Той се събуди от пронизващия звук на алармата. 6:45. Всяка сутрин с точност до секунда звукът на ехтящи камбани, макар и да беше дигитално компресиран, го откъсваше от единственото му бягство – съня. Обиколи с поглед стаята, но както винаги, нямаше нищо ново – бели стени, бял под, бял таван и пронизваща ярка бяла светлина от всички посоки. Помещението беше широко, но изолирано. Той не излизаше от помещението и никой друг не влизаше.
Надигна се от леглото и облече бялата мантия, закачена на стената до него. Беше сигурен, че имаше мазно петно на нея от последната му вечеря, но сега беше чисто бяла. Това, обаче, никак не беше достатъчно да задържи вниманието му. Вече беше запаметил целия сутрешен ритуал и го изпълняваше напълно
автоматично, без мисъл, без разсейване. Беше спрял дори да поглежда камерите, следящи движенията му и разпръснати из цялото помещение. Нито механичните звуци при променянето на фокуса на лещите на камерите, нито сивия шум на заглушените микрофони някъде отвъд помещ ...