Изповед на една жена на средна възраст
Жена съм на средна възраст, но се чувствам неприлично млада. Е, случва се да ме приземяват от време на време, но за кратко. Синът често ме пита: „Ти в кой век живееш, ма майко?!" Да не би да намеква по-скоро за светогледа ми, отколкото за възрастта? Май и в двата случая не говори добре за мен. Други ме съветват честичко да се поглеждам в огледалото. Правя го, но и това не помага. Срещу мен се усмихва едно симпатично синеоко девойче. Ех, огледалце, огледалце...
Скоро се събрахме „младежи" и „девойки" да честваме... в момента не мога да си спомня колко години от завършването на гимназията. Някой с магическа пръчка беше премахнал от нас доста петилетки... Жените видимо младеехме (да живее козметиката!), а мъжете ми се сториха грохнали - с тия шкембета и голи темета... Ще ви призная нещо, но да си остане между нас. Тайничко въздишам по трийсетгодишните... Вълнуват ме и туй то! Представям си как би се възприела подобна връзка в едно провинциално градче. Мъжете сигурно ще се спукат от подигравки, а жените - от завист... Готова съм да понеса всичко - проблемът е, че не ме забелязват...
Истината е, че съм обект на ухажване от мъжете, гонещи седемдесетте. Чак ми се реве от яд! Наскоро един такъв ми се обясни. Зяпнах и запремигах на парцали, а той ме уверяваше колко млад и жизнен се чувствал... Позната история! Да знаете само как упорито и изобретателно ме ухажва - достоен представител на старата романтична школа. Ще взема да кандисам накрая. Ако ме носи на ръце като принцеса и е НАИСТИНА толкова жизнен, защо пък не? Какво друго й трябва на една жена?!...
© Вилдан Сефер All rights reserved.
Абе, я идвай в София - в тоз голям град на никой не му пука с по-млад ли си, с по-стар ли
