- Така, така… Петър Матеев Сельов, от село Куртдере, пенсионер, доскоро директор на училището в селото, 72.годишен… Моля? Извинете, господине, но възрастта… И доскоро действащ директор?

- Господин съдия, напуснах системата заради процеса. Не е етично децата да имат директор човек, който е съден заради побой…

- Но сте бил… Извинете, на тая възраст… Директор? Нали законите уж…

- От една страна, господин съдия, аз сам пожелах. Трудно ми беше да се разделя с училището. Почти цял живот съм в него. И като ученик, и като учител… От друга страна, то има нужда от мен. Виждате ли – ние бяхме средищно училище. С близо триста деца от района. После… Селата заизмираха, младите отидоха в градовете, учениците останаха двайсетина… И учители няма. Кой ще се завре в тоя пущинак на млади години, та ако ще… Каквото ще да му дават… Пейзаж има, но през деня. А забавления никакви. Освен кърска работа. И градът е на двайсет километра. По шосе, дето е десетокласно, както му викаме. То и шосе е само на думи. Има три вида настилка – според сезона мокрокална, замръзналокална и сухокална…

- Разбрах, разбрах… Вие сте преподавали български език?

- И български, и английски, и физика, и биология… Колежгата – той е младо момче, едва сега ще стане на 66, покриваше половината норчматив, аз останалото. Трудно беше с физическото, щото и двамата сме малко така… Старчоци… Ама децата си играят, само трябва да ги пазим от тях самите…

- Добре, добре… Значи – пенсионер. В своята жалба Румен Нейков Байчев, 62 годишен, ви обвинява, че на 8 април тая година, сте му нанесли побой. Признавате ли обвинението?

- Като факт – да… Ударих му шамар. Отде да се сетя, че е толкова слаб, та му изхвърчаха два зъба и един се счупил… Цялата работа…

- Да се върнем към началото на конфликта. Защо възникна?

- Виждате ли, господин съдия, аз съм роден в това село. Завърших осми клас, отидох в градската гимназия. После казарма и две години в института. Нямах възможност и време за повече образование. Останах сирак, а майка ми гледаше двете сестрички. Трябваше да работя. Румен е доста по-малък, не го познавах тогава. Кой ти е обръщал внимание на толкова отдалечени във времето хора, та дори и съселяни. Сетне потънах в работата – нали ви казах, училището не беше малко. А и записах задочно висше. Хем работех, хем учех, хем се занимавах с къщната работа. Лозето, частно дадоха от кметството… Нали учител им трябва, някак си да ме задържат. Макар да съм стар, ама…

- И?

- Тогава разбрах за съществуването му. Гледам – някой посяга на частното. Просто нелепо посяга – ту накърши царевицата по края на мястото, ту нацепил дините, ту махнал табелката. Попитах комшиите и те ми казаха.

- Румен?

- Той. Казаха ми, обаче виждам – нещо не доисказват. Затова отидох до дома му. Таман беше на двора. Сетих се, че съм го виждал, но просто не ме интересуваше, не съм го и заговарял. Поздравих, казвам: „Може ли да ви питам нещо?“. А той директно: „Какво, даскалче? Идваш да се молиш ли?“. Сдържах се, минах и аз на „ти“. Казвам: „Някои хора твърдят, че имало проблем с частното ми…“ А той: „И по-големи проблеми ще имаш…“ Изненадах се…

- Преди това имали ли сте сблъсъци?

- Нали ви казвам, господин съдия – виждал съм го, но никакви контакти. Селото не беше малко, имахме различни сфери на интереси и познанства, чувал съм, че има такъв човек, но… С две думи – стана ми ясно, че не можем да се разберем. И си тръгнах. А той започна да крещи подире ми, даже размахваше брадвето…

-  Вие как реагирахте?

- Помолих една колежка, тяхна комшийка, тогава все още бяхме петима в училището -  да поговори с него- Тя се съгласи, макар да смяташе подобно нещо за безполезно и излишно. Разказа ми – бил трето момче в семейството, притесняван от братята си. Биели го като тъпан насред село, както викаме ние. И в училище бил прицел на по-големите и силните. Затова станал агресивен – най-напред атакувал, за да не го атакуват. Но си оставал слабичък, та го дънели като брашнен чувал. Но това не го спирало. Ядял бой и търсел конфликти. „С теб не се знае, явно е решил, че си удобна жертва – каза ми тя. – Даскал, ентелегент, както викат в нашата махала. И те предизвиква. Знаеш ли как се гордее, че даскалът му дошъл на крака - да му се моли…“

- Малко неуместен психологически портрет… Но продължете…

- На другия ден подвикваше подире ми, когато по обяд отидох до хоремага да хапна. Пренебрегнах го. Подминах и крясъците му след няколко дни, и после… Колегите ме предупредиха – разправял как ме набил насаме, как се страхувам от него… Е, презирах го и подминавах. Веднъж дойде при мен в хоремага – седяхме трима на една маса. Викна високо: „Даскалче, ако ти стиска, стани да се бием. Който е по-добър – печели“. Без да се обръщам с лице към него, казах: „Който падне не е прав… Ами ако се удариш в онова дърво и паднеш, то по-умното от двама ви ли ще е?“… Пак се разкрещя, та добавих: „То и сега е по-умно…“ С което съвсем го вбесих. Пренебрегвах го, а хората разбираха къде е силата…

- Толкова години… А сега?

- Ами нямаше го в селото доста време. Беше в града, лекува се – някакъв циганин го пребил. Той избягваше циганите, знаеше, че ония се бият мръсно, ама тоя път… И се прибра преди месец. Явно реши, че трябва да възстановява реноме… Не ме питайте какво реноме може да има мързелив, алкхолизиран, фиксиран върху въображаемото си високо място в света човечец… Разбирате ли – нему трябваха скандали и хора, които поне малко да се боят. А съседите му го пердашеха, имаше страх и от другите съселяни. Само аз не го бях поне веднъж светнал. Което го караше да си въобразява, че се боя, че е нещо като господар, а аз победен роб… Така – до преди месец…

- Именно – конфликтът?

- Да… На хлебарницата. То е магазин за всичко, друг в село нямаме. Тъкмо вземах хляба и някаква ръка се мярна. Изби го от ръцете ми. Пак тоя! И пак се зъбеше. Е, чак тогава не издържах. Добре, че ми падна на лявата ръка. Щото съм си як старец – виждате, стоте кила ги имам, предния ден пренесох на гръб два чувала цемент за ремонта на къщата. Оня се смъкна след удара. Разкървавена уста, единият зъб се виждаше на земята, другият после сам се откъртил, а счупеният не се виждаше, ама като пише в протокола…

- Хората наоколо не ви ли спряха?

- Не бяхме много. Пет човека всичко. И се смеят, викат: „Пу, най-после… Давай, даскале, смачкай го…“

- А пострадалият?

- Хванал си бузата, скимучи и съска: „ Що така бе, ти не си човек…“

- Съжалявате ли за стореното? Срамота! Двама старци да се бият…

- Господин съдия, съжалявам… Съжалявам, че още преди години не му свих два шамара. И всичко щеше да е наред. Подобни хорица едно признават – силата. Тогава се свиват, съскат, злобеят, но не смеят открито да тръгнат срещу теб. И подлостите позабравят. Защото са наясно – ще бъдат наистина смачкани. Зная вече – простащината само от сила разбира. Ни от дума, ни от добро, ни от морал… Трябваше, ама… Виновен съм… Обаче… Както и да е… Вие решавайте! Но помнете – змия от дума не разбира… Колкото и човечен да е тоя напреде й, все се мери да го клъцне… А аз се оказах Везувий. Години наред спял, хората в кратера даже къщи вдигали, а после – катастрофа. Изригване, ужас, погибел, катастрофа… Решавайте, ваша е думата…