Стоя в това малко,уютно кафене,разположено на една от най-красивите и живописни  венециански  улички, и чакам да се появиш. Пристигнах доста време преди уговореното, но това е защото наистина изгарям от желание да те видя,да те докосна,да усетя силния трепет от влиянието, което ми оказваш. Това чувство е наистина ново за мен,непознато,понякога плашещо,така завладяващо и силно,че е прогонило всички мисли от главата ми,всички,освен тази за теб и магията помежду ни. Разбира се,че съм се влюбвала и преди,но не по този начин… Никога не съм била така обсебена от мисълта за някого,никога не съм чувствала такова изгарящо желание да бъда част от едно цяло,закриляна и обичана до болка. Това,че не знам какво изпитваш ти към мен,ме убива бавно и мъчително,всеки миг от това неведение е като нажежена игла забиваща се в сърцето ми отново и отново… Понякога се чудя какво ме накара да се влюбя в теб така сляпо и бързо. Веднага мога да назова хиляди неща в теб,които биха привлекли всяка една жена- невероятно красив,чаровен,интелигентен,учтив…притежаваш качества,за които повечето мъже могат само да мечтаят. Но се питам дали те обикнах заради всичко това или просто имах нужда от теб. Дали не те обичам така силно,защото имам нужда от надежда,от вяра в щастието,в светлото,безоблачно бъдеще?

Може би съм твърде наивна да смятам, че някой ден точно ти ще донесеш този светъл лъч в иначе мрачния ми и изпълнен със самота живот,но тази надежда е единственото,което ме крепи,единствената причина да не съм на мястото на това момиче,което наблюдавам в момента. Това момиче е доста по-младо от мен-на около 16 години,но явно съдбата не й е подала ръка. Тя стои на моста,хванала се  за парапета, с подути от непрестанно стичащите се по красивото й лице сълзи,и гледа с отчаяние надолу към тъмната,ледено студена вода. Какво ли й се е случило? Колко ли болка трябва да е преживяла,за да има поглед,изпълнен с толкова много тъга? Мисля си да отида при нея,да й кажа,че живота е труден,но не бива да се предава,щастието все някога ще сполети всеки от нас,а до тогава трябва да преглъщаме болката и да вървим смело напред. Станах от стола и се запътих право към това красиво и нещастно момиче и тогава… Никога няма да забравя това,което видях,никога няма да се отърва от спомена за това младо създание,хвърлящо се от моста,търсейки избавление от мъката си. Главата ми е пълна с въпроси. Ами ако бях тръгнала към нея по-рано? Дали тя просто не се надяваше някой да дойде,да я спаси от ръцете на смъртта и да така да й даде знак,че има смисъл да живее? Дали тя не е направила това,което всички би трябвало да сторим,просто защото света,в който живеем е изпълнен само с болка и страдание? Винаги ще помня лицето й,докато се отправяше към края си- в очите й нямаше страх,а облекчение от предстоящото. Това прави угризенията ми малко по-малки- може би наистина щастието не я очаква тук,а някъде другаде, в някой друг живот…

Отново стоя в кафенето и чакам. Ето те и теб-красив,уверен в себе си мъж,доста добре облечен и с една роза в изящната си ръка. За миг в мен отново се надигна надежда,надеждата,че ще влезеш и ще признаеш любовта си към мен с най-красивите думи,които някой,някога е чувал или изричал. Но този силен пожар,в пълното ми със изгаряща любов сърце,бе бързо потушен. Розата беше бяла. Бяла като нежните снежинки,като чистата ти и непорочна приятелска обич към мен.

Влизаш през вратата и ме поглеждаш с тези омагьосващи,кристално сини очи. Проклинам тези очи,тази твоя усмивка,всичко в теб,всичко,което кара наивното ми сърце да тупти така.

-      Здравей,Елена!-и покланяйки се,целуна ръката ми с тези свои кърваво червени,топли устни.

-     Здравей…-не можех да изрека името му-дори то ме караше да треперя от вълнение като лист.

-       Какво е това?-попита той,сочейки тефтера, в който пиша всичко това…

-          Ами… нека ти обясня някой друг път-все още не съм готова за това.

   И наистина не бях и все още не съм готова да се изправя срещу него и да му разкрия това,което от доста време чувствам. Може би някой ден ще събера смелост и ще му разкажа за всичко,което ми е причинил с тези негови сини очи. Колко нощи са ме лишавали от сън и колко дни са били причина за безцелното ми лутане в търсене на лек за тази необяснимо силна любов. Може би някой ден дори ще ти дам да прочетеш това,за да разбереш какво значи истинска,всеотдайна,поглъщаща всичко друго,обсебваща любов. Защото не всеки има възможността да я изпита. Доста дълго се чудех какво е тази моя обич-Дар? Наказание? Изпитание? Така и не успях да си отговоря,но разбрах едно-това е чувство,което ще помня цял живот,което въпреки болката ми дава много. Може би не ми дава това окриляващо щастие,което само споделената любов може да ти подари,но пък ме кара да се надявам,че някой ден и аз може да имам този късмет. Кара ме да мечтая… А какво по-хубаво от мечтите? Какво по-прекрасно от това да се оставиш на блаженството на твоя собствен,перфектен,измислен свят,където няма болка,нито мрак? Където сам си господар на бъдещето и нищо не може да накара щастието да се изплъзне от ръцете ти? Изведнъж ме обзе смразяващ хлад-бях се завърнала в болезнената реалност. Любовта на живота ми стоеше до мен,а аз не можех да направя нищо. Той ме гледаше с вълшебните си сини очи без дори да подозира за огъня,бушуващ във влюбеното ми сърце. За него бях просто добра и предана приятелка.

Знаех,че мога да стана и да изкрещя:”Хей,аз те обичам!” още в този момент,но нямаше да има смисъл… Единственото,което щях да постигна,щеше да е неговото отчуждение. Той щеше да се отдръпне от мен и щях да го изгубя завинаги. Вече нямаше дори да усещам трепета,когато ме прегръщаше приятелски за довиждане. Единствено вълнението от тези секунди,в които телата ни се допираха, ме караха да живея,да се събуждам всяка сутрин…

-    Елена,какво става?-попита,гледайки притеснено в блуждаещия ми поглед.

-       Не,нищо-просто се замислих…

-      Искаш ли да ми кажеш нещо? Знаеш,че винаги можеш да разчиташ на мен. Винаги ще съм до теб-не го забравяй!

 Усмихнах се леко и очите ми се напълниха със сълзи. Бях сигурна,че го мисли,но какво от това? Аз имах нужда от нещо повече от клетва за вечно приятелство-имах нужда от неговата пламенна любов,от закрилата му,от искрицата,която мечтаех да зърна в красивите му очи.

-    Трябва да тръгвам.-казах му аз

-          Но защо? Елена,какво става? Настоявам да ми кажеш!- и хвана ръката ми здраво,така че да не мога да избягам без да обясня.

Сърцето ми отново заби лудо. Един глас в главата ми крещеше: „Кажи му!” но аз просто не можех… Не можех да си причиня тази болка-болката да си отхвърлен. Болката да получиш в замяна на признанието на силните си чувства едно студено „Много съм поласкан,но…”, замаскирано под една усмивка. Не бях готова да го понеса. Имах чувството,че това отхвърляне ще обрече цели ми живот на нещастие.

-           Не се безпокой за мен-ще се оправя, просто днес не се чувствам добре.Съжалявам,че те разкарах чак до тук, но наистина не мога да остана. – Това беше истина-не можех да издържа и миг повече в компанията му. Страхувах се,че сърцето ми щеше да се пребори с волята и щях да му разкажа всичко…

-          Не се притеснявай за мен. Надявам се наистина да не е нещо сериозно. Тогава… може би ще се видим утре,пак по същото време?

Не знаех какво да му отговоря. Разкъсвах се между желанието си да го виждам и докосвам при всяка възможност и реалността-той не изпитваше нищо към мен. И все пак сърцето победи-уговорихме си нова среща-утре.

Докато крачех без посока по улиците на Венеция се чудех какъв живот имах намерение да водя-и ако смятах да живея и за напред само с мисълта за следващата ни среща, то имаше ли изобщо някакъв смисъл да не скоча и аз от моста още сега,още в този тежък миг?! Нямах смелост да направя дори това- сърцето ми отказваше да приеме да не види повече тези сини очи…