Изгубена...
Скалпелът в ръцете ми трепереше. За първи път не се чувствах сигурен. Животът ми протичаше около операционната маса и винаги се стремях да измъкна пациентите си от хватката им със смъртта.
Този път беше различен.
Жена, пострадала в катастрофа без видими травми. Лекият удар в главата ме навеждаше до заключение. Мозъчен кръвоизлив...
Не беше проблемът в операцията, която съм извършвал много пъти, а в жената, лежаща на масата.
Започнах да се потя. Екипът се оглеждаше, обезпокоен от силно емоционалното ми състояние. Старши сестрата се стрелна пред погледа ми. Докато забърсваха изпотеното ми чело, колегата ми се доближи.
- Състоянието ти не позволява да продължиш. Излез.
Оставих инструмента на помощната масичка и с наведена глава блъснах вратите към изхода.
Приближих се до прозореца и раздърпах дрехата си. Задушавах се. Въпреки прохладната вечер, въздухът ми бе в недостиг. Жената бе напълно непозната за мен. Но това лице...
Отвън съпругът ù се бореше с охраната. Трябваше да му се сложи успокоително. Изглеждаше сякаш той е вътре - там, лежащ безжизнено на масата. Състраданието му бе истинско. Такава обич не се виждаше често.
Възрастна жена с дете стояха настрана, но по всичко приличаха на близки. Безпокойството по лицата им ме караше да настръхвам. Детето...
Лицето му, сякаш виждах лицето от операционната маса, не преставаше да шепне "мамо''.
Гърдите ме боляха. Не защото не бях се сблъсквал и друг път с такива ситуации, не защото не бях наясно с факта, че животът все някога приключва, а защото тази, която лежеше там, бе моята изгубена сестра.
Тридесет и пет години се опитвах да я открия и накрая тя сама дойде при мен...
© Елeна All rights reserved.
ама понякога тя има много особено чувство за хумор...
