горан - Какво ви става? Нали всичко беше само игра и се предполагаше, че трябва да се забавляваме.

 - Тъмната зона не е за забавление – каза сухо Алекс.

 - А защо никой не спомена нищо за тъмната зона до сега?

 - Никой не е вярвал, че тъмната зона наистина съществува... до сега – отговори му Мики, замислено – твърди се, че тъмната зона е била създадена така, че когато излезеш от нея, преживяното вътре много бързо да се размива и изчезва от съзнанието, както се случва със сънищата. Получава се, че няма как някой наистина да потвърди, че е бил в тъмната зона. Следователно всички приемат, че тя не съществува. Но предвид последните ви преживявания, аз самият вече не съм сигурен.

 - И какво представлява тази тъмна зона?

 - Тя е обратното на програмата за забавление – каза Алекс – Място, на което да се мъчиш и страхуваш, докато умреш.

 - Не, не е това – енергично отрече Мики. После отпи голяма глътка и заразказва:

 - Има слух, че след като програмата за забавление била създадена, част от програмистите на майтап си създали техен свят, по същата схема. За съжаление това била тази част от програмистите, които имали най-много акъл в главите си. И в крайна сметка създали едно по-съвършено копие. После почнали да го пълнят с всякакви създания. От книги и филми и каквото могли да си изфантазират. Всички ангели, демони, земни и неземни чудовища, джедай и прочее. Кой каквото му хрумне. Направили ги колкото може по реални и близки до първообразите им. И ги пуснали вътре да видят какво ще се получи. Предполагам, че доста са се забавлявали в началото. Влизали са вътре и са изживявали невероятни приключения. Събитията се развивали от само себе си. Съществата били в конфликт и се изтребвали, а програмистите помагали на едната или другата страна.

 Мики млъкна.

 - Не звучи чак толкова зле – каза Гаран – сигурно има и продължение.

 - Има – Мики отпи от чашата си и запали цигара – Явно при създаването на света, програмистите наблегнали на злото.  Имам предвид на гадните създания. Защото в крайна сметка те надделели. Изтребили всичко, което им се противопоставя, а след това започнали да се изтребват едни други. Но гадините вътре също така се и размножавали и развивали. Към този момент в тъмната зона е възможно да има всяка една гадост, която можете да си представите. Но по-лошото е че тази гадост може да е престояла вътре хилядолетия. Да се е развила или ако искате го наречете еволюирала, във форма, която вече никой дори не може да си представи. Нито да предвиди способностите ѝ.

 - Какви хилядолетия? – попита Горан – Кога е създадена тъмната зона?

 Алекс продължаваше да мълчи, само физиономията му беше станала още по-мрачна.

 - Създадена е скоро – отговори Мики - но програмистите нали били гении, решили да си поиграят и с времето вътре. Направили така, че на определени места да тече по други правила. Така, както в нашата програма за забавление времето тече по-различно, отколкото в реалния свят, така и на тези специални места, времето се забързвало или забавяло в сравнение със стандартното време на тъмната зона. Само че в програмата за забавление промяната на времето е винаги еднакво и може да бъде предвидено, а в специалните места на тъмната зона, възможностите за промени практически са неограничени. Което означава, че съществата вътре може да са живели и да са еволюирали не хиляди, а милиони години. Предел няма.

 - Егати! – тихо каза Алекс.

 - Все още не ми звучи чак толкова зле – обади се Горан – Какво толкова? Има версия на програмата, която е прецакана. Дори вратата дето я видяхме да е за тъмната зона, няма повече да я отваряме. Може ли лошите работи да влизат от тъмната зона в програмата за забавление?

 - Не могат – отговори Мики – минаваш през програмата за забавление, за да влезеш в тъмната зона. Местата откъдето се влиза са неизвестни. Дори да намериш врата, няма гаранция, че следващият път ще е на същото място. Поредното проявление на гения на програмистите. Но влезеш ли веднъж, пътят е еднопосочен. Не можеш да се върнеш през вратата. Оставаш в тъмната зона докрай.

 - Имаш предвид, докато изчерпаш ресурса? - попита несигурно Горан.

 - Това е следващата идиотщина – намеси се Алекс – в тъмната зона няма ресурс. Там не можеш нищо да поправяш, защото всичко е сбъркано по начало. Оставаш докато умреш.

 - Но това не влияе на живота ти тук в реалния свят, нали? - Горан вече очакваше неприятния отговор, който Мики, като че ли непрекъснато се опитваше да избегне.

 - Не, не влияе – каза за негова изненада домакинът – умреш ли в тъмната зона се връщаш тук.

 - Освен ако тялото ти не е изчезнало – намеси се отново Алекс с най-мрачния възможен тон.

 - Какви ги дрънкаш? - Горан тъкмо се беше успокоил.

 - Пак според слуховете – отговори му Мики – телата на някои от програмистите, които влезли в тъмната зона, просто изчезнали от контейнерите и никой повече не чул нищо за тях.

 - Това е нелепо – каза Горан – Нали? Физически е невъзможно.

 - Невъзможно е но се е случило – убедено каза Алекс.

 - Това са само слухове, Алекс – опонира му Мики - приказки, които се подхвърлят от уста на уста. Не вярвай на всичко, което си дочул от другите потребители.

 - Защо историята за тъмната зона да не е слух, а изчезването на телата да е измишльотина. Ако вярваме на едното, значи трябва да вярваме и на другото.

 - Тъмната зона е напълно обяснима – каза Горан – дори аз мога да си представя как може да бъде направена. Но да сънуваш във виртуален свят и тялото ти да изчезне магически от контейнера в истинския свят? Това са две различни неща. Нали така Мики?

 - Звучи като пълен абсурд - отговори той - Знаеш как хората обичат да преувеличават. Всеки добавя от себе си към слуха, който е чул. Възможно е всичко това, което разказах да е измислица. Тъмна зона никога да не е създавана. Само да е направен опит или пък някой да си я е представил. И от това да е създадена легенда.

 - Възможно е – не се предаваше Алекс - но мен ми взеха жетоните, без да вляза в онази врата. Представете си какво щеше да стане, ако бях влязъл.

 - Може би, ако беше влязъл, сега щяхме да знаем.

 Двамата приятели погледнаха към домакина, който току що бе изрекъл странното изречение. В очите му горяха пламъчета.

 - Бе ти наред ли си? - сепна му се Алекс – Ходи си влез сам.

 - Това и смятам да направя – усмихна се лъчезарно Мики – идвам заедно с вас. Искам да огледам тази врата.

 - Да не смяташ наистина да влезеш? - попита Горан.

 - Смятам и още как.

 - Ти май си сериозен? - Алекс гледаше домакина неразбиращо.

 - Вижте сега, приятели – започна Мики, след като наля на себе си и на останалите и се облегна удобно назад с чаша в ръка – аз съм прекарал толкова време в програмата за забавление, че вече съм натрупал повече години от Библията. Влизал съм десетки пъти. Това което за вас е невероятно изживяване, за мен ще е поредния живот прекаран в програмата. Бил съм всичко, за което можете да се сетите. Доктор, войник, авантюрист, адвокат, пилот. Живял съм като просяк и като безумно богат. Живял съм на екзотични и банални места. Пребродил съм всички държави. Опитал съм безброй деликатеси. Бил съм с всякакви жени и съм пробвал всичкия алкохол и наркотици, които съществуват или ще съществуват следващите 150 години. Програмата с голяма точност предвижда събитията в истинския свят. Много от нещата, които видях за пръв път вътре, вече са реалност тук. Продължавам да влизам, защото дори сега има много неизпробвани възможности. Но всичко в програмата за забавление се простира до определени граници. И това са границите на реалността в която живеем. Програмата е копие на нашия свят и ни позволява да действаме само в неговите рамки. А тъмната зона... Е тъмната зона е нещо съвсем различно. Сънували ли сте сън, в който се срещате с някого, когото сте загубили в истинския живот? Аз съм. И когато се събудя има няколко мига, в които съзнанието ми отчаяно се опитва да задържи емоцията от срещата. Чувството, че отново сме заедно. Но това чувство безпощадно избледнява, а мозъкът ми натрапчиво започва да повтаря, че това чувство е невъзможно. Докато накрая остане само копнеж. Неутолим… неизпълним... нелечим копнеж, който изгаря душата ми. Единствено с този копнеж мога да сравня желанието ми да вляза в тъмната зона. Колкото и виртуални животи да живея, копнежът остава.

 - Мислиш ли, че за това са я създали? - попита Горан - тези които са направили програмата за забавление с времето са ѝ се наситили. Наситили са се на реалното и са създали друг нереален свят?

 - Или просто не са харесвали този, в който живеят – отговори Мики. За първи път неизменната му усмивка я нямаше, а в детските приятелски очи, Горан видя дълбока тъга - не мога да отговоря на въпроса ти, приятелю. Предполагам, че всеки от тях е имал своя собствена причина, но ние няма как да знаем каква.

 - А ако тялото ти изчезне? – Алекс си знаеше неговото.

 - Няма, Алекс - спокойно каза домакинът - Сам разбираш, че това е невъзможно. Дори да е готов съм да рискувам.

 - А аз не съм. Искам само да вляза в програмата и да се опитам да я срещна отново. Това ми стига.

 - Няма и нужда да правиш друго. След време, когато се наситиш на програмата или се разочароваш от нея, може да потърсиш тъмната зона. За сега се забавлявай по стандартния начин. Но аз искам да вляза там. Ще влезем заедно в програмата за забавление и аз ще отида да потърся вратата. За вас двамата ще е по-добре да не ходите в клуба, защото ако нещо се обърка и излезете, няма да съм тук да ви вкарам за трети път.

 - Точно така – каза Алекс – тогава ще стоим пред контейнера ти и ще гледаме как тялото ти бавно изчезва.

 - Ако тялото му изчезне от тук – каза Горан - се предполага, че трябва да се появи на друго място, нали така? И къде ще да е това друго място?

 - Знам ли, по дяволите. Там където се появяват телата на всички, които са се прекарали по глупав и безсмислен начин.

 Жизнерадостната усмивка се върна върху лицето на Мики и това подейства успокояващо на Горан. Младежът допи питието си и каза:

 - Мисля, че вече трябва да е готово. Освен ако някой не е против, предлагам да отпътуваме.

После се изправи и с елегантна походка, усъвършенствана може би в някой от виртуалните му животи, тръгна към залата с контейнерите. Другите двама се спогледаха. Алекс стана и решително тръгна след Мики, а Горан с неохота го последва.

 

********

 

 Горан отвори очи. През прозрачния капак на контейнера видя, че пред него стои непознатият от бара и безизразно го наблюдава. Обърна се към контейнера на Алекс, а след това погледна и към този на Мики. И при двамата течността още не беше започнала да се оттича. Не знаеше дали да се ядосва или да се страхува. Но, като че ли страхът бавно взимаше надмощие. Докато собственият му контейнер се изпразваше, той гледаше ту към непознатия ту към другите двама, надявайки се да излязат, за да му кажат какво да прави. Но когато неговият контейнер се отвори, другите два все още бяха пълни. Горан свали маската от лицето си, но не направи крачка напред, за да излезе. За няколко секунди двамата с непознатия останаха загледани един в друг. После човекът пред него каза:

 - Имам нужда от помощта ти.

 Горан стисна очи и се опита да си представи, че мъжът го няма, но когато ги отвори онзи си беше там. Мъжът не каза нищо, само въздъхна при вида на заинатилия се отчаян Горан, а след това се обърна и с бавни крачки напусна помещението. Горан остана в контейнера. Бръкна за портмонето си и извади картата. Беше овехтяла едва видимо. За всеки случай постоя така още малко, след това излезе и отиде да надникне в коридора. Непознатият го нямаше. Върна се при контейнерите и зачака другите също да изляза. В следващите няколко часа това не се случи. Накрая изгуби търпение и реши да тръгне сам. В крайна сметка какво толкова можеше да се случи? Не му се искаше да среща непознатия отново, но оставането в помещението не го предпазваше от нова среща. Напротив, тук най-лесно щеше да го открие. Отиде до стаята с алкохола, за да потърси лист и химикал оглеждайки се за непознатия. След като намери каквото му трябва, остави бележка пред контейнера на Алекс, която гласеше: “Излязох преди няколко часа. Няма признаци, че вие скоро ще излезете”. После се замисли и добави ”Обади се когато си тук.” Смяташе да обиколи и да се върне, за да провери дали другите ще са излезли, но не искаше да го пише в случай, че непознатият се върне и прочете бележката. Напусна къщата и осъзна, че няма с какво да се придвижи. Бяха дошли с автомобила на Алекс. Тръгна пеша, но после му просветна. Видя адреса от табелите на портите и се обади за такси. В програмата можеше да обикаля с такси по-цял ден, защото парите не означаваха нищо. Обаче, когато таксито пристигна, осъзна, че има още по-добър вариант. На входа на къщата имаше устройство за теглене на пари. Преди му беше обърнал бегло внимание, като се бе зачудил що за странна идея е това, но сега му стана ясно. Изтегли колкото благоприличието позволява, подаде голяма банкнота на таксиметровия шофьор и го отпрати. После разгледа обявите за наемане на автомобили от телефона си. Обади се и поръча да му докарат избраната на място. Изчака луксозния автомобил, който в другия свят му се искаше да кара, но знаеше, че не може да си го позволи и след това задръжките му изведнъж си отидоха. Тъй като странностите в програмата не преставаха и не беше сигурен колко ще продължи престоят му този път, реши да се възползва максимално от времето, в което е вътре. Отиде в най-скъпия ресторант, за който можеше да се сети и си поръча най-скъпата храна. После мина през най-скъпите магазини. Продължи в същият дух и накрая се оказа с махмурлук от най-скъпия алкохол, в стая на най-скъпия хотел и спомен за най-страстната нощ с най-сексапилната жена. След като си взе душ, установи, че е останал без пари в брой. Явно най-сексапилната жена, на тръгване се беше оказала и най-крадливата. Но парите нямаха значение. Когато умът му се проясни, реши, че е време да потърси приятелите си. Обади се и си поръча дори по-скъп автомобил от вчерашния. По пътя към вилната зона, забеляза, че откъдето и да мине, хората се обръщат в негова посока и разбра, че е попрекалил с избора си на превозно средство. Когато пристигна пред къщата на Мики, видя, че бричката на Алекс си е на мястото. Докато размишляваше върху смисъла от това да се напива със скъп алкохол, при положение, че главата на другият ден не го боли по-малко, му се наложи да прескача, защото нямаше кой да му отвори портата. Когато влезе в залата с контейнерите веднага забеляза, че този на Алекс е празен. Листът, на който беше написал бележката си лежеше на мястото. Бързо се доближи и пътьом отбеляза, че контейнерът на Мики все още е пълен. Стори му се странно, че врата на контейнера от който е излязъл Алекс е затворена, докато вратите на останалите напуснали бяха отворени. Усети, че започва да се паникьосва. Извика името на приятеля си, но беше убеден, че никой няма да отговори. Мина през другите стаи, като продължи да вика. След като не получи отговор напусна сградата и се отправи към дома си. Когато пристигна, видя, че съседи от входа му са се събрали на групи пред луксозна кола, неотстъпваща на неговата и я обсъждат. Почувства се неловко, да паркира своята пред погледите им, за това подмина и паркира на следващата пресечка. Когато малко по-късно застана пред вратата на апартамента си, видя, че е разбита. Бутна я и погледна вътре. Беше тихо и спокойно. Бавно влезе и се заоглежда. Щорите в хола бяха пуснати, но в сумрачното помещение успя да различи фигура седнала на любимия му, люлеещ се фотьойл. Беше Алекс. Въртеше картата си с пръсти и умислено я гледаше.

 - Алекс! – извика Горан – Какво става, мамка му?

 Приятелят му го погледна спокойно и незаинтересовано.

 - Какво да става?

 - Къде изчезна? Защо не ми се обади?

 - Някъде съм си дянал телефона. Не ти помня номера наизуст.

 - Оставих ти бележка. Не я ли видя?

 - Видях я. Пишеше, че си излязъл преди мен. Търсех те, но не те намерих.

 - Колата ти беше пред къщата на Мики?

 - Защо да карам таратайката и тук? - отговори му Алекс с въпрос.

 - А Мики, защо още е в контейнера?

 - Не знам.

 - Какво правиш тук? Изкара ми акъла!

 - Нямаше те, а не ми се чакаше на стълбите. Исках малко спокойствие.

 - Защо вратата на контейнера ти беше затворена?

 Алекс се замисли за миг.

 - Тогава ми се стори забавно в случай, че се върнеш. Предположих, че ще се паникьосаш.

 Горан усети тъга в гласа на приятеля си. Нямаше ги саркастичните подхвърляния, а поведението му беше някак вяло и отчаяно.

 - Какво е станало?

 Загледан тъжно в нищото, Алекс продължи да върти картата в пръстите си още известно време. Накаря попита:

 - Знаеш ли каква дата е днес?

 Горан се замисли за момент.

 - 22-ри.

 - Погледни си телефона.

 Направи го и остана учуден. Датата беше съвсем различна. Явно програмата ги беше пуснала с две години напред в бъдещето.

 - Какво означава това? Изобщо възможно ли е?

 - Тук всичко е възможно – отговори му тихо Алекс.

 След това добави:

 - Снощи трябваше да я срещна.

 - Пропуснал си срещата, така ли? За това ли си се натъжил? - на Горан му поолекна и се зачуди как да разведри приятеля си.

 - Не съм я пропуснал. Бях в клуба. Но нея я нямаше.

 - Чакай. От кога си тук? В програмата.

 - От вчера следобед. Като излязох тръгнах да те търся. После видях коя дата е и веднага отидох в бара. Но тя не дойде.

 Алекс отново се умълча.

 - Ми ще я потърсим, какво толкова. Сигурно знаеш къде живее. Така де, къде е живяла преди да се срещнете.

 - Вече ходих- тонът на Алекс ставаше все по-отчаян - Тази сутрин, не издържах и отидох. Когато живеехме заедно, ми разказваше за един мъж преди мен. Детската и любов. Разделили се по негово желание, преди да се срещнем. Когато се разведохме тя се върна при него. Одеве ги видях. Бяха заедно с двете си деца.

 - Как така?

 - Не знам – тихо каза Алекс – този път нещата са тръгнали в друга посока. Не е същото като преди.

 - Може би, защото сме влезли по-късно?

 - Може би – тихо потвърди Алекс.

 Изведнъж осъзнал болката на приятеля си, Горан направи няколко крачки и седна на стола до него.

 - Какво смяташ да правиш?

 - Никога повече няма да бъда с нея, мой човек. Никога повече няма да видя децата си. Животът е низ от събития. Когато едно се промени, води след себе си други промени, които нарастват лавинообразно. Няма как нещата да се подредят по същият начин втори път.

 Горан усети колко дълбока и истинска е мъката на приятеля му. Прииска му се да го успокои. Да му каже, че това е просто една игра. Но осъзна, че за Алекс изживяното в програмата е толкова истинско, колкото и другия му живот. Беше живял, беше се влюбил и беше разбрал какво е да си баща в програмата. След това беше загубил всичко, но идеята, че нещата могат да се повторят, го беше крепила до сега.

 - Винаги можеш да излезеш и да опиташ отново – накрая каза Горан.

 - Няма да се получи. Знам, че няма да се получи.

 - Слушай Алекс, тук не се получава, но това е друга програма. Имам предвид, че това е мрежа в която има и други хора и те влияят върху събитията. Но в програмата, в която сте били първия път. Там може и да стане.

 - Може – каза Алекс. По тонът му личеше, че вече е обмислял тази възможност.

 - Когато се върнем, можеш да пробваш отново.

 - Не ми се чака. Не искам да живея цял един живот с мисълта за нея и за децата. Искам си ги отново. Да прегърна жена си. Да целуна децата си. Тук няма как да стане.

 Алекс продължаваше да върти картата в пръстите си.

 - Смяташ да я счупиш ли? За да излезеш?

 - Опитах вече. Не става. Това е най-здравото нещо на света. Няма как да я счупиш по собствена воля.

 - Тогава?

 - Приятно изкарване, мой – каза Алекс после остави картата на масата, стана от фотьойла и преди Горан да разбере какво се случва, отвори прозореца и скочи.

 - Не! – изкрещя Горан и се спусна след приятеля си.

 Когато стигна до прозореца и погледна надолу, го видя да лежи в неестествена поза на каменния тротоар. Хората долу се разпищяха. Някои сочеха падналия, други него и вадеха телефоните си. Горан остана на прозореца неспособен да откъсне очи от Алекс, под когото бавно започна да се образува червена локва, която силно контрастираше с белите тротоарни плочки. Когато малко се съвзе, осъзна, че хората все по-често го сочат. Дръпна се от прозореца стъписан. Дали не си мислеха, че той го е бутнал? Отиде и седна на фотьойла, на който преди секунди седеше приятелят му. Предстоеше му разпит от полицията. После се сети за разбитата врата и неприлично скъпите автомобили. Започна да осъзнава как ще изглежда в очите на другите. Това нямаше да може да го оправи с пари. Може би щеше да му се наложи намеса или пък да полежи в затвора.

 Приятелят му беше напуснал програмата и го беше изоставил. Непознатият го преследваше. Всичко отново се обърка от самото начало и ресурсът му бързо се изчерпваше. Зачуди се дали да остане. По лесно беше да излезе и да започне наново. Върна се до прозореца и погледна. Приятелят му лежеше размазан целият в кръв. Всичко изглеждаше напълно реално. Мисълта да последва примера на Алекс, го уплаши.

 - Няма начин! – каза на себе си и се върна на фотьойла.

 Извади картата си и се опита да я счупи с две ръце. Колкото и да натискаше не се получи. Прибра я и се отпусна назад умислен. Тогава пред погледа му остана картата на Алекс. Стоеше си на масата, чисто нова, произведение на изкуството. Това му се стори странно. Някак очакваше щом приятелят му излезе и картата да изчезне с него. Но тя се набиваше в очите му, като някакво доказателство, че нещата не са наред. Изведнъж се изплаши за Алекс. Какво всъщност се беше случило? Взе картата от масата и прекара пръст по ръба ѝ. Нищо. После направи същото и със своята. Ефектът беше същият.

 - Мамка му и скапана работа – просъска през зъби, стана и излезе през разбитата врата.

Когато стигна долу, входът беше пълен с хора. Обсъждаха оживено случая, но всички гледаха да са настрана от грозната картина на тротоара. Когато го видяха, съседите му започнаха да викат:

 - Какво стана?

 - Линейката е на път.

 - И полицията! Е сега идват.

 - Къде тръгна бе? Чакай тука. Ще трябва да обясняваш.

 Горан се запромъква между тълпата като ядно отблъскваше ръцете на тези, които се опитваха да го хванат или задържат. Проправи си път и после бързо отиде при приятеля си. Тялото на Алекс си лежеше на тротоара, а от тук картината беше още по-непоносима. В дланта си усещаше гладката повърхност на останалата без собственик карта. Чу сирената на бързо приближаваща полицейска кола. „Майната му“ - си помисли. Обърна се и хукна към луксозния автомобил паркиран на следващата пряка. Хората наоколо се развикаха, но никой не направи опит да го спре. Стигна до автомобила си, влезе, форсира двигателя и се отдалечи по най-бързия начин. Знаеше точно къде да отиде, за да изхарчи ресурса наведнъж.

 Скоро беше в центъра, но докато се провираше през тесните улички се събраха облаци. Притъмня и заваля, което направи задръстването още по-голямо. Колкото и да беше скъп автомобилът му, сега беше просто поредното превозно средство в безкрайната колона от коли. Не издържа на бавното темпо, пусна аварийните фарове, излезе и тръгна към бара пеша. От всякъде закрещяха псувни и проклятия, но той не им обърна внимание. Дъждът се засили и когато стигна пред бара, беше мокър до кости. Слезе по стълбите, но на дървената врата видя табела изписана с малки букви - “Не работи”. Това го изненада. Върна се на улицата и остана така под дъжда. От време на време някой забързан пешеходец с чадър минаваше покрай него, без да му обръща особено внимание. Всички искаха да се скрият колкото може по-бързо от стихията. Горан мушна ръце в джобовете си и обърна лице към облаците. Капките удряха носа и устата му и му пречеха да диша, но пък дъждът беше топъл и приятен. Пороят се засили до толкова, че намали видимостта до няколко крачки и потушил всички останали шумове. За момент се почувства откъснат от света, сам и спокоен. Постоя малко така, докато топлите капки отмиваха напрежението и тревогите му. После отново напипа в джоба си картата на Алекс и това го върна в действителността. Отиде пак до бара и заблъска с юмрук по вратата. Никой не му отговори за това направи две крачки назад и с ритник се опита да нахлуе. Вратата издържа. Засили се отново и повтори. Резултатът беше същия. Тъкмо щеше да опита трети път, малкото прозорче се отвори и видя присвитите очи на Ди да го гледат отвътре.

 - К'во пра'йш бе?

 - Трябва да вляза – настоятелно каза Горан.

 - Спри да риташ вратата, че ще изляза и ще те смачкам.

 - Съжалявам – смени подхода Горан – Моля те Ди, трябва да вляза. Моля те! Няма къде другаде да отида.

 - Това да не е приют? Разкарай се! Моментално!

 Горан видя как го гледа барманът. Усещаше, че ако не си тръгнеше, Ди ще излезе и ще се сбият. Тогава в отчаянието си направи крачка напред и почти опря лице до неговото. Погледна го право в очите и тихо каза:

 - Ди, не ме познаваш, но аз те познавам. Моля те. Трябва да мина през вратата.

 Видя как барманът се замисли за секунда. После затвори прозорчето и нищо не се случи известно време. Точно преди да почне да да блъска отново, вратата рязко се отвори.

 - Казах ти да престанеш да блъскаш – каза Ди, видял приготвената му ръка, след това му направи място да влезе.

 Горан влезе, а барманът затвори след него и отиде зад бара. Напълни една чаша до половината и я плъзна към Горан. Той я взе, изпи я наведнъж и силно я удари в бара.

 - Благодаря!

 - За нищо, Горан.

 Горан се сепна и погледна бармана. Ди го наблюдаваше и спокойно попита:

 - Още едно?

 - Откъде знаеш името ми?

 Барманът отново му сипа, но този път наля и на себе си.

 - Идвал си и преди.

 - Не мисля, нещо се бъркаш.

 - Преди две години. С приятеля си Алекс. Пръскахте пари като олигофрени. За това си спомням. И защото влязохте в тоалетната и никога не излязохте. Заедно с Галя.

Горан се обърка. Нима предишното им влизане не беше отделно и различно от настоящото. Според бармана събитията в програмата бяха продължили да се развиват след тяхното излизане и те бяха влезли отново две години по-късно. Ди го гледаше безизразно. После повдигна чашата си за наздравица. Горан му отговори и двамата пиха до дъно.

 - От тогава се чудя какво се случи – каза тихо барманът.

 - Трудно е за обяснение – Горан седна на високия стол пред бара – не знам как да ти го обясня.

 - Няма и нужда – каза, но му пролича, че не е искрен - Галя добре ли е?

 - Честно казано, не знам. Не съм я виждал от тогава.

 Барманът остана безмълвен. Погледът му не беше въпросителен, но и не изглеждаше, като че ще остави Горан на мира, докато не разбере, каквото му трябва. Как можеше да му обясни, че е част от измислен свят. Парче от програмата. Как някой можеше да приеме твърдението, че е част от нещо неистинско, създадено за забавление. Вероятно щеше да го вземе за луд.

 - Ди, ти от тук ли си?

 - От Пауталия.

 Горан го погледна въпросително.

 - Град на запад – отговори барманът.

 - Никога не съм го чувал.

 - Проблемът си е твой.

 - Случката от преди две години. Когато изчезнахме. Имаше ли някакви последици за теб?

 - Опитвах се да не мисля за това, като за изчезване. Досега си повтарях, че не съм ви видял като излизате.

 - Значи момичето не е излязло също?

 - Не.

 - Не мисля, че мога да ти обясня. Но трябва отново да отида там, където бях до сега. Не знам дали ще се получи, но е възможно да вляза в тоалетната и отново да изчезна. Нищо друго няма да се промени. Светът за теб ще си остане същия. Просто има неща, които са отвъд тази реалност и аз не знам как да ги обясня.

 - Какво се случи с Галя? Какво и направихте?

 - Близки ли бяхте?

 Барманът замълча за миг. После предпазливо отговори:

 - Може да се каже. След онази вечер, Галя никога повече не се обади, нито отговори на обажданията ми. Ти ми кажи защо.

 - Съжалявам. Тя влезе на друго място, за което не знам нищо. Направи го по собствено желание. Може би и тя ще се върне някой ден.

 - Няма връщане от там – тихо, но твърдо каза барманът.

 Горан отново се сепна. Изражението на събеседника му беше спокойно и открито.

 - Какво знаеш за... Там?

 - Знам, че досега никой не се е връщал. Ти си първият - Ди говореше неуверено, сякаш с всяка дума се опитваше да налучка истината. После изрецитира:

 - “Залостват се зад нас на ада вратите, когато няма надежда в очите”.

 - Аз не бях там. Бях на друго място.

 Барманът присви очи. Изражението му стана леко объркано.

 - Виж. Мястото, за което говориш. Знаеш ли как се нарича? - попита Горан.

 - Как?

 - Наричат го тъмната зона. Никога не съм ходил там. Вечерта, в която изчезнах се върнах на мястото, от което бях дошъл, а сега отново дойдох тук.

 - Звучи като пълна безсмислица.

 - Знам. И аз самият изпитвам затруднение да го обясня.

 - Значи и Галя може да се върне?

Горан поклати отрицателно глава.

 - Тя влезе в тъмната зона. Не знам какво се е случило с нея. Не възнамерявам да влизам там. Искам просто да се прибера.

 - Не възнамеряваш или не можеш?

 - Не възнамерявам – потвърди Горан.

 - Значи все пак, ти можеш да влизаш там… в тази тъмна зона? И след това да се върнеш?

  Горан се замисли.

 - Не е невъзможно, само че пътят ще е малко по-обиколен. Галя обаче не може да мине по същия път. Нито пък ти.

 - С какво си различен от мен?

 - Аз съм от друго място.

 - И можеш да върнеш Галя? Или поне да опиташ?

 - Не, Ди - Горан повиши тон - Доколкото знам, тъмната зона е ужасно място. Казах ти, няма да влизам там.

 - Имаш ли вина, за това, че Галя е вътре?

 Горан помисли, после откровено отговори:

 - Би могло да се каже.

 - Тогава я върни! - изведнъж изкрещя барманът.

 Горан стреснато погледна човека пред себе си. Видя болката в очите му. Мъката изписана върху лицето му. Стойката на човек, който е готов да се опълчи и на най-страшното, но е безсилен, защото то се крие от него. Изведнъж и Горан го заболя.

 - Откъде знаеш всички тези неща, Ди?

 Барманът затвори очи в опит да се овладее и наля на себе си, а после и на Горан. След като изпи алкохола каза:

 - Слухове за случки в бара, от преди да започна работа. Изчезвания на хора. Разследване на полицията. Старите посетители говорят с половин уста. Мислех си, че всичко е измишльотина и се прави, за да се създаде някаква тайнствена атмосфера, която да привлича клиенти. Мислех, че всичко е за пари. Докато Галя не изчезна. Одеве, когато блъскаше, в първият момент не те разпознах. Но сега няма да те пусна, да си тръгнеш докато не ми обясниш всичко. Искам Галя да се върне обратно. Ако трябва ще те смачкам от бой. Ако трябва ще извикам полицията, но няма да тръгнеш докато не ми кажеш всичко.

 - Можеш да правиш каквото искаш – отговори му Горан – но първо отвори вратата към тоалетната и ми кажи какво има там.

 Ди се поколеба, но все пак мина от другата страна на бара и бавно тръгна към тоалетната. Отвори вратата и остана на прага няколко секунди.

 - Да му се не види! – каза накрая.

 Горан стана от стола и отиде да надникне над рамото на бармана. В коридора пред тоалетната имаше още една леко открехната врата. Двамата приближиха и Горан усети, че тялото му трепери, но не от мокрите дрехи в студеното, подземното помещение. Барманът сложи ръката си на бравата, но Горан го спря.

 - Трябва да те предупредя. Отвориш ли вратата аз ще изчезна от тук. Но ти не трябва да влизаш. Пътят през тази врата е еднопосочен. А това което е вътре няма да ти хареса.

 После махна ръката си и барманът нетърпеливо отвори вратата. Горан бързо извади картата си. Тя овехтя наполовина и процесът спря. Коридорът от другата страна, беше същият, какъвто го помнеше. Идеално чист, сив, с подредени една срещу друга бели врати.

 - Направи го отново – каза Горан, надявайки се, че и останалият му ресурс ще свърши.

 Барманът с неохота го послуша, но картата си остана в същия вид. Или отварянето на вратата носеше негативен ефект само веднъж, или някой друг трябваше да я отвори. Горан се почуди дали да не прекрачи прага, за да провери дали и оставащият му ресурс ще се изчерпа, но страха от това, че няма да може да се върне го спря. Барманът като, че ли усети това от малката крачка назад, която неволно направи.

 - Влез с мен. Помогни ми да я намеря.

 - В никой случай – отговори Горан – Препоръчвам ти и на теб да не влизаш.

 Изговаряйки тези думи, Горан осъзна, че се надява, барманът да не го послуша. Искаше Ди да влезе, защото по този начин Галя ги беше върнала в контейнерите предния път. Барманът обаче изненадващо го хвана за дрехите и увиснал с цялата си тежест, го дръпна навътре. Горан се хвана с две ръце за рамките на вратата, което му позволи, след това да запречи и краката си по същия начин и да му се противопостави. Ди дърпаше с всичка сила, но Горан не се даваше. Дрехите му започнаха да се цепят, за това барманът се пресегна и го прегърна през гърба. Но Горан беше в по-изгодна позиция, надделя и двамата се затъркаляха обратно по плочките на пода.

 - Разкарай се тогава! – изкрещя барманът, блъсна го изправяйки се и се запъти към отворената врата.

 Тогава от към бара се чу висок глас:

 - Не влизай там!

 Двамата се обърнаха в посока на гласа. Беше, човекът, който Горан бе нарекъл в мислите си непознатият. Стоеше изправен до входната врата и се опитваше да изтупа дрехите си от дъжда, но беше ясно, че няма да успее.

 - Какво си мислите, че правите?

 Горан остана безмълвен. Ди погледна към отворената врата, после към непознатия. Нямаше опасност някой да му попречи да влезе в новопоявилия се коридор. За всеки случай се приближи на една крачка от входа му и попита:

 - Ти как влезе?

 - През вратата – отговори му непознатият отправяйки се към бара – Може ли едно питие?

 - Чувствай се като у дома си – каза барманът и с жест му показа, че може да си сипе сам.

 - Никога не са ме обслужвали толкова грубо в този бар до сега – каза непознатият и се протегна за бутилката, от която бяха пили двамата.

 - До сега никой не е влизал, без да му отворя – отговори му ядно Ди.

 - Щом предпочиташ стой си там. Не съм тук заради теб, а заради клиента ти.

 - Той не ми е клиент – каза барманът.

 - Може ли да поговорим – обърна се непознатият към Горан, който все още лежеше на земята.

 - Искам просто да изляза – бързо изрече Горан - Не желая повече да съм тук или да ходя в тъмната зона. Искам да се върна обратно. Не ми е забавно повече.

 - Това може да е проблем – каза непознатият – нека го обсъдим и да вземем най-правилното решение.

 - Най-правилното за кого? - попита Горан.

 - И за двамата.

 Горан се изправи, бавно закрачи към бара и зае отново мястото си на високия сто. През цялото време хвърляше недоверчиви погледи към мъжа.

 - Освен ако не смяташ да минаваш през онази врата – обърна се непознатият към Ди – би ли дошъл да ни налееш по едно. Благоприличието не ми позволява да ти се бъркам в работата.

Барманът погледна още веднъж към сивия коридор, след това внимателно се придвижи до външната врата и я провери. Беше заключена. Потропа нервно с пръст по нея и отиде зад бара. Непознатият тъкмо беше приключил питието си, за това Ди сипа на всички от бутилката. Явно наистина искаше да чуе, за какво ще си говорят. Новодошлият извади голяма сума пари и я остави на бара. Това изобщо не впечатли Горан, но и барманът, на когото беше предложена не и обърна внимание.

 - Сега можеш да ни оставиш – каза непознатият – Това, за което ще говорим, не е за твоите уши.

 - Да ви оставя? Сбъркал си! Ако на теб нещо не ти изнася, напусни бара.

 - Добре тогава. Изборът си е твой.

 Мъжът погледна към Горан и се приготви да говори.

 - Няма значение какво ще ми кажеш – изпревари го Горан – сега искам единствено да изляза. Ако се върна тук отново, може да поговорим.

 Непознатият издиша въздухът, който беше поел, за да се изкаже. После бръкна под дрехата си и извади пистолет. Сложи го на бара, а Ди уплашено отстъпи крачка назад. Оръжието изглеждаше голямо и тежко, но най-вече истинско.

 - Моля – каза непознатият – знаеш какво трябва да направиш.

 Горан се поколеба.

 - Защо картата на Алекс остана, след като той излезе? И защо всичко беше толкова реално?

 - Нямаш право на повече въпроси. Сам каза, че искаш да излезеш. Желанието ми за разговор се изчерпа. Тук няма да получиш повече отговори. Нито пък там, за където си се запътил. Ще ти обясня всичко само ако дойдеш с мен.

След като каза това, непознатият тръгна към отворената врата на сивия коридор. Горан хвана пистолета и го навря в устата си. Никога не беше стрелял, нито знаеше дали точно така трябва до го направи, но филмите, които беше изгледал, формираха този образ в главата му.

 - Не – изкрещя Ди, протегна се и дръпна ръката на Горан. При дърпането Горан неволно натисна спусъка, но нищо не се случи.

 - Какво правиш? Остави пистолета! – извика барманът.

 Горан не му обърна внимание, само заразглежда оръжието. Видя, че предпазителят не е вдигнат. Направи го и отново лапна пистолета. Ди се дръпна назад и присви очи. Само че, докато се разправяха, решимостта на Горан се беше стопила. Той постоя малко с пистолета в уста, а след това го остави на бара и дръпна ръката си. Непознатият се беше спрял, за да види какво ще стане. После изведнъж загубил интерес, се обърна и тръгна отново към вратата.

 - Аз ще дойда с теб – извика Ди – помогни ми да намеря Галя. Ще направя каквото поискаш.

 Мъжът без да забавя ход му отвърна:

 - Това място не е за теб. Освен това, твоята Галя отдавна я няма. Такива като теб и нея не могат да съществуват вътре. Влезеш ли, всичко свършва.

 След това мина през мистериозната врата и я притвори след себе си. Горан извади картата. Като че ли беше овехтяла още малко. Пробва да я счупи, но не се получи. Остави я пред себе си и опита да се успокои и да реши какво да прави. Тогава барманът се протегна и взе пистолета. След това го насочи към Горан.

 - Влизаме заедно. Ще намерим Галя.

 - Няма начин. Освен това, човекът ти каза. Галя вече я няма.

 - Не може да я няма – изкрещя Ди и изгубил контрол удари Горан в главата с дръжката на пистолета – ти си виновен, че тя е вътре. Ти си виновен за всичко. Ставай и тръгвай инак ще ти пръсна черепа.

 После отново насочи пистолета към Горан.

 - Прави каквото искаш - каза спокойно Горан - Няма да вляза там.

 Струйка кръв се стече по лицето му и капна на плота. Той изненадано пипна с ръка раната и погледна окървавените си пръсти. Болката пулсираше. Кръвта беше лепкава. Усети миризмата ѝ. Как можеше това да не е истинско?

 Ди отново се протегна и този път взе картата на Горан.

 - Върни ми я! - сега вече изкрещя Горан, истински разтревожен.

 - Забрави! – изсъска барманът – идваш с мен.

 - Върни ми картата! Не знаеш какво правиш!

 Явно Ди наистина не знаеш какво прави, но след като видя реакцията на Горан, мнението му да не връща картата стана непоклатимо. С едно движение изскочи пред бара и хукна към вратата зад която изчезна непознатият.

 - Върни ми я глупако! – извика Горан и се спусна след него.

 Нямаше представа какво ще се случи ако барманът мине през вратата и отнесе картата със себе си. Спомняше си, думите на Алекс, че не може да я изгуби. Така и не му обясни защо. Но тогава приятелят му, едва ли беше взел предвид възможността, картата да бъде отнесена в тъмната зона. Какво щеше да се случи ако остане в програмата без карта? Как щеше да се върне? Паниката го завладяваше все повече докато гонеше бармана. В това време Ди стигна до вратата и я отвори, но това му отне секундата преднина. Горан го настигна и го хвана за ръката. Точно тогава обаче, стъпи на мокрото място, на което се бяха борили преди малко. Подхлъзна се на гладките плочки и вместо да дръпне Ди, го блъсна с цялата си тежест и двамата влетяха в отворената врата.

 

********

 

*Песента е “Angel In Disgrace” на американската група “The Raven Age”.

» next part...

© Èдин Гравън All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??