Из спомените на една робиня

Събудиха ме силни викове. Идваха от съседната къща. Тера пищеше, чуваха се и мъжки гласове. Скочих да видя какво става. Затичах се към Терини, но се подхлъзнах и паднах в калта. Целият предишен ден беше валяло и земята беше подгизнала. Един конник връхлетя по тесния път между двете къщи и се наведе към мен. Падането ми ме спаси. Конникът ме пропусна. Продължи в галоп, без да намалява.

Иззад облаците се показваше къс луна и на смътната светлина видях измежду къщите на селото да препускат и други конници. Писъците вече се чуваха из цялото село. Къщата на Тера пламна.

Сърцето ми заби като чук в гърдите – царските хора! Идваха отвреме навреме да вземат каквото смятаха, че им се полага – зърно, кожи, жени, деца.

Втурнах се обратно в къщи. Дъщеря ми се беше събудила и и в широко отворените й очи се четеше страх. Грабнах я и хукнах навън.

Затичах се към гората над селото. Докато стигна до там обаче, трябвашае да прекося ливадата. Малката ме стискаше здраво с ръчички, скрила лице в шията ми. Тичах през високите треви и все се обръщах назад да видя дали някой не ме преследва. Почти всички къщи вече горяха. Виждах на светлината от огньовете мъже и жени да се щурат като обезумели насам-натам.     

Побягнах отново. Само да стигна до дърветата на хълма!

Кракът ми пропадна в някаква дупка. Строполих се тежко на земята. Болка прониза лявата ми ръка до рамото. Детето се разплака. Чук стъпки зад себе си. Обърнах се и видях един от войниците да тича към мен. Станах с пъшкане и с дясната си ръка избутах дъщеря си зад себе си. Лявата ми ръка висеше безчуствено до тялото ми. Мъжът стигна до нас и замахна с облечената си в тежка метална ръкавица ръка. Докато падах чух писъка на дъщеря си.

Когато се свестих, вече беше светло. Една старица гребеше вода от локва и поливаше лицето ми. Огледах се и видях, че всички жени и деца сме събрани на едно място. Слава, Богу, дъщеря ми беше до мен, хванала се здраво за роклята ми. Мъжете ни ги нямаше, не се виждаха никъде.

Дойдоха няколко войници и без много приказки ни избутаха към един фургон. Издрънчаха вериги. Подкарваха ни с копията си напред и един ковач ни слагаше пранги на краката и на ръцете. Когато сграбчи лявата ми ръка, изпищях от болка. Ковачът ме удари през лицето. За секунди потънах в тишина. После усетих как някой ме разтърсваше и викаше името ми.

„Ще го преживеем!”, викаше снаха ми, Еня, бяха я вързали в колоната зад мен. „Заради детето!”, продължаваше да нарежда през сълзи, „Заради детето!”.

Кръв течеше по лицето ми. Болката ме изгаряше. Мисля, че ми счупи носа. Не смеех да се пипна.

Връзваха ни една за друга, по две в редица.

Прангите тежаха, студеното желязо убиваше на босите ми крака.

След като сложиха окови на всички ни - жени и деца, ни подкараха към реката.

Главният им извика нещо и ни спряха. От ниските, сиви облаци, заваля проливен дъжд. Скупчихме се близо една до друга да се посгреем. И да си дадем кураж. Вече не плачехме. Бяхме изпаднали в шок. Само се притискахме една в друга. И бутахме децата, доколкото можехме, по в средата.

Така стояхме дълго. Денят преваляше.  А дъждът все така се изливаше и кални потоци течаха през босите ни крака.

Дойдоха конници и извикаха да тръгваме. Трябваше да слезем към реката и да преминем по дървеното мостче.

От дъжда, тясната пътека се беше разкаляла. Започнахме да слизаме бавно. Хванах с дясната си ръка рокличката на дъщеря си, та да я задържа, да не падне. Майките занареждаха наставления. Децата замрънкаха. Един от конниците извика: „Тишина!” и камшика му изплющя над нас. Няколко от жените изпищяха. Децата зареваха още по-силно. Някой отпред се подхлъзна и цялата верига се сурна по калната пътека долу в ниското. Войниците се смееха, а жените завиха и занареждаха проклятия.

И тогава режисьорът извика:”Стоп!”