Jun 20, 2025, 12:26 PM

Из "Дневникът на една ранена алхимичка": Nigredo

  Prose
210 1 0
2 min reading

Локация: Третата стая на кулата. Час след залез. Луната все още е скрита.

Температура: Студено в костите, горещо в гърдите.

Материя: Разпад.

Аз: Все още димя.

Перо от гарван. Мастило от пелин. Пиша с пръстите, с които и горях.

Днес е петък. Ден на Венера. На любовта. На изкуството. На слабите, треперещи колене и силните въжделения.

Но в мен няма ни музика, ни съблазън. В мен има само огън, който не топли.

Казват, че алхимията започвала с nigredo — чернотата. Разпадането. Признавам:

аз съм точно там.

Бях златна вяра. Станах пепел.

Той (нека остане без име — символите не се нуждаят от етикети),

бе катализаторът. Докосна златната ми нишка — и тя се скъса.

С първите си думи ме създаде. С последните — разруши.

Когато ми каза онова, в онази нелепа шега,

сякаш запрати в раната ми кинжал, посипан със сол.

„ Нека ти дам...“ — ехото на тези думи още вие в каменните стени, покрити с мъх и пропити от маслата на иланг-иланг, ветивер, сандалово дърво и гераниум.

Не го исках. Исках само да бъда видяна.

Но в ретортата* на доверието се вля капка отрова.

И се получи експлозия.

А после — тишина.

Гробищна. Без име. Без следа. Само мирис на изгоряла Муза.

Сянката трябва да бъде интегрирана, не убита.

А аз я изгоних. После тя се върна — в образа на предателка, отмъстителка, една гневна Немезида— моето лице в огледалото.

И ме изяде отвътре.

„Поеми отговорност. Изправи рамене. Подреди хаоса.“

Но как се подрежда хаос от пепел,

когато самата ти си огънят,

който е изпепелил сърцето ти?

Сега разбирам:

Гневът и верността не са врагове. Те са танц.

Аз танцувах в грешния ритъм,

и се строполих без партньор.

Пиша, защото само изкуството остана лоялно.

То не пита. Не съди. Не бяга.

В тази кула от думи,

в тази нощ без звезди,

в този петък на Венера —

аз съм ранена алхимичка,

която преписва душата си с мастило от болка.

И знам, че утре може да съм пак огън.

Но тази вечер ще приема черното.

Ще стана злато.

Но не днес.

Днес съм просто човек, който обича и кърви красиво.

 

Реторта- Кълбовиден стъклен съд с извит настрани отвор за лабораторни химически опити.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Мария Митева All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Гастрит на нервна почва 🇧🇬

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Иисуса 🇧🇬

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

50 лева на час 🇧🇬

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...