Избор

Сухата земя глъхнеше в тишина... Само повеят на вятъра донасяше трепетите на шумния град... Брегът пустееше, сякаш мрачно вперил поглед в тъмните води на морето... Разпенени вълни го загръщаха в някаква ярост, целуваха го страстно и се оттегляха, за да прегърнат и други брегове... Тъмната вода шумеше и с примамлив глас нашепваше: "Ела!".

Тропот от копита разцепи тишината на пустеещия бряг на две... От нищото изникна черна сянка... Побеснял, със сатанински пламъци в очите, към морската бездна летеше черен като смъртта жребец... Животното и ездачът сливаха душите си в демонска ярост... Сатанински огньове пламтяха в разбунените им души...

Палеха, омагьосваха, омотаваха като в  паяжина сухата земя... В един котел се пържеха душите им...

Изпречиха се над бездната... Тъмните води ги канеха лъстиво в своите прегръдки...

Ездачът усещаше, че конят няма да спре, опиянен от оня огън, който   гореше на клада душата му...

Ездачът се озова на сухата земя... Конят се бе освободил от тежкия човешки товар и сега вкусваше от свободата на нищото... Опомнил се от удара, ездачът протягаше над бездната двете си ръце... Всеки би си помислил, че правеше опит да лети... Но кой човек може да лети...? Восъкът по крилата му бе отдавна разтопен от онова нищо...

- Идвам! Идвам! Приемете ме! Прегърнете ме! Аз съм ваш! - празно отекваха мислите на ездача.

Водата му се усмихваше с чародейна  усмивка... Той се чувстваше желан и обичан от някого, яростта стихваше за миг и пак прерязваше нараненото му сърце... В мига, в който  бе готов да приеме ония тъмни, безмилостни прегръдки на нищото, нечия ръка го дръпна назад... Объркването му се смеси с онази ярост... Кой му пречеше да бъде обичан?

- Защо си мислиш, че в бездната ще си обичан? Пък и кой ти каза, че от тук можеш да се научиш да летиш? - питаше го с упрек млада жена.

Тя изглеждаше толкова недостижима, сякаш изтъкана от лъчи, от сенки, от мечти... Струваше му се, че в измъчената му душа се раждат видения, плод на оная  тежест в сърцето. В очите и той виждаше някакви други светове, други пространства, други безплътни измерения, които го плашеха... и удивяваха.

- Коя си ти? - питаше объркано той. Защо ме дръпна...? Те щяха да ме обичат?

- Нима? - изсмя се в болезнен смях бялото видение. Никой ли не ти каза, че и тук на земята си обичан...? Защо копнееш по сенките, по лъстивата любов на смъртта? Виждаш ги, нали, всички тези, които до последно са  ме зовяли...? Войни с простреляни сърца, майки  с изплакани очи, деца с измръзнали нозе... Аз идвах при тях, защото не губеха вяра, че съществувам, че бих спасила  душите им... Аз им давах крила, възкресявах  ги... Наричаха ме светица и блудница, презираха ме и ме възхваляваха, упрекваха ме и ми благодаряха... Останах в тях, в очите им до края...!

- Ти не ме познаваш! Защо ме спря...? Аз не съм като тях?

- Ти си войн с просреляна кървяща душа, измръзнало сърце... Познавам те по-добре отколкото си мислиш. Няма да ти позволя да се предадеш, защото ти си точно този, който трябва да бъдеш! Умората, която разяжда гърдите ти, те прави слаб, нали? Но недей да подценяваш това, което имаш, защото ти, като човешко същество, си ценно и уникално. Не е нужно да доказваш каквото и да било някому... Не тъжи за оная прелестна хищница, която те  предаде... Изневяра! Да, но се преживява... Има и други пътища и само ти можеш да избереш по кой да вървиш... Ако избереш бездната, знай, че светът няма да бъде цялостен, защото е лишен от една  уникална и незаменима човешка душа... Бъди себе си и вярвай, че ме има, че ще остана с теб до края, за да въздигна душата ти... Ще бъда във всяка твоя клетка, за да озарявам пътя ти напред... Ти избираш...

Бялото създание изчезна и пред очите на ездача отново блеснаха черните води на морската шир... Сатанински огньове и бели лъчи  се озаряваха във водата...

- Приемам! - извика сякаш на някого той.