Небето започваше да се стъмва. Непрогледен мрак обгръщаше всичко наоколо. Единствената светлина, която имаше, беше от луната. Беше почти пълна. На следващия ден беше пълнолунието.

Хората в малкото градче спяха съвсем спокойно. Цареше тишина. Човек би си помислил, че там няма живи хора. Но не при всички беше така.

Прозорчето на една къща, в покрайнините на града светеше. В тази къща живееше семейство с две деца- момиче на 13 години и момче на 18. Именно момчето беше все още будно, макар да наближаваше полунощ. Той мълчаливо гледаше луната. Името му беше Луциан. Наистина едно доста необичайно име за мъгълско дете. Всъщност, той беше кръстен така заради огромната си страст към вълците. Намираше ги за едни великолепни и невероятно красиви същества. Но най-много завиждаше на свободата им. Той също искаше да тича по цял ден...

Луциан беше едно съвсем обикновено и нормално момче. Беше висок, имаше дълга права черна коса, която стигаше до под раменете му. Очите му бяха сини... Много бледо сини. Поглеждайки в тях, човек имаше чувството, че гледа лед - толкова студени бяха те. Кожата му беше бледа - сякаш никога не е била излагана на слънчева светлина. Ходеше на училище и сега беше вече в последния клас на гимназията. Обожаваше спорта. Особено атлетиката- никой не можеше да го надбяга. Наистина, животът не му предлагаше приключения, така, както много му се искаше, но въпреки това имаше много приятели и беше обичан в класа си.

Докато един ден всичко се преобърна с главата надолу...

След училище, Луциан беше решил да отиде в близката гора и да порисува. Момчето беше страстен любител-художник. А тази вечер щеше да има пълнолуние, което обещаваше една наистина прекрасна гледка към езерото. Момчето взе принадлежностите за рисуване и излезе. Родителите му не се притесняваха за него. Момчето беше много умно и отговорно.

Щом Луциан пристигна пред него се откри една наистина великолепна гледка.

По повърхността на езерото се беше образувала лунна пътека. Слаб, прохладен вятър подухваше и развяваше листата на дърветата и те шумяха, сякаш говорейки на техен собствен език. Момчето се усмихна. Точно това му трябваше.

Седна под едно дърво, откъдето се виждаше добре почти цялата повърхност на езерото и се захвана за работа.

Изминаха дълги часове, в които се чуваха само горските шумове и лекото драскане на молива по листа. Луциан беше изцяло погълнат от мислите си. Всъщност в момента мислите му бяха заети изключително и само от една личност - Селин. Едно много красиво момиче. Момчето неволно се усмихна.

Изведнъж от храстите зад момчето се чу шум. Странен, различен от обикновените горски звуци. Луциан се изправи, оставяйки скицника си и се огледа. Нищо не се виждаше.

- Има ли някой? - попита той. Отговор нямаше.

Момчето реши да види какво става. Влезе в храсталаците, но там нямаше нищо. Подтикван от любопитството си, той продължи нататък. Без да осъзнава, Луциан влизаше все по-надълбоко и по-надълбоко в гората.

Странният шум пак се чу. Младежът се обърна и... Върху него се нахвърли странно същество. Приличаше на вълк, но беше доста по-едро. Луциан се опитваше да се съпротивлява, но животното беше много по-силно. Звярът доближи муцуната си до врата му. Острите му зъби лесно разкъсаха плътта му. Животното пи жадно от кръвта му, след което го остави и избяга. По някакво чудо момчето беше все още живо. Дишаше тежко, но въпреки това съзнанието ми беше ясно. Той знаеше много добре какво му се беше случило. Върколак. Ухапан от върколак. Луциан знаеше, че няма да умре. Не. Щеше да се случи нешо стократно по-лошо. Как му се искаше да умре. Още сега...

Първите слънчеви лъчи събудиха момчето. Той отвори очи. Раната на врата му беше заздравяла, сякаш нищо не се беше случило.

Луциан взе нешата си и се отправи обратно към къщи. Родителите му бяха много притеснени заради отсъствието му. Той ги увери, че е добре и веднага след това се прибра в стаята си.

Оттук насетне животът му се промени коренно. Отначало, Луциан беше решил да избяга, за да не пострадат близките му хора. Но след това се отказа от идеята. По-добре щеше да бъде, ако е завършил училище. Но и тук животът му беше станал много по-труден....

Луциан беше станал много по-потаен. А и агресията му започна да расте. Трудно овладяваше животинските си инстинкти. Приятелите му започнаха да се страхуват от него. Освен това, винаги, когато имаше пълнолуние, той отсъстваше от училище. Учителите и родителите му започнаха да се опасяват да не би да взема наркотици.

Но най му беше мъчно за красивата Селин. Сега той не смееше да я доближи. Та нали беше чудовище! Близо до нея, той усещаше привлекателния аромат на кръв. Усещаше я как тупти във вените й...

Освен всичко, сега беше много по-бърз, по-силен от останалите си съученици... За родителите му беше странно, че той все по-често ядеше месо-алангле.

Луциан разтърси глава, за да се отърве от мислите си. Вече беше станало много късно. Легна си.

Още на следващия ден, след като училището най-после свърши, момчето се изнесе от дома си. Вече беше рискувал твърде много сигурността на любимите си хора. А кой знае... Може би сега за него предстоеше ново начало?