Тя стоеше сама, в ъгъла на стаята, потънала в мисли и стари спомени. Нещо ставаше с нея и то не за първи път. От месеци се чувстваше някак си странно и не можеше да си обясни какво става. Всяка вечер очите й се изпълваха със сълзи, по-горещи и от въглени, сълзи, които изгаряха сърцето и душата й, и оставаха дълбоки белези някъде дълбоко в нея. Чувстваше се по-сама от всякога и болката беше неиздържима. Нещо в нея сякаш умираше бавно, нещо я мъчеше, не й даваше покой. Не знаеше какво става, не знаеше към кой да се обърне. Нямаше приятели, на които да се довери, с които да сподели как се чувства. Никой нямаше да я разбере, щяха да й се присмеят и да я помислят за луда. Момичето усещаше горчивия вкус на самотата, но не беше само това. Имаше още нещо, но не знаеше какво е. Никога не успя да се почувства на мястото си, никога не посмя да изрази чувствата си. Където и да отидеше, каквото и да правеше, нещо я теглеше назад и не можеше да продължи. Животът й сякаш бе свършил още преди да започ ...